365 дни на психотерапията: 324 – Неопсихоанализа на Шулц-Хенке

Немският психиатър и психоаналитик Шулц-Хенке (Шульц-Хенке (Schultz-Hencke H., 1892-1953) е един от най-видните представители на т.н. неопсихоанализа (неопсихоанализ). Завършил е Берлинският психоаналитичен институт (Берлинский психоаналитический институт). От 1936 г. работи в организирания от нацистите, единствен по онова време в Германия институт за психологически изследвания и психотерапия под ръководството на М. Гьоринг (М. Геринг (Goring M.), роднина на райхсмаршал Гьоринг. Отказва се да стане член на НСДАП (НСДАП), което по онова време е нечувана постъпка. През 1940 г. публикува своя главен труд „Скованият човек” ((«Der gehemmte Mensch» («Скованный человек»)), който определя като „учебник по неопсихоанализа” («учебник неопсихоанализа»). В следвоенните години основава в Берлин Централен институт по психогенните заболявания (Центральный институт психогенных заболеваний), който става първото в Германия психиатрично учреждение, в което разходите по лечението се покриват от медицинските застраховка. След като е обвинен в сътрудничество с нацисткия режим, не е приет в Международната психоаналитична асоциация (Международная психоаналитическая асоциация) и основава свое собствено психоаналитическо общество, което се ползва и до днес със значително влияние в Германия. Основните трудове на Шулц-Хенке са: „Учебник по анализ на съновиденията” («Учебник анализа сновидений», 1949), „Учебник по аналитична психотерапия” («Учебник аналитической психотерапии», 1951), „Проблемът за шизофренията” («Проблема шизофрении», 1952).

И макар Шулц-Хенке да твърди, че неговаа концепция представлява сама по себе си сплав от идеите на Фройд (Фрейд, Freud S.), Адлера (Адлер, Adler А.) и Юнга (Юнг, Jung С. G.), тя се явява до голяма степен оригинална. Като всички останали неопсихоаналитици, той се отказва от теорията за либидото, доколкото Фройд нарича либидото „митична сила” («мифической силой»), а Шулц-Хенке твърди, че научната теория не трябва да се основава на митове. Той смята, че понятието сексуалност не трябва да се разпростира извън пределите на онова, което се има предвид под това название във всекидневния речник, и отрича „сексуалната” природа на други две особено важни определени от него нагона – агресивния и стремежът към притежаване (агрессивность, стремление к обладанию).

Шулц-Хенке предлага няколко отличаващи се от приетата в класическата психоанализа (классический психоанализ) схема на етапите на личностно формиране. Най-ранният етап, обозначаван от Фройд като „полиморфно-перверзен” («полиморфно-перверсный»), той всъщност десексуализира, разбирайки го като „преживяване на интенционални мотиви”  («переживание интенциональных побуждений»), т. е. просто като недиференцирано обръщане към околния свят. Следващият, орален етап на класическата психоанализа, се характеризира с желанието да се погълне, да се интернализира. Шулц-Хенке разбира донякъде по-широко оралния рефлекс на кърмачето. Той го нарича „орално-пленническо желание да имаш” («орально-каптативным желанием иметь»), т. е. да притежаваш някакъв елемент от външния свят. Аналната фаза на развитие, по Фройд, се определя от конфликтите на детето с хората, които го отглеждат, свързани с контрола на дефекацията. Шулц-Хенке смята този конфликт единствено за частен пример, в който се отразява желанието на детето да запази онова, което то има, и формирането на неговата способност да отстоява реализацията на това желание в по-нататъшния му живот. Когато растящото дете чупи играчките, за психоанализата това означава проява на вродения агресивен инстинкт. Шулц-Хенке вижда в това двигателен подход към външния свят, една от проявите на желанието на детето да го опознае. Играчката, от негова гледна точка, се чупи не в резултат на склонността на детето към разрушение, а вследствие несъвършенството на неговата моторика или на неговото непълно разбиране (за предметите и света – бел. прев.). Ригидното възпрепятстване на подобно поведение на детето носи опасността от формирането на понижена самооцена у детето или на вторична склонност към деструктивна агресия.

В утретралната еротика на класическата психоанализа, Шулц-Хенке, отдавайки се на полета на фантазията си, вижда началните прояви на стремежа към честолюбие и себеотдаване. Едиповият или гениталният, по Фройд, етап на развитието, Шулц-Хенке смята за сексуална фаза на реализация на копнежа за нежност, като отрича значението на Едиповия комплекс (эдипова комплекса). И докато Фройд смята нежността за вторична, за потискана проява на сексуалността, Шулц-Хенке посочва, че нежността се проявява по-рано от сексуалността, поради което трябва да се разглежда като феномен, който се преплита с последната. В хода на развитието на копнежа за нежност в него се формират еротични мотиви, в които вече възникват същинските сексуални желания. Нарушенията в тази верига на развитието, а не Едиповият комплекс, пораждат, по мнението на Шулц-Хенке, сексуалните и характеровите разстройства.

Базисната структура на потребностите, които Шулц-Хенке никога не нарича инстинкт, се състои от три основни групи: потребност към притежаване (интенционална, орално-каптивна, анално-ретентивна), потребност от собствена значимост, от признание (анално-агресивна, моторно-агресивна, уретрална) и потребност от любов (нежна, еротична, сексуална). В основата на всички форми на психопатология авторът вижда недоразвитието, хипертрофията или качественото изкривяване на дадени потребности, възникващи вследствие недостатъчното отчитане на конституционалните особености на детето, дефекти в идеологията на възпитанието и личностовата структура на родителите. Шулц-Хенке смята за типична за невротика т.н. „триада на сковаността” («триада скованности») – деформацията на желанията, невъзможността да се реализира продуктивно поведение и завишаването на претенциите. Блокирането на хармоничното развитие на личността от изопачените желания заема толкова важно място в концепцията на Шулц-Хенке, че той за известно време иска да преименува психоанализата в „десмолиза” (десмолиз), имайки предвид снемането на оковите („десмос”), които затрудняват личностното функциониране. В края на краищата, той се спира върху термина „неопсихоанализа” (неопсихоанализ), справедливо смятайки, че той ще бъде по-разбираем и по-добре приет.

Шулц-Хенке смята нарушенията на потребностите единствено за предпоставка за възникването на неврозите и на личностовите разстройства. За манифестирането на патология вече е необходима и ситуация на социален стрес. В своите трудове той детайлно свързва определени конфигурации на нарушените потребности с особености на стресовите ситуации и с типични кризисни етапи на живота, когато хората изпадат в подобни ситуации (пубертет, първи сексуален опит, професионално изграждане и т.н.), като дава конкретни ориентири за психотерапевтичния процес. В тези трудове могат да се срещнат прекрасни и в много отношения оригинални описания на характерологичните типове, а също така на сложния механизъм на формиране на отделните черти на характера. Така например алчността в разбирането на Шулц-Хенке може да се явява компенсация на блокираната потребност от любов, а разточителството – скрита мъст за блокирането на конструктивната агресия.

Шулц-Хенке има съществен принос в развитието на психоаналитичната психосоматика – той е един от първите, който посочва, че психосоматичните заболявания могат да се формират принципно по различен начин от този при симптомите на конверсионната истерия, свързани с психотравмиращи ситуации в живота на болния. Той свързва нарушенията на конкретни мотиви (желания, подбуждения) с определени групи органи, функционирането на които може да се измени патологично вследствие на тези нарушения.

В своята лечебна практика Шулц-Хенке стои най-близко до техниката на Фройд с уточнението, че между тях има редица теоретични разминавания. Към школата на Адлер той се отнася скептично, смятайки, че основната цел на психотерапията по Адлер се явява не освобождаването на психодинамично обусловените от психодинамично обусловените окови, а укрепването на социалния морал, който облекчава приспособяването на човека към обществото. Към терапията на Юнг той се отнася още по-скептично, считайки, че тя представлява единствено една илюзорна компенсанция на социалната изолация по пътя на  бягството в елитарната дълбинната психология, достъпна за тесен кръг посветени.

Трудовете на Шулц-Хенке като цяло не оказват особено голямо влияние върху развитието на психоанализата. Някои от неговите идеи (като например отричането на пансексуализма на Фройд, както и на тезите му за вреодения агресивен инстинкт и за ролята на едиповия комплекс) съвпадат с онези, които независимо от него се появяват и вкореняват в основното русло на психоаналитичната теория. Повечето от начертаните от Шулц-Хенке така или иначе обаче остават само на хартия. Оценявайки неговия принос в науката, следва да се отчита, че през голяма част от живота му, на Шулц-Хенке се налага да работи в нацистка Германия, в изолация от неговите колеги. Трудно е да се каже как можеха да се формират неговите идеи, ако той бе имал своевременен достъп до трудовете на неговите съвременници.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s