365 дни на психотерапията: 353 – Логотерапия

Представлява психотерапевтичен метод, създаден от Франкъл (Frankl V. Е.) (древногр. logos —  смисъл) и същевременно метод за екзистенциален анализ — сложна система от философски, психологически и медицински възгледи относно природата и същността на човека, механизмите на развитие на личността в норма и патология и относно възможностите за корекция на аномалиите в развитието на личността.

Логотерапията, или както я наричат някои автори — третата виенска психотерапевтична школа — се занимава със смисъла на човешкото съществуване и с търсенето на този смисъл. Съгласно логотерапията, стремежът към търсене и реализация на смисъла на живота от човека е вродена мотивационна тенденция, присъща на всички хора и явяваща се основен двигател на поведението и на развитието на личността. Ето защо Франкъл говори за „стремежа към смисъла” (стремление к смыслу) в противовес на принципа на удоволствието (иначе казано — стремежът към удоволствието, стремление к удовольствию), на което се концентрира психоанализата. От човека се изисква не състояние на равновесие, не хомеостаза, а по-скоро борба за определена цел, достойна за него.

Човешкият стремеж към реализирането на смисъла на живота може да бъде фрустрирано, „екзистенциалната фрустрация” (экзистенциальная фрустрация), макар и сама по себе си да не е патогенна, може да доведе до неврози, коренящи се не в психичната, а в духовната сфера на човешкото съществувае. Тези ноогенни неврози възникват не във връзка с конфликти между влеченията и осъзнаването им, а поради конфликти между различни ценности на основата на нравствени конфликти. Фрустрираната потребност от смисъл в живота може да се компенсира със стремеж към власт, към удоволствие (често под формата на силно сексуално влечение), от психогенни неврози. Ето защо Л. Е показана не само в случаите на ноогенни, но и на психогенни неврози.

Л. не се явява лечение, конкуриращо се с останалите методи, но тя може напълно да им съперничи, благодарение на допълнителния фактор, който включва. Като едно от направленията на съвременната психотерапия, Л. заема в нея особено място, протопостоейки, от една страна, на психоанализата, а от друга – на поведенческата психотерапия. Тя се отличава от всички останали психотерапевтични системи не на ниво невроза, а от това, че излиза извън пределите на неврозата, в пространството на специфичните човешки прояви. Става дума конкретно за две фундаментални антропологични характеристики на човешкото съществуване, за неговата самотрансценденция и способностите му да се самоотстранява. На тези две онтологични характериситки на човека се основава механизма на действие на метода парадоксална интенция на Франкъл (парадоксальной интенции Франкла), която се прилага при лечение на фобии и на обсесии и дерефлексии, използвани при лечението на сексуалните неврози.

Съществуват специфична и неспецифична сфера на приложение на Л. Психотерапията на различен тип заболявания е неспецифична сфера, докато специфична сфера се явяват ноогенните неврози, породени от загубата на смисъла на живота. В тези случаи се използва методиката на сократовския диалог (сократовский диалог), който позволява да се подтикне пациента към откриване за себе си на адекватен смисъл на своя живот. Важна роля в това играе личността на самия психотерапевт, макар натрапването на пациента на собствения смисъл на живота от страна на първия да е недопустимо.

Никой, и логотерапевтът в това число, не „поднася на тепсия” този единствен смисъл, който човекът може да намери в своя живот, в своята ситуация. Л. обаче си поставя за цел да разшири възможностите на пациента да види целия спектър от потенциални смисли, който може да съдържа в себе си всяка една ситуация. Не човекът поставя въпроса за смисъла на своя живот — животът поставя този въпрос пред него; с други думи, човекът не го изобретява, а го намира в обективната действителност. По-правилно е да се постави въпроса не за смисъла на живота изобщо, а за конкретния смисъл на живота на дадена личност в даден момент.

Въпросът за това как човек намира смисъла на своя живот, се явява ключов за практиката на Л. Самият процес за намиране на смисъла се свежда до общопсихологическите закономерности на човешкото познание (в частност, до отделянето на фигурата от фона). И все пак смисловата реалност не се свежда до измеренията на биологичното и на психичното съществуване на човека и не може да се изучава от техните традиционни методи.

Допускането за уникалността на смисъла не пречи на Франкъл да даде съдържателна характеристика на възможните положителни смисли. Ценностите са смислови универсалии, които се явяват резултат от обобщаването на типични ситуации в историята на обществото. Разграничават се 3 групи ценности: ценностите на творчеството (ценности творчества), ценностите на преживяването (ценности переживания) и ценностите на отношенията (ценности отношения). Приоритетно място заемат ценностите на творчеството, чиито основен път за реализация се явява трудът. От ценностите на преживяванията Франкъл подробно се спира на любовта, която притежава богат смислов потенциал.

Основният патос и същинското новаторство на Л. са свързани с ценностите на отношенията. Независимо от обстоятелствата, човекът може да заеме осмислена позиция по отношение на тези обстоятелства и да придаде на страданието дълбок житейски смисъл. По този начин животът на човека никога не може да се окаже безсмислен. Практическите достижения на Л. са свързани именно с ценностите на отношенията, с намирането от хората на смисъл в тяхното съществуване, дори в ситуации, които изглеждат безизходни. И все пак, обръщането към тях е оправдано, когато всички останали възможности да се повлияе на собствената съдба са изчерпани.

Отговорността на човека за неговия живот е свързана с взимането на решения, с необходимостта да се правят избори. Проблемът за отговорността на живота е възлов проблем на Л.: намирайки смисъла, човекът поема отговорността за осъществяване на този уникален смисъл, от индивида се изисква взимането на решението желае ли той или не да осъществява смисъла в тази ситуация.

Необходимостта и свободата са локализирани на различни нива. Свободата се извисява над всяка една необходимост. Човекът е свободен по отношение на своите влечения, на наследствеността и на факторите външната среда. Той, в определени граници, е самоопределящо се същество. Той е свободен да реализира смисъла на своя живот.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s