365 дни на психотерапията: 341 – Интеракционна психотерапия

Методът е разработен от Хайгл-Еверс и Хайгл ((Хайгл-Эверс и Хайгл (Heigl-Evers A., Heigl F. S.)) и по същество представлява самостоятелен вариант на груповата психоаналитична психотерапия (психоаналитическая психотерапия). Моделът на И. П. заема своя собствена „ниша” в психотерапевтичните структури, отличавайки се както от комуникативно-активиращите подходи, основани предимно на поведенчески и психодраматични прийоми, така и от класическите психоаналитични подходи, при които техническата страна на намесата на психотерапевта и работата с преноса (перенос) изглежда съвсем различно. Методът е интересен също така и с това, че представлява сам по себе си един от малкото систематично разработени опити за психотерапия на доедиповите нарушения.

Теоретична основа на модела се явява интеграцията на редица концепции от социалната психология и от груповата динамика (групповая динамика) в основната психоаналитична процедура. Авторите заимстват названието на модела от Кон (Кон, Cohn R.). Предмет на психотерапията се явява манифестираното комуникативно поведение, регулирането на взаимодействията между пациентите, на социалните позиции и роли, които изпълнява индивида в групата ио които той приписва на другите. Авторите използват като свой основополагащ принцип „селективната автентичност” (аутентичность) на Кон. Към техническите новости на метода се отнасят избирателната работа с реакциите на контрапренос (контрперенос)  и формулирането на „принцип на отговора” (принцип ответа) вместо на „принцип на интерпретацията” (принцип интерпретации). Анализът на преноса не се явява предмет на този психотерапевтичен метод.

Психотерапевтът (в рамките на този тип терапия – бел, прев.) трябва да встъпи в качеството си на обект за болния, изпълнявайки при това различни роли. В началото на психотерапията той наподобява първичния (родителския) обект –

Той е достъпен постоянно, надежден и устойчив е в обшуването, отнася се с интерес към пациента, дори ако комуникативната ситуаиця е утежнена от трудности в комуникацията и от негативните емоционални реакции на болния., Първоначално психотерапевтът е длъжен да възприеме оплакванията на болния (контейнерна функция по Байън (Байон, Bion W. R.), да ги облече в думи, кото постепенно би ги направило организирани и символични за болния. Това се случва по пътя на обогатяването на съобщенията на болния със собствени асоциативни находки, образи и истории. Така психотерапевтът предоставя самия себе си на пациента в качеството си на едно спомагателно „Аз”, замествайки дефицитарните функции на Аза на последния.

По-нататък психотерапевтът не интерпретира безсъзнателните психични процеси на болния, а, по определение на автора, „отговаря”, т.е. дава на болния да знае, че се явява негов съпреживяващ събеседник. Психотерапевтът избирателно, помнейки онова, което пациентът е в състовние да възприеме, съобщава своите собствени усещания, мисли и асоциации, чрез които той допълва и коментира положително преживяванията на болния, обогатявва значението им за последния с нови нюанси и тълкувания. Така, противодействайки на регресивния стремеж на пациента към зависимост, към сливане с психотерапевта, той подчертава своята „атернативност” (альтернативность) („Ние сме две отделни личности с различни модуси на възприятие, с различни оценки, усещания и т.н.//«Мы — две отдельные личности с различными модусами восприятия, оценками, ощущениями и т. д.»).

Пациентът бива поощряван да регистрира насочения характер на своите преживявания, т.е. това, че неговото Аз е активно ориентирано към обектите, че афективно украсените му нагласи и действия го насочват към обектите, ориентират към последните желания и изисквания, и като резултат пациентът търси начини да регулира и да въздейства активно върху актуалните отношения.

Психотерапевтът фиксира вниманието на болния върху произволния характер на неговото комуникативно поведение и го подбужда към това да поеме отговорност за него.

Конкретизирането на този замисъл на психотерапевта може да се осъществи на две нива: на реалното ниво на взаимодействие между психотерапевта и болния, и на нивото на вътрешния диалог с биографично значимите личности. Тук следва още веднъж да се подчертае една особеност на нагласата на психотерапевта, проявяваща се в това, че той вижда себе си не в традиционното качество на прожекционен екран за реакциите на пренос на болния, а като реално лице, което първоначално поддържа и съпровожда болния в неговите намерения, предлагайки му да го изоползва в качеството на заместващо А      з в решаването на дадени житейски проблеми, а също така да допусне и да изпробва в реални условия редица афекти и импулси, които болният смята за опасно да използва в общуването с други хора. Едновременно с това, психотерапевтът обучава пациента във вербализация (вербализация) на неговите комуникативни преживявания – на този аспект на пробата и на ученето (научение) в хода на общуването се придава особено голямо значение в груповата И. П.

Болният подбуждат към това той да установи дали има връзка между възприетото в актуалното терапевтично общуване (например нагласата към страхливо избягване) с някакви ситуации от миналия му живот и докъде се простират те назад във времето. Пациентите често привеждат уместни типични примери от своя биографичен опит и така правят видим централния конфликт в отношенията им с лицата от най-близкото им обкръжение. Наблюдаваният отвън и подлаган на рефлексия биографичен аспект подлежи на по-интензивна преработка, когато болният бива подбуден да възпроизведе под формата на вътрешен диалог минали събития като сцени от роман или филм, Нерядко така успешно се коригират предишните нагласи на болния от позицията на неговото актуално Аз.

Едно от условията за постигане на целите на лечението е постоянното модифициране на нагласите и прийомите на психотерапевта по посока от това той самият да е спомагателно Аз на болния към това психотерапията да е сътрудничество между две автономни и равнопоставени личности.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s