365 дни на психотерапията: 355 – Медитация

Произлиза от латинското meditor (размишлявам, обмислям); страдателното причастие от този глагол meditari означава „движещ се към центъра” («движимый к центру»). Видно е, че многозначността на латинската дума всъщност предопределя закрепването на този термин в психотерапевтичната и религиоведската литература за понятието М. Съществуват много определения на М., но доколкото всички те описват процес, възприет в една или друга духовна практика, то нито едно от тях не може да бъде в достатъчна степен универсално. При описване на процеса е важен контекстът, към който той е съотнесен, т.е. конкретизация от коя историко-културна традиция е даденият използван психотехнически прийом или метод, а също така какви качества са му свойствени извън тази традиция, доколкото ясяка един метод, независимо от степента на секуларизация, запазва опитът и вътрешните връзки с дадената религиозна прагматика (към която принадлежи – бел. прев.). М. има определена целенасоченост […], и нейната етапност е свързана с достиганите изменения: в организма като психофизична цялост, в съзнанието като регулатор на нагласите, свързани с възприемането на света, а също така в съпътстващата я реактивност като позиционно самопределение към случващото се извън и вътре в самия човек.

Исторически понятието за медитативния процес е свързано с пасивно-наблюдателни тенденции, култивирани на Изток, чиито корени се откриват в индотибетския и индокитайския ареал (в такива религиозни и етически направления като индуизъм, даосизъм, различни форми на будизма и йогата/йога) и в незначителна степен с приложен характер – в Средиземноморския ареал (в доктриналните авраамитски религии, известни като религия на Откровениет/религии Откровении). М. се явява прийом и метод на един различен мистично-аскетичен опит и е свързана с особена организация на вниманието (концентрация) върху някои стимули, чиято природа и отношението към тях определят желаните цели и самото качество на постиганите състояния. Теоцентризмът (общуването с Бога и обожението) и просветлението (освобождаването, нирваната) са насочени в различни направления вектори на медитативната концентрация. Психотерапията частично е асимилирала за своите цели психофизиологични упражнения от източната (индуистка, будистка, даосийска) традиция, интерпретирайки като психотерапевтична техника съставните части на духовната практика (сакралния път) на нейните (на изброените традиции – бел. прев.) основатели и последователи. Медитативният тренинг не притежава еднозначни характеристики на постиганите в него резултати, а зависи от културно-историческите фактори, от духовното ниво и от ориентацията на практикуващите М., доколкото концептуално тази методика е неотделима от своите философско-религиозни източници. Достигането на М. до едни по-високи нива в качествено отношение от насоченост на вниманието през концентрация на ума до финално освобождаване трябва да стане начин на живот, докато М. в терапията представлява серия от процедури или упражнения, чиито вектор има насоченост, но е ограничена дължина (той е автономно функциониращ фрагмент на системата).

В много религиозни култури подготовката за М. представлява съществена част от преживяването на М. Така наречените плодове на М., изложени от индуисткия мъдрец Патанджали (Патанджали) в „Йога сутра” («Йога сутрах» (Афоризмите на Йогата/«Афоризмы Йоги»), не се явяват цел на терапевтичното използване на медитативни упражнения, но те показват целия спектър на медитативните възможности, които граничат с магизма и екстрасензориката. Непрекъснато следващите една след друга концентрация (дхарана/дхарана), М. (дхяна/дхьяна) и съзерцание (созерцание/самадхи) се постигат чрез фиксиране на разума върху една мисъл или предмет. Реализираните на тези 3 съвършени способности се нарича саняма (санъяма), психичната същност и плодове на която представляват знанието за миналото и бъдещето, разбирането на животинските гласове, знанията за предишните въплъщения, знанията за чуждата менталност, невидимостта (състпянието на потапяне), управляването на чувствата на другите, изчезването на глада и жаждата, способността да се придобиват допълнителни сили, неподвижността, левитацията, виждането на свръхестествени същества, всеведение, достигането до природата на съзнанието и други паранормални способности. Характерът на придобитите способности се определя от обекта на концентрацията – М. – съсредоточаването.

Преживяваният трансперсонален опит трябва да е в хармония с духовното ниво на медиатора, а психотерапевтичното използване да има предел, ограничен от лечебно-корекционната целесъобразност. М. като духовна практика е функционална по отношение на висшите цели на традицията, в рамките на която тя се прилага. По пътя към тази цел се достигат междинните резултати: контрол и управление на ума, което води до подобряване на паметта и вниманието; придобиване на чувство за дълбоко спокойствие, психична релаксация (релаксация), подобряване на психичното функциониране, което води до подобряване на соматичното състояние, до излекуване от болестите.

Целеполагането в класическата М. и в научната психотерапия е различно, но общи и при двете са възможността и способността за развитие у човека на онова качество, което ще му помогне да се адаптира към дисхармонията в невротичната ситуация, предизвикана от лични нереализирани потребности или от противоречие със средата. В будизма това състояние се нарича „майтри” («майтри») или „безусловно дружелюбие по отношение към самия себе си” («безусловное дружелюбие по отношению к самому себе»). Майтри — това е особено, необусловено от нищо дружелюбие, т.е. приятелско отношение към нашето преживяване – и не поради това, че ние действително му се наслаждаваме, доколкото то на практика може да бъде неприятно или болезнено, а просто поради това, че го преживяваме. Вместо да се стараем да се накараме да живеем така, че да станем такива, каквито, по наше мнение, ние трябва да бъдем, майтри приема себе си безусловно, позволява си да бъде просто човек. Постигането на това се случва, на първо място, чрез дисциплинирано внимание, което помага на човека да преодолее първичния стереотип на мислене и да се докосне до своите преживявания. На второ място, така се създава пространство за възникващите преживявания и чувства […] Освен това човек трябва да гледа право в очите своята изменчивост и да я допусне, като не налага на своите преживявания вече установените шаблони, да бъде открит за спонтанни прозрения.

Общ признак на медитативните практика се явява процесът на трансформация на съзнанието. Рззличията между тях не са само в използваните психотехнически прийоми, но и в техните цели, които условно могат да бъдат разграничени така: западната традиция се занимава с личността на човека, а източната е съсредоточена върху това да надхвърли пределите на личността.

Един от пътищата за реализиране на М. – това е пътят на концентрацията (дхарана/дхарана), която е надеждна основа на ефективното мислене и на М. Дхарана намира практическо приложение както в хиндуиската йога, така и в будистките психотехники. Тя се характеризиа с постигане на еднонасоченост, на фокусираност на ума. Ууд (Вуд, Wood E., 1996), систематизатор на източните практики за европейците, характеризира концентрацията като използване на волята за изпълняване на онова, което обикновено се случва с нас неосъзнато. Участието на вниманието отстрани изглежда като свиване на областта на вниманието, но всъщност това представлява фокусиране на ментална, умствена сила. В обичайното си състояние, човешкият ум се отвлича от разнообразни външни дразнители и от такива, идващи отвътре в тялото, като последните са свързани с нарушения на физическата хомеостаза, с нереализирани потребности. Започвайки от съсредоточаването на ума върху обекта, разумът трябва да бъде заставен да мисли единствено в избраното направление, като се пресича неговото блуждаене по посока на възникващите асоциации. Внимание се отделя само на един обект. За дисциплинаране на вниманието Ууд, изхождайки от опита на своите учители, съветва: човекът да си представя обекта в естествената му среда; да не се съсредоточава върху това мисълта да се задържи върху обекта, а просто да го види; да разглежда свойствата на обекта, отнасящи се до възприемането чрез зрението, слуха, обонянието; да се позволи на движещия се обект да се движи; да си спомни всичко онова относно обекта, което се отнася непосредствено, а не асоциативно до него; съсредоточаването трябва да се случва без напрежение в тялото или разума; при отвличане на вниманието, човекът трябва да си припомня, че е зает. Теоретично всеки един предмет или качество може да стане обект на концентрацията, макар характерът на обекта до определена степен да ограничава дълбочината на постиганата концентрация. Будисткото ръководство по М. „Вишудхиматта” («Вишудхиматта) препоръчва редица обекти за тази цел; 10 абстрактни обекти, 5 цветни кръга (бял, черен, син, жълт и червен); първоелементи (огън, въздух, вода и земя, ограничено пространство), 10 предизвикващи отвращение предмети, 10 качества на Буда, 4 възвишени чувства (любов, добродетел, състрадание, радост от чуждото щастие), 4 безпредметни съзерцания (безкрайно съзнание, безкрайно пространство, пространство на празнота, сфера, в която няма „нито възприятие, нито невъзприятие” /«ни восприятия, ни невосприятия»). Предлаганите обекти за концентрация трябва да се подбират индивидуално, в зависимост от особеностите на характера и темперамента, на доминиращите у човека нагласи, така че да може максимално да се намали въздействието на отвличащите фактори, влияещи върху съзнанието.

М. (дхяна) следва концентрацията и сама по себе си протича с помощта на концентрацията. Тя се характеризира с продължително умствено усилие, насочено към обект или мисъл, съсредоточаване под формата на установен в периода на концентрация режим на волята; събраност на мислите за обекта. Структурата на будистката практика на М., или съзерцанието, има 8 нива, т.е., 8 нива на разгръщане на съзнанието. Преди те да бъдат описани се смята, че философските учения и психотехническите методи са средство за лечение на определени афекти, привързаности и лъжливи нагласи. Изборът на метод и обект е свързан с психичното състояние на медитатора и с доминиращия източник на неговото страдание (клеши), каквито са например невежеството (невежество, моха), гняв (двеша), страст (рага), индивидуалното „Аз” (асмита), стремежът към притежаване (абхиневеша).

Ще приведем обща характеристика по Е. Торчинов (Е. Торчинов, 1997) на нивата на съзерцание (дхяна), изучени във връзка с трансперсоналния опит. Първото ниво предполага последователното развитие на 5 качества: мислене, насочено към обекта (витарка), аналитично мислене, овладяващо обекта (вичара), радост, съпровождана от нарастваща концентрация (пити), чувство за блаженство (сукха) и еднонасоченост на съзнанието (екаграта). Наличието на тези 5 фактора говори за навлизане в самадхи, която вече описахме във връка с плодовете на М.

Второто ниво на съзерцание се постига чрез преодоляването на първия и на втория от изброените фактори: на мисленето, насочено към обекта, и аналитичното мислене. Така се постига безметежност, съсредоточеност на съзнанието и чувства на радост и блаженство. Третото ниво се постига тогава, когато изчезне чувството за радост и то бъде заменено с уравновесеност и съсредоточеност. Четвъртото ниво се характеризира с прекратяване на преживяването на блаженство, заедно с което изчезват както страданието, така и самата опизиция „удовлетвореност-неудовлетвореност” («удовлетворенность—неудовлетворенность»). От четвъртото ниво е възможно да се осъществи преход към състоянието на нирвана. Преминаването на следващото ниво може да забави очакваното освобождение, като това задържане е свързано с желанието да се усъвършенства способността за съсредоточаване.

Петото ниво на съзерцание предполага излизането извън пределите на всякакво възприемане на формите и пълно успокояване на дейността, като съзнанието се разгръща в безкрайното пространсто, достига се чистият опит. Следващото шесто ниво предполага излизане на съзнанието извън пределите на пространството, като съзнанието започва да съществува извън конкретната локализация. Това е нивото на неограниченото съзнание. Седмото ниво се заключава в достигането на сферата на „отсъствието на каквото и да било” («отсутствия чего бы то ни было»). Това състояние не е описано в будистките текстове. Осмото и последно ниво на съзерцание се постига от сансаричното съзнание (сансарическое сознание), в което няма „нито възприятие, нито невъзприятие”.

Тези етапи на М. позволяват разума да се избави от каквито и да било грешки и противоречия, те подготвят медитиращия за новия ментален опит и за възприемането на интуицията.

Концентрирането на вниманието не е единственият начин да се провежда М. По-труден се явява пътят на постигащата мъдрост, който започва с „пълнотата на вниманието” («полноты внимания» (сатипаттхана), продължава с проникване в същността на обектите (випасана/випассана) и завършва с нирвана. При „пълнотата на вниманието” медитиращият се фокусира върху първата фаза на възприятието, като не позволява на своя ум да реагира спрямо обекта на концентрация. Той единствено наблюдава своите впечатления, единствено констатирайки онова, което се случва. Ако в ума въникват каквито и да било съждения и оценки по повод на възприетото, те не се отхвърлят, а се приемат спокойно. При „пълнотата на вниманието” всичко, което се случва във всеки един момент от процеса на възприятието, пряко и ясно се осъзнава и приема без каквито и да било съпротиви (сопротивление). „Пълнотата на вниманието” («полноты внимания») се случва значително по-лесно след като медитиращият е усвоил предварителните стадии – концентрацията на вниманието, и е придобил способност за продължителна концентрация без да коментира възникващите явления. В процеса на овладяване на техниката „пълнота на вниманието” («полноты внимания») разсейващите странични мисли се регистрират все по-лесно и затихват все по-бързо. Накрая настъпва момент, в който медитиращият не зависи от тях и е способен да регистрира безпогрешно във всеки един момент състоянието на своя ум. Разграничават се 4 вида „пълнота на вниманието” («полноты внимания») в зависимост от съдържанието на фокуса на съсредоточаване. Фокус на вниманието могат да станат функции на тялото, чувства, ментални състояния и обекти на ума. При „пълнота на вниманието” (полнота внимания) към собственото му тяло, медитиращият, с каквото и да се занимава, отбелязва всеки миг своята физическа активност, своята поза, движението на която и да било част от неговото тяло. При „пълнота на вниманието” («полнота внимания») към чувствата, човек просто отбелязва своите чувства според това как те идват и си отиват, независимо от техния характер и от това, което ги е предизвикало,. При „пълнота на вниманието” към обектите на чувствата медитиращият регистрира в своето съзнание източника на чувствата, независимо от това от какво са предизвикани те (от вътрешни или външни причини). При „пълнота на вниманието” към менталните състояния, фокус става всяка една мисъл, която идва наум на конкретния човек. В процеса на работа медитиращият достига до стадий, при който „пълнотата на вниманието” може да съществува сама по себе си, без да се прилагат особени технически прийоми, за да се достигне до нея.

По-нататък заниманията водят до редица открития относно природата и функционирането на ума. Първото от тях е откриването на това, че съзнанието се отличава от обекта, който то възприема във всеки конкретен момент от времето и това знание не може да бъде формулирано на словесно ниво. Може да възникне разбиране за това, че отразяването на обектите в съзнанието, тяхното осъзнаване (осознание) протича в съответствие с природата на съзнанието, независимо от волята на когото и да било. Практикуващият започва да осмисля своя живот до този момент като поредица от причини, които пораждат редица следствия. Възниква илюзорното усещане, че съществува самоопределящо се „Аз”. Медитиращият все по-ясно вижда цялото поле на своето съзнание. То се представя като един непракъснато променящ се поток, в който всичко се изменя и възобновява във всеки един миг. Медитиращият постепенно се освобождава от своите илюзии за постоянството на неговия Аз и на света.

Крайната цел на М. в будизма е достигането на състоянието на нирвана. При постигането му угасват всички желания, привързаности, егоизъм, протича едно коренно преизграждане на съзаннието на медитиращия, той се освобождава от неправилните си желания, става чист и свят, неговото поведение вече се ръководи от добротата, любовта, състраданието.

В психотерапията М. се използва за решаването на по-ограничени задачи, като снемането на нервно-психичното напрежение и облекчаването на осъзнаването на психичните проблеми. М. позволява на човека да се дистанцира от своя актуален проблем, да наблюдава себе си и своето поведение в трудни ситуации от страни,  а в някои случаи – да разбере генезата на тази ситуации, емоционално да я отреагира, да промени отношението си към нея и да намери нови способи за нейното разрешаване. М. представлява съставна част на автогенната тренировка (аутогенная тренировка) в различните нейни модификации, в техниката за комплексно прилагане на автогенната тренировка и на биологичната обратна връзка (биологическая обратная связь), като се използва също така и при провеждането на автохипноза (автогипноз) и някои други методи за психична саморегулация, в психосинтеза (психосинтез).

За психотерапевтични цели се прилагат сравнително прости технически прийоми за М.: концентрация върху дишането, върху собственото тяло, върху позата, предмета. След овладяването им се препоръчва да се съблюдават следните правила: 1) М. трябва първоначално да се провежда в тихо, изолирано от шумове, топло помещение; 2) М. трябва да се провежда на гладно или не по-рано от 1,5 след хранене; 3) заниманията с М. трябва да бъдат редовни, да се провеждат не по-рядко от 3-4 пъти седмично, да бъдат с продължителност от 15 до 45 минути; препоръчителни са ежедневните по-кратки занимания, отколкото по-рядките и продължителни такива; 4) необходимо е М. да се провежда при вече създадена нагласа на пациента за пасивно приемане на всичко случващо се (да се даде възможността събитието да се развива от само себе си; да се изключат критиките, анализа, ръководенето на очакванията). При провеждането на М. се използват най-простички пози, които не предизвикват напрежение в тялото и са привични за занимаващия се – например седеж на стол с облегалка или легнало положение по гръб. На първите етапи от обучението са препоръчва заниманията да се провеждат в групи под ръководството на треньор, който владее този метод.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s