365 дни на психотерапията: 346 – Класическа психоанализа

С този термин се обозначава: 1) направление в дълбинната психология, което разглежда безсъзнателното в качеството му на детерминанта на развитието и на функционирането на личността; 2) психотерапевтична система, в основата на която лежи разкриването на особеностите на човешките преживявания и действия, обусловени от неосъзнавани мотиви.

В своя труд „Аз и То” («Эго и Ид»), Фройд (Фрейд (Freud S.) пише: „Психоанализата е инструмент, който дава възможност на Аза да постигне победа над То”. Той смята, че основните усилия в психоанализата (психоанализ) са насочени към това да „засилят Аза, да го направят по-независим от Свръх-Аза, да се разшири сферата на действие на перцепцията и да се укрепи неговата на организация (на Аза – бел. прев.)… Където е било То, там да бъде Азът”. Фройд вижда целта на психоанализата в това да направи безсъзнателното съзнателно: той твърди, че „работата на анализа е да обезпечи доколкото е възможно добри условия за функционирането на Аза”.

Ключови определящи понятия в психоанализата се явяват свободните асоциации (свободные ассоциации), пренос (перенос) и интерпретация (интерпретация).

Класическата психоаналитична техника включва всекидневни (5 пъти седмично) срещи с пациента, поставянето му да легне на кушетка, избягване на каквито и да било съвети, на предписване на лекарства, въздържане от ръководство над неговия живот, ограничаване на изказването на интерпретации и на инструкции, за да се осигури спазването на основното правило на свободните асоциации. Психоанализата може да се охарактеризира като дългосрочна, интензивна, интерпретативна психотерапия.

Техниката на свободното асоцииране е основана на три предположения: всички мисли са насочени към онова, което е значимо; потребността от пациента от психотерапия и значението на това кой го лекува ще насочат неговите асоцации по посока на значимото за него, в изключение на случаите, в които действа съпротива (сопротивление), доколкото съпротивата се проявява по време на сеансите като невъзможност за свободно асоцииране. В съответствие с инструкциите на психоаналитика, пациентът трябва да изпълнява „основното правило” (на свободното асоцииране – бел. прев.) а именно да съобщава своите мисли безусловно и да не прави опити да се концентрира през това време.

Второ ключово понятие в анализа се явява преноса (перенос) – процес, посредством който пациентът пренася върху психоаналитика своите чувства, мисли, фантазии и пр., предизвикани от по-ранно действащи в живота на пациента фигури. Благодарение на преноса болният споделя с психоаналитика значимостта на един друг, обикновено по-рано съществувал обект. Първото описание и обсъждане на ролята на преноса Фройд дава в своите разработки по темата за истерията. Преносът се явява преживяване на чувства, подбуди, фантазии и защити по отношение на дадена личност в настоящето, която не се явява подходяща за това, но това е своеобразно повторение на реакциите, формирани по отношение на значими за пациента фигури от неговото ранно детство. Реакциите на пренос са особено важни поради факта, че пациентът изпитва в лечебната ситуация и в отношенията си с психоаналитика всички значими човешки чувства от миналото на първия. Преносът е особен вид отношение, главна характеристика на който се явява преживяването на определени чувства, действително насочени към друга личност. На конкретната личност от настоящето пациентът реагира сякаш това е дадена личност от миналото. Преносът е повторение, ново „издание” на стари обектни отношения. Той е анахронизъм, временна грешка: при него е налице преместване на импулси, чувства и защити по отношение на личността в миналото върху дадена личност в настоящия момент. И доколкото преносът е безсъзнателно явление, човекът, реагиращ на преносните чувства, в голяма степен не осъзнава изкривяванията. Определението на преноса включва 4 основни утвърждения: преносът се явява разновидност на обектните отношения, явленията на преноса повтарят минало отношение към обекта; механизмът на преместване играе важна роля в реакциите на преноса; преносът се явява регресивен феномен.

Съществуват много способи за класификация на различните клинични форми на преносната реакция. В съответствие с обекта на преноса и с повтаряния стадий на развтието на сексуалността, преносът може да бъде башин, майчин, едипов, доедипов. Преносът може да бъде обектен или нарцистичен според това дали пациентът възприема своя психоаналитик като външна персона, от която той зависи, която той обича или ненавижда, или като част от самия себе си. Преносът може да бъде положителен или отрицателен в зависимо9ст от това дали пациентът оценява психоаналитика като доброжелателна или съответно като недоброжелателна фигура.

В своя труд „Спомен, повторение и щателна преработка”  («Воспоминание, повторение и тщательная проработка»), Фройд описва преносната невроза, когато по време на психоанализата, пациентът замества своята обичайна невроза с тази невроза, въвличайки в това психоаналитика. Авторът използва това понятие  за да обозначи съвкупността от реакции на пренос, при която анализът и психоаналитикът стават център на емоционалния живот на пациента, а невротичният конфликт на болния отново оживява в аналитичната ситуация. Психоаналитичната техника е насочена към това да осигури максималното развитие на преносната невроза.

Контрапреносът (контрперенос) е описан от Фройд в неговия труд: „Препоръки към лекарите, практикуващи психоанализа” («Рекомендации врачам, практикующим психоанализ»), в който се подчертава необходимостта психоаналитикът сам да премине през „психоаналитично очистване” («психоаналитического очищения»). За да разреши преноса, психоаналитикът е необходимо да съблюдава анонимност: „Лекарят следва да бъде непроницаем за своите пациенти и, подобно на огледало, той не трябва да им показва нищо повече от това, което му се показва”. Авторът вижда в преноса съществена част от терапевтичния процес: „В крайна сметка всеки конфликт трябва да бъде приведен в сферата на преноса”.

Следващо ключово понятие в психоанализата се явява интерпретацията. В своите заявления психоаналитикът приписва на съновиденията, симптомите и на последователността от свободни асоциации на пациента някакво допълнително значение в зависимост от това как оценява самият пациент тези феномени. Интерпретацията на преноса засилва връзката между поведението и асоциациите на пациента и неговото отношение към психоаналитика.  Интерпретацията на съдържанието се отнася до безсъзнателните импулси и фантазии и не засяга онези защитни процеси, които ги подкрепят в качеството им на безсъзнателни съдържания. Директните интерпретации се основават единствено на знанията на психоаналитика относно символиката, независими от асоциациите на пациента. Коректните интерпретации обясняват адекватно интерпретирания материал, формулират се по определен начин и се съобщават в определено време така, че да бъдат актуални за пациента.

Интепретацията се явява най-важната аналитична процедура. Процесът на анализ включва конфронтация (конфронтация), когато явлението трябва да стане очевидно за съзнателния Аз на пациента.

Изясняването се отнася до онези действия, които имат за цел да поставят ясно на фокус анализирания психичен феномен. Следващата стъпка при анализирането е интепретацията, която в психоанализата е окончателно и решаващо действие. Да интерпретираш означава да правиш неосъзнатите феномено осъзнати. Интерпретативната функция е насочена към разширяване на границите на самосъзнанието, спомага за интеграцията, благодарение на осъзнаването от страна на пациента на неговите вътрешни процеси. Последната стъпка в анализирането е щателната преработка. Този термин се отнася до комплекса от процедури и процеси, които се наблюдават след достигането до инсайт (инсайт).

Класически пример за интерпретация е тълкуването на съновиденията. Психоанализата се основава на убеждението (убеждение), че съновиденията имат психологическо значение, до което може да се достигне чрез интерпретацията. Фройд смята, че съновиденията имат първоначален текст, огласяването на който се осуетява от цензура, което води до това, че съновидението се „пренаписва” в нова форма, която е непонятна за цензора. Първоначалната „чернова” (кавичките мои – бел. прев.) –  това е скритото съдържание, чието пренаписване и изгражда работата на съновиденията, а крайният, огласяван вариант – това е видимото съдържание. Авторът твърди, че съновиденията изразяват желанията като вече изпълнени: „Мисълта, изразена в желателно наклонение, се замества от представа в настоящо време”.

Важно понятие в психоанализата се явява съпротивата, която означава противодействие в хода на анализа на превръщането срещу превръщането на безсъзнателните процеси в съзнателни. Бидейки в състояние на съпротива, пациентът отклонеява интерпретациите на психаоналитика. Терминът „съпротива” (сопротивление) се отнася за всички сили вътре в пациента, които се намират в опозиция спрямо процедурите и процесите на психоаналитична работа. Съпротивлението се явява повторение на всички онези защитни операции, които пациентът е използвал обичайно в своя живот до този момент. Всички варианти на психични явления могат да бъдат използвани с цел съпротива, но, извън зависимостта от това, че скужи като негов източник, съпротивата действа чрез Аза на пациента. И макар някои аспекти на съпротивата да могат да бъдат осъзнати, значителна част от тях остават безсъзнателни. Фройд пише: „Съпротивата съпровожда лечението стъпка по стъпка. Всяка асоциация, всяко действие на личността по време на лечението включва съпротива и представлява сама по себе си компромис между силите, които водят към оздравяване и онези, които противодействат на това.”

Фройд открива феномена на съпротивата в периода, когато пише своите трудове за истерията. Авторът за първи път употребява термина „съпротива”, описвайки случая с Елизабет фон Р. Той стига до заключението, че силата, съпротивляваща се на лечението, е същата онази сила, която охранява патогенните мисли на пациентката. Целта е една – защита. „Незнанието на пациента с истерия фактически е неговото нежелание да знае”.

В „Тълкуване на сънищата” (Толковании сновидений) Фройд често се позовава на концепцията за съпротивата. По негово мнение, концепциите за съпротивата и за цензурата са тясно свързани помежду си: „Цензурата за съновидението е това, което съпротивата е за свободната асоциация. Съпротивата е онова, което прекъсва аналитичната работа”.

В психоаналитичната ситуация механизмите на защита се проявяват като съпротива. Авторът употребява тези термини като синоними в по-голяма част от своите трудове. В хода на курса психоанализа силите на съпротивата използват всички механизми, форми, способи, методи и защити, котио Азът прилага във външния живот на пациента.

Анализът на съпротивата включва няколко основни процедури. Психоаналитикът е длъжен: да осъзнава съпротивата, да я демонстрира на пациента, да изясни мотивите и формите на съпротива (какъв специфичен болестен афект заставя пациента да се съпротивлява; каква конкретна форма и метод използва пациентът, за да изрази своята съпротива); да интепретира съпротивата (да разкрие какви фантазии или спомени причиняват афектите и подбудите, които стоят зад съпротивата; да се занимава с историята и с безсъзнателните обекти на въпросните афекти и подбуди или събития по време на анализа, извън анализа и в миналото); да интепретира формата на съпротивите чрез анализ на тази и сходни форми на дейност по време и извън анализа; да се проследят историята и безсъзнателните цели на тази дейност в настоящето и миналото на пациента. Последната процедура е щателната преработка.

Тясно свързано със съпротивата е понятието защита – „общо название за всички специални прийоми, които Егото използва в конфликтите и които могат да доведат до невроза.” Предназначението на неврозата е да не допусне осъзнаване (осознание) на импулсите и спомените, да предпази Егото. Защитните механизми могат да се задействат от тревога, обусловена от увеличаване на инстинктивното напрежение, от заплахи спрямо Супер-Егото или от реална опасност. И доколкото е необходимо психичния фактор, който задейства защитата, да възприема заплашителната перцепция до момента, в който последната стане достъпна на съзнанието, Фройд заменя понятието „съзнание” с Его, доколкото Егото се явява частично безсъзнателно и способно на автоматични, безсъзнателни реакции при промяна на вътрешното напрежение. По мнение на автора, неврозите са обусловени от нарушения в работата на защитните механизми.

Техниката на психоанализата е свързана с разработената от Фройд теория за общото психично развитие, която включва понятията психичен апарат и стадии на развитие на детската сексуалност, както и с теорията за психичния произход на неврозите.

Психичният апарат е централно понятие в метапсихологията на автора на психоанализата: „Ние предполагаме, че психичният живот е функция на апарата, на който ние приписваме характеристики като пространствена протяжност (пространственная протяженость) и е съставен от няколко части, а именно “”То (Ид, Id), Аз (Эго, Ego) и Свръх-Аз (Супер-Эго, Super-Ego). Формулировките, при които психичната дейност се приписва на една или на друга част от апарата, се наричат топографски; определенията, които описват психичната активност в термините на взаимодействието между частите на психичния апарат или на изменението в неговия профил, се наричат структурни; формилировките, в които се постулира движение на енергия вътре в психичния парат, се явяват икономически и включват понятия като инстинкт, енергия, либидо.

Според психоаналитичната теория психичната активност е два вида: съзнателна и безсъзнателна. Първият вид активност представлява сама по себе си „непосредствено дадено”, което е „невъзможно да бъде описано по-пълно”. Предсъзнателното обозначава мислите, които се явяват безсъзнателни в определен времви момент, но не са потиснати и поради това могат да станат съзнателни. Безсъзнателното е част от душата, в която психичните процеси са безсъзнателни по своето функциониране, т.е. спомени, фантазии, желания и т.н., съществуването на които може единствено да се подразбира или които стават съзнателни едва след като се преодолее съпротивата. През 20-те г. на 20-ти век Фройд преименува безсъзнателното в То (Ид, Id), а съзнателното – в Аз (Эго. Ego). Безсъзнателното е структура със специфични свойства: „Освобождаването от взаимното противоречие, първичният процес, съществуването извън времето и заместването на външната действителност с психичната – всичко това са характерни черти, които ние се надяваме да открием у процесите, принадлежащи на Системата на Безсъзнателното”.

Исторически понятието Ид възниква от понятието „безсъзнателно” (кавичките мои – бел. прев.). В хода на развитието Ид предшества Егото, т.е. психичният апарат започва своето съществуване като недиференцирано Ид, част от което по-късно се развива до структурирано Его. Ид съдъжра в себе си всичко, което е заложено в конституцията, следователно и инстинктите, които се пораждат от соматичната организация и които намират своя първи психичен израз тук, в Ид. По определение на Фройд „Ид е тъмна, недостъпна част на нашата личност. Ние се приближаваме до разбирането на Ид с помощта на сравнението, наричайки го хаос, котле, кипящо от желания. Ние си представме, че Ид е отворен за соматичното, от което черпи своите инстинктивни потребности, които, от своя страна, намират в него своя психичен израз. Благодарение на влеченията си Ид се изпълва с енергия, но му липсва организация…”

Егото е структурно и топографско понятие, което се отнася до организираната част на психичния апарат, която се противопоставя на неорганизирания Ид. „Егото – това е част от Ид, която е била видоизменена под непосредственото влияние на външния свят”… Егото репрезентира онова, което може да се нарече разум или здрав смисъл и се явява противоположност на Ид, който кипи от множество страсти. В своето отношение към Ид, Егото е подобно на ездач, който трябва да сдържа превъзхождащия го по сила кон, с разликата, че ездачът се опитва да направи това със собствени сили, докато Егото използва заимствани такива”. Развитието на Егото предполага ръст и придобиване на функции, които дават възможност на индивида във все по-голяма степен да подчинява на себе си своите импулси, да действа независимо от родителските фигури и да контролира средата.

Супер-Егото е онази част на Егото, в която се развиват самонаблюдението, самокритиката и други рефлексивни дейности, в нея се локализират родителските интроекти. Супер-Егото включва безсъзнателни елементи, а произтичащите от него предписания и потискания водят своето начало от миналото на субекта и могат да се намират в конфликт с неговите настоящи ценности. „Супер-Егото” на детето се изгражда, по своята същност, не чрез следване на примера на родителите, а според родителското Супер-Его, то се допълва със същото съдържание, става носител на традициите, на всички онези съхранили се във времето ценности, които продължават да се предават от на поколение”.

Фройд прави извода, че „значителна част от Егото и Супер-Егото могат да останат безсъзнателни, дори обичайно се явяват такива. Това означава, че личността не знае нищо за тяхното съдържание и се изискват усилия от нейна страна, за да ги осъзнае”.

Фройд разграничава два типа психично функциониране – първичният мисловен процес се явява характеристика на безсъзнателната психична активност. Той се проявява в кондензацията и смесването (конденсация, смещение), т.е. образите проявяват тенденцията да се смесват един с друг и могат лесно да заместят или да се символизират един друг, като използват свободната енергия, игнорират категориите пространство и време, и са насочени от принципа на удоволствието. Вторичният мисловен процес се подчинява на законите на граматиката и на формалната логика, т.е. намалява неудоволствието от инстинктивното напрежение посредством адаптивно поведение. Фройд смята първичните мисловни процеси за онтогенетично и филогенетично по-ранни, разглежда ги като вродено-неадаптивни, а цялото развитие на Егото – като вторично, като служещо за тяхното потискане. Като пример за първичен процес служи съновидението, а за вторичен – мисленето. С други думи, при първичния мисловен процес , например в съновиденията, идеите и образите са относително взаимозаменяеми, така че една идея или образ лесно символизират друга идея или образ, докато при вторичния – съзнателните, рационални мисли, образи, представи и думи имат относително постоянна ценност и значение.

Фройд се опитва да определи мисленето в термините на преместването на енергията. В „Проекта за научна психология” той въвежда понятието „катексиси” («катексисы»), т. е. кванти енергия, вложени в определени умствени образи, които представи, от своя страна, той описва като „заредени” («заряженные»). Свързаната енергия е относително неподвижна и характерна за структурираните части на психичния апарат, т.е. за Егото и за вторичните процеси, докато вложената свободна, или подвижна енергия служи за отличителен признак на неструктурираните части на психичния апарат, т.е. на Ид и на първичните процеси.

В своя труд „Три очерка по теорията на сексуалността”, Фройд дава определение на понятието „либидо” като „променяща се количествено сила, чрез която могат да се измерят всички процеси и превръщания в областта на сексуалната възбуда”. Той смята, че либидото има за свой източник тялото, или Ид, и съществува в различни форми, които са свързани със специфични ерогенни зони, като съответно тези форми са орално, анално, генитално либидо; либидото се разпределя между различни структури, или процеси, които се насищат с него.

К. П. твърди че зрялото поведение може да се интерпретира като усъвършенстване, или като еволюция на детското поведение. Процесът на развитие като цяло представлява сам по себе си резултат от действието на два фактора: еволюцията на вродените процеси и въздействието на опита върху тези процеси. Класическата психоаналитична теория разграничава две паралелни форми на развитие: развитие на Егото, което се заключава в придобиването на Его-функции, които увеличават автономията, и сексуално развитие, което се състои в преобразуване на предгениталните сексуални и агресивни желания в зряла сексуалност и сублимирана дейност.

Психоанализата постулира редица стадии на развитието на детската сексуалност, през които преминава човекът от ранна детска възраст докато достигне до латентния период и които са в съзвучие с реица стадии на развитието на Аза: орален, анален, фалически и едипов стадии, като първите три заедно съставляват доедиповия стадий. Те са назовани така, поради това че устата, анусът и пенисът съответно се явяват основни източници на сексуална наслада в рамките на тези стадии. На оралния стадий устата е главен източник на удоволствие и, следователно, център на познанието – този стадий започва от момента на раждането. Фиксированные на оральном уровне склонны сохранять рот в качестве главной эрогенной зоны и фиксироваться на матери (груди); для них характерны глубокие колебания настроения. В анальной стадии анус и дефекация являются главными источниками чувственного наслаждения. Овладение своим телом, особенно его сфинктерами, и социализация импульсов являются главными занятиями младенца. Когда мальчики проходят через фаллическую стадию, они поглощены не только своим пенисом, но также идеей потентности, половой зрелости, мужественности и силы. Эдипова стадия развития сексуальности и Эго находится между 3 и 5 годами. Комплекс Эдипа — группа в значительной степени бессознательных представлений и чувств, концентрирующихся вокруг желания обладать родителем противоположного пола. Согласно Фрейду, комплекс Эдипа — это универсальный феномен, заложенный в филогенезе и ответственный за бессознательное чувство вины. Разрешение комплекса Эдипа достигается обычно идентификацией с родителем того же пола и временным отречением от родителя противоположного пола, который «заново открывается во взрослом сексуальном объекте». Эдипово соперничество с отцом является причиной страха кастрации. Фрейд впервые упоминает о комплексе Эдипа в письме к своему другу Флиссу в 1897 г., это представление возникло из самоанализа, который автор провел после смерти отца. Первая публикация, где описывается комплекс Эдипа, — это «Толкование сновидений». Эдипов комплекс и комплекс кастрации являются единственными комплексами в К. п.

Фройд интерпретира определени черти на характера като деривати на стадиите в развитието на сексуалността и развитието на Егото, или като аналози на симптомите, т.е. като защитни процедури. Той използва две системи за класификация – генетична и клинична. Генетичните типове на характера се отнасят до един или друг стадий на развитие на сексуалността, от които получават своето название и определени черти на характера: това са оралният, аналният, фалическият и гениталният характер. Клиничните типове характери се съотнасят с едно или друго психопатологично състояние, на което те са аналогични или с което имат минимално сходство; оттук и истеричен, обсесивен, фобиен, шизоиден, депресивен, маниакален характер. Оралният харакер се проявява у хора с фиксация върху оралния стадий. Типични негови черти са оптимизмът и песимизмът, щедростта, бързата смяна на строенията, бъбривостта, алчността и склонността на човека да се впуска в желани от него размишления. Терминът „анален характер” се използва за обозначаване на реактивни образувания като аналния еротизъм, компулсивното упорство, акуратността, скъперничеството, но може да се отнася и до противоположните на тях черти. Индивидът с фалически характер разбира сексуалното поведение като проява на сила. Гениталният характер се проявява у личности, които са преминали пълна анализа, разрешили са своя Едипов комплекс, „пробили са си път” («пробила себе дорогу») през предгениталната амбивалентност и са достигнали до гениталното ниво на психосексуално развитие. Човекът с генитален характер е напълно свободен от инфантилната зависимост.

В теорията за сексуалното развитие влиза и описанието на механизмите на регреса и на сублимацията. Регресът е защитен процес, посредством който субектът избягва тревогата чрез своето завръщане към по-ранни стадии в сексуалното развитие и на Егото: стадият, към който регресира конкретният човек, се определя от съществуването на точки на фиксация. Теорията за регреса предполага, че по-ранните модели на поведение остават на разположение на субекта като алтернативни начини за действие. И доколкото регресът не се явява ефективен защитен механизъм, той обикновено се съпровожда от допълнителни процеси, предназначени за предпазване на Егото от последиците от регреса. Фройд пише: „Съновиденията като цяло представляват пример за регрес към най-ранните форми на съществуване на спящия, те са завръщане към детството, към онези инстинкти и начини на тяхното изразяване, които са достъпни в този ранен пероод”. Към регресивните форми на психичен живот той отнася също и невротичните състояния. Сублимацията представлява свързан с развитието процес, посредством който инстинктивната енергия се изразходва в неинстинктивни форми на поведение. Той включва пренасочването на енергията от облекти с биологична значимост към обекти с по-малка инстинктивна важност, освобождаване на дейността от властта на инстинктивното напрежение. Концепцията за сублимацията обяснява еволюцията на „висшите функции” от нисшите. Всички форми на сублимация зависят от символизацията, а цялото развитие на Егото зависи от сублимацията.

К. П. включва теория за психичния произход на неврозите. В класическата теория се различават следните типове неврози.

  1. Психоневроза, която е обусловена от причини, отнасящи се до миналото, и който е обясним единствено в термините на личността и на житейската история. Съществуват 3 типа психоневрози – истерична конверзия (истерическая конверзия), истеричен страх (истерический страх, фобия) и невроза с натрапливи състояния. Симптомите на тези неврози могат да се интепретират като конфликт между Аза и То.
  2. Актуална невроза, обусловена от причини, отнасящи се до настоящето и обясними в термините на сексуалните навици на пациента. Тя се явява физиологична последица от нарушенията в половото функциониране. Фройд разграничава две форми: неврастения, явяваща се резултат от половите излишества и тревожна невроза, която е резултат от отсъствието на облекчение от половата възбуда.
  3. Нарцистична невроза, при която пациентът не е способен да формира пренос.
  4. Характерова невроза – в този случай симптомите се явяват черти на характера.
  5. Травматична невроза, която се предизвиква от емоционално разтърсване.
  6. При преносната невроза, която се развива в хода на психоанализата, пациентът проявява натраплив интерес към психоаналитика.

Психоанализата твърди, че психоневрозите са обусловени от невротичен конфликт, т.е. от безсъзнателен конфликт между желанията на То, което то се опитва да задоволи защитата на Егото, което предотвратява непосредственото удовлетворяване на желанията  или достъпа им до съзнанието. Така конфликтът се явява невротичен единствено в случаите, при които едната страна в него е безсъзнателна и/или ако той се разреши по пътя на прилагането на защитни механизми, различни от сублимацията. Психоанализата разглежда симптома като осъществяването на компромис между потисканото желание и изискванията на потискащия фактор. Възникването на симптома е обусловено от символизацията, която Фройд характеризира като „древен, но излязъл от употреба начин на изразяване”. Сложна роля в невротичния конфликт играе Супер-Егото. Именно Супер-Егото заставлява Егото да чувства себе си виновно дори за символнчното и изопачено разреждане на напрежението, което се проявява като симптом на психоневрозата. Съзнателно това се усеща много болезнено. Така всичките части на психичния апарат участват във формирането на невротичния симптом.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s