365 дни на психотерапията: 342 – Йога

Специален санкритски термин за обозначаване на психотехника, ориентирана конкретно върху постигане на дълбинни трансперсонални състояния на съзнанието. Буквалният превод означава „връзка, съединение”, разбирано по-широко като „свързване в едно, обединяване на чувствата, мислите и психичните фактори изобщо и тяхното съсредоточаване върху единствения обект на съзерцание”  (Торчинов Е. А., 1997). Погрешната аналогия на етимологичните двойки „йога-връзка” («йога— связь») и „религия-връзка” («религия—связь») води до лъжлива интерпретация на термина, който бива сведен до обединяване на човешката природа с Космоса, Бога или Абсолюта.

Исторически развитието на Й. е свързано с индуизма и будизма и като цяло с индийската култура. В писмените източници терминът Й. се употребява в две основни и едно второстепенно значение. Съгласно изследователя на йогическата психотехника Е. А. Торчинов (Е. А. Торчинов), тя преди всичко е „щателно разработен и проверена традиция за използване на набор средства и прийоми за постигане на определени трансперсонални състояния на съзнанието, оценявани от традицията като състояния на реализация на религиозната прагматика на учението – ‘освобождаването’”. В този смисъл Й. е характерна за всички религия на традиционна Индия, ето защо може да се говори за индуистка Й., будистка Й., джаинска Й. и др. В по-тесен смисъл Й. обозначава една от даршаните (религиозно-философска система) в брамханската философия, създадена от мъдреца Патанджали (II в. до н. е.). Третото, второстепенно значение на думата Й. обозначава магьосничество, вълшебство, магия и магическа сила.

Й. като психотехника се явява определяща в архитекторниката на индийския структурен полиморфизъм, макар и да се оценява нееднозначно в различните школи и направления. Така будисткият подход основан на психотехническия опит на основателя на това религиозно-философско направление поощрява практикуването на Й. поради освобождаването – нирваната. В същото време не всеки психотехнически (йогистки) опит се смята за ценен и положитлен в индуизма.

В европейския лексикон Й. навлиза като способ за постигане на особени състояния на психиката с помощта на прийоми, които управляват емоционално-вегетативната сфера. Синкретизмът на осмеричната Й. Патанджали (често наричана ражда-Й., царствена Й.) и на будизма се явява базова основа за осмислянето и практиката в европейските наука и култура. Класическата Й. и нейните модификации спред използваните в нея методи се класифицира в три групи:

  1. Ориентирани към съзерцание, към познание (джняна-Й., отчасти Й. в будизма Махяна)
  2. Използващи емоционалната възбуда (индийско бхакти).
  3. Прилагащи психофизическата регулация с включване в психотехническия процес на соматичния фактор (тантрическа Й. в будизма и индуизма, „вътрешната алхимия” в даосизма). В психотерапията Й. се включва в една форма, адаптирана към задачите, свързани с регулирането на психосоматичните връзки, без да се отчитат дълбинните религиозно-културни корени на комплексността и последователността на нейните етапи. В частност, медицинският подход недостатъчно внимателно се отнася към нравствено-етичната подготовка на личността преди психофизиологичните упражнения. Опитните учители (гурутата) предупреждават, че без етична подготовка е опасно за човека да се занимава с Й. (Sivanada Swami, 1960).

Класическата Й. включва в себе си осем степени:

Етически: Этические

1) яма/яма;

2) нияма/нияма;

Физиологични/Физиологические

3) асана/асана;

4) пранаяма/пранаяма;

Психологически/Психологические

5) пратяхара/пратьяхара;

6) дхарана/дхарана;

7) дхяна/дхьяна;

8) самадхи/самадхи.

Яма – това са етичните правила на поведението, изпълняването на които спомага за „психичното очистване”  («психическое очищение»). Принципите на яма включват въздържане от прояви на зло по отношение на всичко живо, милосърдие, правдивост, доверителност, неподкупност, нестяжателство (нежелание да имаш – бел. прев.), контрол върху чувствата и желанията, полово въздържание, ограничаване на храненето и др. Следването на тези принципи се явява необходимо условие за медитацията (медитация). Смята се, че колкото по-строго става въздържанието, толкова повече се увеличава способността за психична саморегулация.

Нияма представлява набор от техники, предназначени за „външно очистване”, за нормализиране на дейността на вътрешните органи. Това се постига с помощта на очистителни процедури, с умерено хранене. Развивайки принципа на въздържанието, нияма препоръчва да се избягват излишните разговори, да се извършват единствено целесъобразни движение, да се говори малко, бавно и меко, посредством което се установява контрол върху мислите, или се постига „разсейване на ума”  («рассеивание ума»).

Следващите две степени – асана и пранаяма – изграждат т.н. хатха-Й., целта на която е да се усъвършенства тялото, то да се освободи от умората и да се забавят процесите на разрушение и стареене. Съгласно учението на йогите, в организма на човека постоянно по меридианите-канали циркулира енергия – Пряна, форма на проявление на която се явява взаимодействието на две противоположности – ха (Индия) или ян (Китай) (положителната сила, енергията на Слънцето) и тха (Индия) или ин (Китай) (отрицателна сила, енергията на Луната). Задачата на хатха-Й. се състои в това да хармонизира тези две начала.

Асаните – това са специални пози, пребиваването в които, съгласно Патанджали, води до прекратяване на борбата между ян и ин. С. А. Гуревич (С. А. Гуревич, 1985) отбелязва тройното въздействие на асаните върху човека: физическото, психическото и, накрая, терапевтичното влияние върху дейността н вътрешните органи и жлезите с вътрешна секреция. Една от целите на асаните е да противостоят на дискинетичната активност на гладката мускулатура, възникваща при стрес. Придобивайки способността да пребивават неподвижно в една от тези пози, човек подобрява възможността да концентрира своето съзнание.

Пранаяма представлява управление на житейската енергия (биоенергетиката/биоенергетика) посредством контрол на дишането/контроль дыхания. Връзката между дишането и психичното състояние на човека се отбелязва още от йогите в дълбока древност: при психично напрежение се отбелязва задържане на дишането, докато облекечението се съпровожда с повече или по-малко дълбоко издишване („въздишка на облекчение”/«вздох облегчения»). Правилното дишане спомага за яснотата на ума. Рамачарака (Рамачарака, 1915) погрешно смята, че пранаяма се свежда до контрол на дишането. Той пише, че управляването на дишането в различни дихателни упражнения служи за забавяне на метаболизма и за освобождаване на известно количество жизнена енергия, която обикновено се изразходва по нуждите на тялото. Това обаче е само опосредстван начин за управляване на жизнаната енергия. Целта се състои по-скоро в това тя да се овладее напълно и тази цел се достига посредством различни йогистки практики. Зрелите йоги демонстрират своето умение да спират сърцето си, да не дишат по свое желание, а в миналото някои йоги са позволявали да бъдат закопани в земята за няколко дни.

Пратянхара представлява самовглъбяване, отвличане от чувствата. Житейската енергия се отвежда от сетивните органи и медитиращият йога, съдейки по записите на биотоковете на неговия мозък, вече не реагира на безкрайния поток от стимули от външния свят. Патанджали определя самовглъбяването като връщане на усещанията към първоначалната чистота по пътя на отвличането от обектите. Вивекананда (Вивекананда, 1911) разграничава два етапа в усвояването на пратяхара. Първият е свързан с „изключването на усещанията” («выключение чувств»), за постигането на което се препоръчва да се позволи на мислите да блуждаят, пасивно да се наблюдава за какво се мисли, без да се правят опити да се спрат мислите. Всъщност на този етап пратяхара е аналогична на метода на свободните асоциации (свободные ассоциаций). Задачата на втория етап е да се освободят мислите за тялото, да се постигне усещане за пълно „разтваряне” на тялото: практикуващите си представят как всяка част от краката до главата им „се движи към безкрайността”  («уходит в бесконечность»).

Дхарана (дхарана) представлява концентрация (фиксиране на вниманието) върху определен обект. Това са упражнения в планомерна съсредоточеност, които не се отличават съществено от прийомите на пратяхара. Дхарана е пратяхара на обект (например краят на носа), вчувстване в обекта.

Дхяна – медитация. Представлява концентрация върху отвлечени идеи (любов, чистота, увереност и т.н.). Изключват се каквито и да било предметни (образни) форми на съзерцание. Съсредоточаването се насочва към идеите, към смисъла, несвързан с каквато и да било конкретна форма. Подобно състояние, по правило, се съпровожда от екстаз и се нарича самадхи.

Самадхи представлява озарение, състояние на осъзнаване, или на постигане на истината. Това състояние не се поддава на описание, доколкото в полето на съзнанието няма нищо, до което биха могли да се отнасят думите. В дадения случай може да се говори за освобождаване на реликтовите форми на дологично мислене, което е непосредствено свързано с континуалния (дълбинен) поток на съзнанието. Този вид съзнание присъства в нас, но остава скрит за логико-структурираното мислене. Така просветлението настъпва едва тогава, когато човек се освободи от привързаността си към думите и знаците. Необходимо е да се реализира такова състояние на съзнанието, което максимално благоприятства непосредственото преживяване на психичния опит (извън словесния обмен). Необходимо е да се „опустоши съзнанието” до състояние на пълно отсъствие на мисли или образи, за да се управлява континуалният поток на съзнанието –  това състояние на съзнание се разкрива след като се отмени вербализацията (вербализация). Това се постига именно чрез метода медитация (Абаев Н. В., 1989). В самадхи човек напълно овладява своите физически и психични способности. Постигналият самадхи може произволно да регулира своите житейски процеси, обмяната на веществата си и да повишава температурата си, своето кръвно налягане.

Й. се явява източник на много психотерапевтични прийоми за психична саморегулация. Автогенната тренировка (аутогенная тренировка Шульца, Schultz J. Н., 1987) в значителна степен се основава на практиката на йогите. Шулц подробно разглежда сходствата и различията между автогенната тренировка и системите от йогистки упражнения в своя труд „Висша степен на автогенната тренировка и раджа-йога” («Высшая ступень аутогенной тренировки и раджа-йога» (1932). Легналото положение в автогенната тренировка съответства на шавасана, позата на кочияша – на садхасана (съзерцателната поза). При последната поза брадичката се приближава към гърдите, устата се отваря, мимическата мускулатура се отпуска, езикът леко се приближава към небцето, погледът е насочен малко над моста на носа, като едновременно с това очните ябълки се приближават. Това положение на очните ябълки „навътре и нагоре” се явява съставен елемент на хипнозата/гипноза. Разделянето на автогенната тренировка на първа и втора степен съответства на приемствеността между хатха-Й. (Й. на тялото) и раджа-Й (психологическа Й., която включва последните четири степени на класическата Й.). В Индия физическите упражнения хатха-Й. влизат в комплексите хигиенна гимнастика и се изполват от милиони хора. Раджа-Й. е разпространена основно в специалните учебни заведения. Сложността и обемността на системата Й. я правят практически неприемлива за масово прилагане. Трансценденталната медитация (трансцендетальная медитация), предложена от Махариши Махеш Йоги (Махариши Махеш Йога), която получава широко разпространение в съвременния свят, отстранява отбелязания недостатък. Медитацията се прилага в дзен-психотерапията (дзэн-психотерапия), а също така в психотерапевтичните техники морита-терапия (морита-терапия) и найкан-терапия (найкан-терапия). От другите методи за психична саморегулация, основани на системата Й., широко се използват пранаянма, или контрол на дишането, а също така шавасана – позата на пълното отпускане (поза на трупа).

Шавасана представлява значителен интерес за психотерапията, доколкото се смята, че отпускането в тази поза (асана) е приблизително 5 пъти по-дълбоко, отколкото при автогенната тренировка. Упражнението има множество модификации. По-долу са приведени два варианта на шавасана – прост (простой) и енергетичен (энергетический) (Гуревич С. А., 1985). При изпълнение на шавасана човек лежи в свободна дреха по гръб с крака, разтворени приблизително на 30 градуса, и ръце, отведени от тялото му на 15 градуса, с обърнати нагоре предмишници и полусгънати пръсти. Очите са затворени. В това положение се осъществява бавно ритмично диафрагмално дишане с кратки паузи след всяко вдишване и по-продължителни такива в края на издишването. Вниманието се концентрира върху усещанията в ноздрите (прохладата на вдишването и топлината на издишвания въздух), което спомага за концентрацията и следователно за по-голямата мускулна релаксация (релаксация), която се постига чрез последователно отпускане на мускулите до усещане на тежест. Продължителността на изпълнението е приблизително 30 минути. В процеса на извършване на упражнението, лекарят проверява степента на релаксация, повдигайки и отпускайки крайниците си. Всекидневните занимания с шивасана в продължение на три седмици водят до субективно и обективно подобряване на състоянието на пациентите, до намаляване на артериалното налягане, до намаляване на сърдечната честота, до нормализиране на съня, до успокояване.

В психотерапевтичната практика е целесъобразно да се използва друг, по-сложен, но същевременно с това по-ефективен вариант на упражнението – „енергиен” («энергетический»). Негото усвояване протича в три етапа: отпускане с помощта на самовнушението (самовнушение), мисловна работа с активните области на организма, отпускане с използване на „образа на енергията” («образ энергии»). Първата част от упражнението е близка до автогенната тренировка: бавно, монотонно се изговарят формулите на самовнушението, които позволяват да се постигне мускулно отпускане. Препоръчва се формулите да се формират в триада – завършени блокове от три предложения, първото от което е предназначено да се превключи вниманието, второто представлява само по себе си динамично самовнушение, третото предизвиква статично състояние. Концентрацията помага на човек да си представи потокът на вниманието – „лъча на фенера” («луч фонарика-прожектора»), който „осветява” онази област от тялото, с която се работи. Изговаряйки например „Моето внимание в насочено върху лицето” («Мое внимание на лице»), човек си представя, че сякаш лъчът на фенера осветява неговото лице. За разлика от класическата автогенна тренировка, отпускането се случва отдолу нагоре, от краката към главата. Упражнението започва и завършва с формула за успокояване: „Аз (мислено си представяме цялото тяло) се успокоявам. Аз съм спокоен”. Следват формули за релаксация, които с усвояването им обхващат все по-големи мускулни групи. Всяка формула се произнася в легнало положение в шавасана и наум, с пълно съсредоточаване върху нужния участък от тялото, като се повтаря 3-4 пъти с 3-4-секундна пауза. С усвояването на упражнението от триадата на самовнушението се отделя нейната динамична част („еди-коя си част от тялото се отпуска” и формулата звучи така: „Моето внимание е върху… Еди-коя си част от тялото е отпусната”. Пълното изпълнение на първия етап от шавасана обхваща 30-40 минути.

Съгласно концепциите на източната медицина, в човешкото тяло съществуват области, която се явяват „прекъсвачи”  («выключатели»): ако се концентрира вниманието върху тях, то се постига отпускане на определени групи от напречно-набраздената и гладката мускултатура. Работата с активните области в по-висока степен на шавасана. Тук не е нужно да се произнасят фрази на самовнушение, достатъчно е единствено да се насочи вниманието към дадената активна област, след което човек да си представи, че тази зона става по-мека, че тя се „топи”, „разтваря”. Разграничават се 16 основни зони и една допълнителна: пръстите на краката, глезени, колене, областта на половите органи, областта на ануса, китките на ръцете, областта на пъпа, лактите (допълнителна), областта на стомаха, на сърцето, раменете, гърлото, устните, краят на носа, точката между веждите, средата на голямата фонтанела на главата, короната на черепа. За отпускането на всяка активна зона с усвояването на упражненията трябва да се отделя все по-малко време: средно по 15-20 секунди. След усвояването на този етап може да се премине към третата степен на шавасана – енергийното отпускане. Методиката на изпълнение на третата част е следната: намирайки се в поза шавасана, мислено си представяме, че енергията бавно протича от краката към главата и през точката между веждите („третото око”) се „излива” навън. Образът на енергията се изобразява различно: под формата на топлина или студ, като „мравучкане” и т.н. Понякога в процеса на упражняване възниква леко потръпване на мускулите, което се смята за положително явление: „енергията измива тялото”  («энергия промывает тело»). Продължителността на този етап на отпускане в шавасана е около 3-4 минути. В процеса на изпълняване на отпускането възниква хипноидно състояние. Поради това излизането от шавасана трябва да бъде плавно: първо се повдигат пръстите на десния крак, после се повдигат пръстите и на двата крака, като петите през това време се издигат напред. След това се сплитат пръстите на ръцете и след като се издигат нагоре, се разплитат. Цялото тяло следва ръцете и човекът сяда.

Шавасана е особено ефективна при много психосоматични заболявания и нервози, особено при онези, усложнени от хипертоничен синдром и дисомния, тя бързо снема психичното напрежение, тревожността, умората, компенсира недостатъчния сън. Няма абсолютни противопоказания за практикуването на шавасана, но заниманията с нея не бива да продължават повече от 45 минути поради възникващата при практикуването ù хипотония.

Последователното разглеждане на всички степени на Й. разкрива тясната връзка между това учение и психотерапията. Положителната оценка на психотерапевтичните аспекти на Й. е обусловена понастоящем от ясното разграничаване на религиозно-мистичната рамка на източната народна медицина и нейните практически прийоми. През последните години се появиха много психотерапевтични изследвания, посветени на този проблем, за да може, осмисляйки критично Й., тя да служи на практическите потребности на психотерапията.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s