365 дни на психотерапията: 274 – Психоанализа и литература

Много ключови понятия от философията на Фройд (Фрейд, Freud S.) имат литературен и литературоведски произход. В произведенията си той прави множество препратки към Аристотел, Гьоте, Грилпарцер, Хайне, Хофман, Келер, Ибсен, К. Ф. Майер, Ницше, Шопенхауер, Шекспир, Софокъл, Стриндберг, Зола (Аристотел, Гёте, Грильпарцер, Гейне, Гофмана, Келлер, Ибсен, К. Ф. Мейер, Ницше, Шопенгауэр, Шекспир, Софокл, Стриндберг, Золя) и други писатели. В своите изследвания на душевните процеси, Фройд стига до самата граница на естественонаучните методи, но, за разлика от много други, не се предоверява на постигнатото от него и не обявява прибързано за несъстоятелно всичко, което не се поддава на естественонаучно обяснение. В това сложно положение той взима едно неочаквано решение и през целия си по-нататъшен живот следва „стръмния път” – пътят на психотерапевтичната реконструкция на отделния човешки живот. Фройд забелязва, че историите на заболяванията, които той пише, се четат като новели.

В началото на века представителите на хуманитарните науки не мислят психоанализата (психоанализ) извън литературата, към която психоаналитиците се обръщат в търсене на аргументи в полза на своите хипотези. Аналитикът и поетът се представят в известен смисъл като „колеги”.

Независимо от това, че литературоведите първоначално възприемат твърде скептично много психоаналитични подходи и концепции, последните успяват да привлекат към себе си вниманието на специалистите и с времето стават предмет на широка на учна полемика, която засяга както отделни интерпретации (интерпретация), така и психоаналитичната естетика и методология като цяло.

В рамките на психоаналитичната теория възникват няколко модела на творческата личност. Най-известният от тези модели се основава на понятието сублимация, която първоначално се характеризира като социално приемлив способ за отклоняване от осъдителните влечения (например такива с хомосексуален характер). По-късно някои автори разглеждат творческите способности и художественото произведение като инверсия или като производно от архаичния нарцисизъм (възвеличен от самостта и от идеализирания родителски образ); отбелязват, че творчеството представлява само по себе си своеобразен рехабилитационен акт, който контрастира със сексуалните и агресивно-деструктивните фантазии, характерни за ранното параноидно-шизоидно състояние; те посочват ролята на поощряваната от майката роля на илюзията за всемогъщество, когато се отстраняват възрастовите и половите различия, а понякога въобще се анулират всички различия, като се придават идеални черти и естетическа ценност на обектите с анален характер. В рамките на последната хипотеза самото произведение на изкуството става своеобразен фалически символ или фетиш. Съвременните автори отбелязват, че в случаите на автентична сублимация произведенията на изкуството се явяват израз на зрелия Его-идеал, формиран на основата на идентификацията с бащата, като се подчертава, че методите за психоаналитична литературна интерпретация почти винаги следват един или друг терапевтичен модел.

Още Фройд обаче отделя еднакво внимание и на двата подхода: а) на анализа на авторовата личност (според типа анализ на психодинамичния терапевтичен процес), при който произведението на последния се интерпретира като симптом; б) на анализа на самото произведение, при който авторът се възприема като талантлив психолог, в известен смисъл колега на интерпретатора. Методиката на която и да било литературна интерпретация, основана на психоаналитичните подходи, зависи от ориентацията на тълкуващия личността на автора, от съдържанието на текста, от формата на текста или от начина, по който той се възприема, като едновременно с това интересът на психоанализата не се ограничава до конкретни аспекти на личността и съдържанието; на психоаналитично изследване може да бъде подложен всеки възприеман феномен, включително формалните елементи на едно или друго произведение.

Психоанализата на личността на художника не си поставя за цел да събира данни, които уличава писателя в абнормност. Става дума по-скоро за реконструиране на безсъзнателните структури и на причинно-следствените взаимовръзки. Независимо от немалкото успешни психоаналитични монографии, посветени на отделни автори, от методическа гледна точка, претенциите на тълкувателите, уверени в това, че психоаналитикът може да почерпи от биографичните и автобиографичните източници всички необходими нему сведения за автора, будят някои съмнения. Психоанализата изследва не външната реалност, а „реалните фантазии”, т.е. преживяванията, които се намират под влиянието на безсъзнателни или инфантилни фантазии и често контрастират рязко с обективната реалност. Поради това „обективните” («объективные») (включително автобиографичните) източници често се оказват безполезни в хода на реконструирането на изтласканото съдържание. Пред литературната интерпретация с текстологична насоченост стои друга задача. На изследователя се задава въпросът бил ли е известен на реалния автор подтекста на неговото произведение и дали е свързано латентното значение на текста с динамиката на влеченията на автора. В рамките на литературната интепретация с текстологична насоченост, която провеждат психоаналитиците, отдавна вече не се практикува популярното някога твърде свободно тълкуване на символите. Самият Фройд много кратко в рамките на своята научна дейност използва понятието символ в това значение, което днес се приписва на словосъчетанието „фройдистка символика”, твърдейки, че определени елементи от фантазиите имат неизменно безсъзнателно значение. Започвайки още от 1914 г., Фройд настойчиво предупреждава психоаналитиците за възможността за едно твърде опростено разбиране и тълкуване на символите, посочвайки, че тълкуването на символите в конкретно съновидение може да се осъществи единствено с помощта на свободните асоциации (свободные ассоциаций) на самия сънуващ, като се познават всички особености на неговото индивидуално развитие, текущото му състояние и спецификата на неговите комплекси и проблеми. С други думи, не всеки банан, виден в даден сън или изведен от контекста на дадено литературно произведение, означава фалос. Същевременно с това Фройд допуска, че в областта на символиката, особено на сексуалната такава, се наблюдават стереотипи, обусловени от културната среда и представляващи сами по себе си готова форма за изразяване на индивидуалното безсъзнателно. Тезата за постоянното значение на символа е запазена до наши дни единствено в рамките на юнгианската дълбинна психология. Във връзка с нарастващата диференциация на методите и с възниквашото в рамките на литературоведството течение, ориентирано преди всичко към възприятието и естетическите функции на текста, в последно време най-голямо внимание се отделя на психоанализата на възприемането на литературни текстове.

Значителен принос в развитието на психоаналитичната литературна критика внася Лоренцер (Лоренцер, Lorenzer А., 1986), който поставя въпроса за правомерността на прилагането на психоаналитични методи в културологията и стига до извода, че при анализа на литературния текст следва да се използват не клиничният подход и методите, свързани с психоаналитичната теория за личността, а психоаналитичните методи на познание. Терапевтичният процес се формира под влиянието на личността на психоаналитика и може да се променя динамично. Литературният текст, обратно, има неизменна форма, подлежи на възпроизвеждане, а неговото разбиране е насочено към промяна в състоянието на интерпретатора.

Психоаналитичните идеи и възгледи за природата на човека привличат вниманието практически на всички значими писатели на ХХ век. И макар не всички от тях да се отнасят към идеите на Фройд със симпатия, редица сюжети и произведения на много автори свидетелстват за това, че те познават достатъчно добре трудовете на Фройд. Отношението на литераторите към психоанализата понякога е достатъчно полемично (например това на Набоков В. В.), но всеки, който е чел „Лолита”, ще се съласи, че почти всички авторови открития в нея вече са били направени по-рано от психоанализата.

Допирните точки между психоанализата и литературата се установяват не само в случаите, когато психоанализата става литературна тема, а психоаналитикът – персонаж на роман или филм, както във „Вълшебната планина” («Волшебная гора») на Т. Ман или в „Кушетка в Ню Йорк” («Кушетка в Нью-Йорке»), но и в самата тематична паралелност на литературата и психоанализата, които се занимават с целенасочена реконструкция на човешките преживявания и поведение в определени условия. Литературата създава сценарии за взаимодействие между персонажите, ръководейки се от естетичния принцип на оригиналността, като предлага нова развръзка или динамика на сюжетите. Психоанализата по аналогичен начин реконструира в рамките на сътрудничеството между аналитика и анализирания възникващите в дадените условия сюжетни схеми, благодарение на които „материалът” се представя в нова светлина и се появява възможност той да бъде доразвит. Тези паралели позволяват да се търси тематична аналогия между процеса на психоаналитична реконструкция и съвременната литература.

Самата психоанализа се явява част от лечебния литературен дискурс, развитието на което бележи епохата на романтизма и продължава и до днес. Независимо от това, че стремежът към придобиване на научен статус до известна степен отдалечава психоанализата от литературния дискурс, елементите на литературното творчество несъмнено играят определена роля в психоаналитичните сесии и в процеса на преподаване на психоанализата, който често играе ролята на своеобразен психотерапевтичен процес за изучаващите този метод. В някакъв смисъл психичният живот може да бъде представен като процес на непрекъснато вътрешно повествование, в което Егото встъпва в ролята на разказвач, а безсъзнателното задава сюжетната линия и формира метаплан и метамотив на повествованието.

Психоанализа на литературното творчество в Русия започва да се провежда още в началото на века (И. А. Бирштейн, И.Д. Ермаков, Н. Е. Осипов и др.), като придобива широко разпространение сред психоаналитиците от „новата вълна” (новая волна) (от 1988) – в частност могат да се споменат трудовете на А. И. Белкин (А. И. Белкин), А. И. Куликов (А. И. Куликов), В. А. Медведев (В. А. Медведев), М. М. Решетников (М. М. Решетников), С. М. Черкасов (С. М. Черкасов) и др. Признание за ролята на Русия в съвременното психоаналитично литературознание е провеждането на базата на Източно-европейския институт по психоанализа (Восточно-Европейский институт психоанализа (Санкт-Петербург, 1998) на 15-тата Международна конференция „Психоанализа, литература и изкуство” («Психоанализ, литература и искусство»), в която взимат участие повече от 120 делегати от 17 страни от Америка, Азия, Африка, Австралия и Европа.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s