365 дни на психотерапията: 356 – Метамодел

МЕТАМОДЕЛЬ (гръцки ез. meta — след, за, чрез; първа съставна част на сложни думи, която обозначава следването на нещо, преходът към нещо друг; промяна на състоянието, превръщане). Комплекс от лингвистични средства за събиране на информация, насочени към това да се възстанови връзката между речта на човека и онзи опит, който тази реч представя.

Фундаментално се явява разбирането за това, че речта не е опит, а представа за опита, така както картата е представа за територията. Човекът винаги в опита има налице карта, но картата не е територия. Да се измени субективното преживяване на човека за света означава да се измени картата, но не и самият свят.

Най-подробно използването на М. в психотерапията е описано от Бендлер (Бендлер, Bandler R.) и Гриндер (Гриндер, Grinder J.) в тяхната книга „Структура на магията”. И доколкото ние не взаимодействаме непосредствено със света, в който живеем, ние създаваме модели, или карти на света, които използваме, за да управляваме нашето поведение. За психотерапевта е много важно да разбира модела, или картата на света на пациента. Човешкото поведение, колкото и странно да може да изглежда то, придобива смисъл, ако бъде разглеждано в контекста на изборите, които формират картата или модела на  даден човек. Моделът, който ние създаваме, ни позволява да осмислим нашия собствен опит. Моделите не трябва да се оценяват от гледна точка на това добри ли са те или са лоши, здрави, болни или „смахнати” – те трябва да се оценяват от гледна точка на тяхната полезност – полезността им по отношение на успешното и творческо взаимодействие със света около нас. Не става дума за това, че пациентите извършват неправилен избор, а по-скоро за това, че те нямат достатъчно възможности за избор, когато им е необходимо да направят такъв. Всеки един от нас прави най-добрия избор, който е достъпен в рамките на нашия модел за света. Съществуват обаче множество твърде ограничени модели, в които не достигат полезни възможности за избор, което се проявява в изобилие от междуличностни и вътреличностни конфликти. Възможностите за избор не достигат не в света, а в рамките на модела на света, който притежава даден индивид, смятат Бендлер и Гриндер.

Ние създаваме наши модели посредством три универсални моделиращи процеса: обобщение (генерализация), изключване (исключение, стирание) и изопачаване. Тези процеси позволяват човек да преживява, да расте, да се учи и да възприема света в неговото богатство. Но ако ние погрешно приемаме субективната реалност като реалност, същите тези процеси ни ограничават и лишават от способност да реагираме гъвкаво.

Обобщението е процес, посредством който компонентите, или частите, моделите на света, създадени от човека, се откъсват от първоначалното преживяване и започват да репрезентират цялата категория, по отношение на която даденото преживяване се разглежда като пример. Ние се учим да действаме в света посредством процеса на обобщение. Детето се учи да отваря вратата, завъртайки нейната дръжка. След това то обобщава този опит, научавайки за множеството вариации на този феномен, които се включват в набора от параметри, свързани за него с вратата, и той се опитва да ги отвори всичките, като завърта дръжката. Когато човек влиза в тъмна стая, той протяга ръка, за да включи лампата: на него не му се налага да се учи на нова стратегия, когато отваря някоя нова врата. Същият процес обаче може да стане причина и за редица ограничения. Ако един път човекът е имал неуспех в извършването на сексуални действия, които се е опитал да реализира, той смята, че е адекватно да заключи, че е лош в секса, което може да доведе до това той да се ограничава в редица неща.

Вторият метод, който ние можем да използваме както за реализирането на успешни действия в околния свят, така и за да ограничим самите себе си е изключването. Изключването е процес, посредством който ние избирателно обръщаме внимание на определени аспекти на нашия опит и изключваме други. Това ни позволява да се концентрираме върху конкретни части от достъпния за нас опит. Така човекът може да чете книга, докато хората около него разговарят, гледат телевизия или слушат музика. По този начин ние имаме възможност да се справим с околния свят и да изключим външните стимули. И точно същият този процес може да бъде и ограничаващ, ако изключим части от нашия опит, които са необходими за изграждането на един по-пълен и по-богат модел на света. Момичето в тийнейджърска възраст, която смята, че с нея се отнасят лошо и я вбесяват, не вижда, че тя самата участва в тази ситуация, не си изгражда полезен модел на света. Психотерапевтът, който изключва от своя опит признаците на скука по време на заниманията, ограничава както своя опит, така и опитът на неговия пациент.

Третият моделиращ процес е този на изкривяването (искажение). Изкривяването ни позволява да извършваме промени в начина, по който възприемаме сензорните данни. Без този процес нямаше да можем да строим планове за бъдещето или да превръщаме мечтите си в реалност. Ние изкривяваме представата за реалността в нашите фантазии, в изкуството и дори в науката. Микроскопът, романът, картината – всички те са примери за нашата способност да изкривяваме представите ни за реалността. Ние можем да ограничим самите себе чрез най-различни изкривявания – представете си например човека, който може да изкриви всяка критика към него с реакция от типа „мен никой не може да ме обича” («меня невозможно любить»). В резултат на такова изкривяване се губи ценността на критиката заедно с възможността за ръст и промяна.

И доколкото тези три универсални процеса на моделиране се изразяват в лингвистични патерни, за да може да се работи с тях, когато те ограничават, а не разширяват възможността за избор на даден човек, може да се използва набор от лингвистични средства, наричан М.

М. е създадена, за да научи слушащият да обръща внимание на формата на комуникация на говорещия. Съдържанието може да варира безкрайно, но формата на подаване на информацията дава на слушащия възможността да реагира по такъв начин, че да извлече напълно от комуникацията нейния смисъл. С помощта на М. може бързо да се уловят богатството и ограниченията на предоставяната информация, а също така процесът на моделиране, използван от говорещия. Изслушването и реагирането в  рамките на М. дава възможност за максимално разбиране и за учене (научение) във всяка една специфична комуникация.

М. представлява набор от средства за подобряването на комуникацията, той предлага въпроси от типа „Какво?”, „Как?” или „Кой?” ( «что?», «как?» или «кто?») в отговор на специфични форми на речта на говорещия. Използването на тези въпроси и реакции е особено изкуство. При употреба на М. е необходимо да се обърне специално внимание на собствените вътрешни процеси. Доколкото това е формализация на интуитивното поведение, реакциите спрямо М. ще възникват и в онези моменти, когато ще ни се налага да се опрем на вътрешния си опит, за да разберем комуникацията на пациента. Ако например пациентът казва: „Баща ми ме наказа”  («Отец наказал меня»), за да разберем напълно какво значи това твърдение, трябва да попитаме: „Как именно?” Пациентът може би е бил набит или баща му му се е развикал, погледнал го е сърдито или просто го е игнорирал. Ако ние решим за себе си какво значи изказването на пациента, опирайки се на собствения си опит, то ние се движим в рамките на нашия модел за света, а не в този на пациента.

М. представлява набор от средства, които дават възможност да се остане в рамките на външния сензорен опит на базата на получената информация от пациента. Това предпазва от потапяне в себе си, от опирането на вътрешния опит при разбирането. Усвоявайки М., ние ще задаваме въпроси там, където по-рано сме се обръщали към собствения си вътрешен опит, за да изясним какво има предвид пациентът. М. помага пациентът да се ангажира в по-ясна комуникация, снема необходимостта да се запълват пропуските, като се използва за тази цел собствената субективна реалност. Да предположим, че пациентът казва: „Боя се от тълпата” («Я боюсь толпы»). Ако ние се обърнем навътре в себе си и започнем да си казваме: „О, да, страхът от тълпата, да, аз знам какво е това”, така ще изпуснем възможността да помогнем на пациента да осъзнае по-пълно своите собствени преживявания. Реакциите, предписвани от М,, като „Как ще разберете, че се боите от тълпата?” («Как вы узнаете, что боитесь толпы?»), или „Какво именно в тълпата Ви плаши?”:, или „Какво Ви пречи да се чувствате добре в тълпата?” – помагат да се придържаме към опита на пациента, извличайки отговори и нови възможности за ръст от неговите собствени ресурси. И дори е възможно ние самите да не разполагаме с подобни ресурси.

Осъзнаването на момента, когато ние потъваме в себе си, за да разберем какво има предвид пациентът, и заместването на тези въпроси с М., увеличава значително психотерапевтичната ефективност на работата и помагат за интегрирането на М. в нашето безсъзнателно поведение. М. е основана на човешката интуиция, поради което доброто осъзнаване на нашата интуиция може да ни помогне лесно да усвоим М.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s