365 дни на психотерапията: 364 – Морено

МОРЕНО Джекоб Леви (Moreno J. L, 1892-1974). Автор на психодрамата (психодрама), метод за групова психотерапия (групповая психотерапия). Роден е в Румъния, получава образованието си във Виена, където през 1917 г. защитава дисертация. От 1919 г. до 1927 г. работи като психиатър в Австрия, формулира принципте на груповата психотерапия, основани на социометрията, на изучаването на междуличностните отношения в група от хора. М. въвежда термина „социатрия” (социатрия) — представа за неправилната организация на групата и за това как да се контролира отклоняващото се групово поведение (аналогично на психиатрията). През 1927 г. М. се преселва в САЩ, където работи като психиатър и става известен специалист по психодрама. От 1936 г. до смъртта си основава Театър на спонтанността във Виена, Театър импромптю и Терапевтичен театър в Ню Йорк. През 1964 г. М. е избран за почетен президент на Първия международен конгрес по психодрама. Той преподава в Колумбийския университет в Ню Йорк, чете лекции в много други университети в Америка и Европа, включително в Чехословакия, Унгария и Съветския съюз. М. основава Американско общество за групова психотерапия и психодрама, спомага за издаването на списанията „Социометрия и групова психотерапия” („Социометрия и групповая психотерапия») и „Международно списание по социометрия и социатрия” («Международный журнал социометрии и социатрии»). През 1946 г. излизат три тома на неговата „Психодрама” (Психодрама), а през 1966 г. – „Международно пособие по групова психотерапия” («Международное пособие по групповой психотерапии»).

М. е противник на психоанализата на Фройд (Фрейд, Freud S.), като смята, че той конструира един изкуствен, създаден в кабинета, свят на сънища и думи. М. се опира на действията и поведението в естествени условия, като към тях отнася и методите на ролевия тренинг (тренинг). Психодрамата е основана на срещата (встреча, энкаунтер), основен принцип в която се явява антимимезиса (антимимесис, антиподражание). Динамичните процеси в психодрамата се дължат на протичането на две противоположни тенденции: на срещата (встреча, энкаунтер), която се явява аспект на антимимезиса и на театрализацията (театрализация), която предполага подражание (мимезис/мимесис). Предмет на срещата, на психодрамата, се явява самият човек, който М. нарича „Ти” (Ты). Целта се състои в това да се открие истината, с помощта на „драмата” (драма) да се разиграят различни чувства.

М. смята, че психодрамата „помага на протагониста да хвърли мост между ролята, която той играе, и неговото всекидневно съществуване, да надхвърли пределелите на неговия реален, обичаен живот, да почувства цялата дълбочина на съществуването, да достигне възможно най-близо до онази форма на среща (энкаунтер), на която само той е способен… да достигне най-високата точка на съществуване… най-дълбоката същност на живота…”. За да се реализира психодрама са необходими 5 елемента: сцена, субект/пациент, режисьор, група за психотерапевтична помощ или добавени Азове (Его) и аудитория.

Субектът/пациентът изобразява самия себе си на сцената, изиграва роли, които могат да се приложат към минали събития и към настоящи проблеми. Това се случва спонтанно; основната задача е да се даде на субекта възможността „да бъде на сцената такъв, какъвто той наистина е, да представи себе си по-дълбоко и определено, отколкото му се получава във всекидневния живот.” Режисьорът изпълнява ролята на постановчик, на психотерапевт и аналитик, интерпретирайки драмата понякога за актьорите, понякога за зрителите. Допълнителните Азове, или терапевтичните актьори, изпълняват 3 функции: играят различни персонажи от живота на субекта, насочват го, играят ролята на социални изследователи. Аудиторията се състои от роднини и от съседи на субекта и преследва двойна цел: да помогне на субекта или да стане субект в смисъла на обмена на роли.

Могат да се използват различни варианти на психодрама. В психотерапевтичния монолог пациентът изиграва чувства, възникнали у него в реална ситуация. Доколкото хората в действителността не могат да наблюдават тези чувства, те не реагират на поведението на пациента. При множественото дублиране, няколко други актьори изиграват ролята на пациента, но в различни периоди на живота му. Един от тях може да представя пациента в актуалния момент, друг — 5 години назад. а трети — в периода на житейска криза. При упражнението „огледало” пациентът се включва в група и наблюдава онзи, който играе неговата собствена роля.

М. твърди, че чрез психодрамата се постига силен катарзис (катарсис) и емоционално облекчение, които в крайна сметка частично разрешават психичните проблеми с помощта на психодрамата, което постига Фройд единствено разговаряйки с пациента. За М. играта е ключ към реалността.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s