365 дни на психотерапията: 273 – Психоанализа в Русия

Първото приложение на идеите на виенската школа за психоанализа в руската психиатрия датира от 1896 г., когато московският лекар В. М. Даркшевич (В. М. Даркшевич) използва новооткрития катартичен метод на Бройер-Фройд (Брейер-Фройд, Breuer J.—Freud S.) в лечението на алкохолици и на нервноболни. Широка известност в медицинските и хуманитарни кръгове обаче психоанализата започва да придобива едва след 1904 г. след издаването на „Тълкуването на сънищата” («Толкование сновидений») на Фройд на руски език.

Ентусиаст и популяризатор на новия терапевтичен метод става В. П. Сербски (В. П. Сербский), който оглавява след смъртта на С. С. Корсаков (С. С. Корсаков) през 1900 г. Психиатричната клиника на Московския университет и успява да събере около себе си група млади лекари (от 1904 до 1910 г. в нея влизат Н. Е. Осипов, Ю. В. Каннабих, М. М. Асатиани, М. В. Вулф, И. А. Бернщайн, И. Д. Ермаков и др./Н. Е. Осипов, Ю. В. Каннабих, М. М. Асатиани, М. В. Вульф, И. А. Бирштейн, И. Д. Ермаков и др.). Концепциите и методиката на Фройд не се приемат охотно от всички, доколкото в голямата си част московските и петербургските психиатри са привърженици на „физиологичния” подход към проблемите на душата: най-влиятелна в русия си остава психорефлексологичната школа на В. М. Бехтерев (В. М. Бехтерев). През 1908 г. обаче вече става възможно да се говори за съществуването, поне в Москва, на устойчиво обединение от лекари и психолози, които са избрали и внедряват широко в практиката психоаналитичните идеи.

От есента на 1908 г. към Психиатричната клиника на Московския университет под ръководството на В. П. Сербски (В. П. Сербский) функционира психотерапевтична амбулатория, в която се използват психоанализа, хипноза (гипноз), катартичен метод и асоциативният експеримент на Юнг (ассоциативный эксперимент Юнга (Jung C. G.). Голямо внимание се отделя на идеята за хипноаналитичната терапия (гипноаналитическая терапия, синтез между хипноза и психоанализа). Все по-широко развитие получава психотерапията в клиниката на соматичните болести. По същото време в печата се появяват първите професионални трудове на руски психоаналитици, най-вече с популяризиращ характер: Н. Е. Осипов (Н. Е. Осипов – „Психология на комплексите и асоциативен експеримент”/ «Психология комплексов и ассоциативный эксперимент» (1908); друг негов труд «За психоанализата” («О психоанализе» (1910 и др. От 1913 г, се публикуват и статии на И. Д. Ермаков (И. Д. Ермаков). Московските лекари използват психоаналитични методики и в приложната сфера – прилагат ги в решаването на социални и културни проблеми, към произведения на литературата и изкуството (видно в трудовете на Н. Е. Осипов, И. А. Бирщайн и др./Н. Е. Осипов, И. А. Бирштейн и др.). Започват да се издават на руски трудовете на Фройд (Фрейд), Юнг (Юнг), Ранк (Ранк, Rank О.), Щекел (Штекель, Stekel W.) и др.

1910-1914 г. е периодът на максимален разцвет на руската психоанализа. През 1911 г. е учреден Руският съюз на невролозите и психиатрите, чието избрано ръководство се състои от психоаналитици и лица, които поддържат развитието на психоанализата (председател на Съюза е Н. Н. Беженов/Н. Н. Беженов, секретар – Н. А. Въйрубов/Н. А. Вырубов, помощник-секретар – Н. Е. Осипов и др.). От 1910 до 1914 г. излиза списанието „Психотерапия” («Психотерапия»), в което броят на научните работи с психоаналитична ориентация нараства за 4 години от 40 до 90 %. Освен руските лекари в „Психотерапия” се публикуват трудове на Фройд, Адлер, Щекел и др. Психоаналитичните статии все по-често се появяват и в периодични издания като „Съвременна психиатрия” (Современная психиатрия) и „Журнал по неврология и психиатрия ‘С. С. Корсаков’”.

В същото време наченките на разкол в световното психоаналитично движение, които се проявяват във втората декада на 20-ти век, започват да обхващат и руската наука. Малцина от руските лекари успяват без уговорки да приемат сексуалната теория на Фройд, повечето търсят начини да се откажат от „пансексуализма” (пансексуализм) и да заменят господстващата роля на либидото с господство на инстинкта за самосъхранение (Залкинд А. Б./Зелкинг А. Б.), със социалното чувство и стремежът към божественост (Бирщайн И. А./Бирштейн И. А.). Към 1912 – 1913 г. част от психоаналитиците се отлива от фройдистката психоанализа към индивидуалната психология (индивидуальная психология) на Адлер, чиято идея за органичния субстрат на психоневрозите е традиционно по-близа до руската „физиологична” психиатрия, а понятието „комплекс на недостатъчност”  («комплекс недостаточности») резонира с една от централните идеи на руската философия – с идеята за преодоляването от човека на неговите собствени граници с цел доближаването му до Бога (Соловьев В. Ф., Бердяев Н. А. и др.). Аналитичната психология (аналитическая психология) на Юнг не придобива особена популярност в Русия.

От 1914 до 1921 г. руската психоанализа преживява латентен период, началото на който е свързано с Първата световна война. През 1914 г. по икономически причини е закрито списанието „Психотерапия”, като отделни редки публикации на психоаналитини трудове се появяват до 1915 г. в „Съвременна психиатрия” («Современная психиатрия»). Някои лекари се оказват на фронта, други прекратяват своята клинична практика (известно е, че във военно и в следвоенно време научните си изследвания продължават М. В. Вулф (М. В. Вульф) и Т. К. Розентал (Т. К. Роузенталь). През 1917 г. умира В. П. Сербски (В. П. Сербский). През 1919 г. Н. Е. Осипов емигрира в Чехия, като от от този момент нататък лидер и координатор на руската психоаналитична дейност става И. Д. Ермаков (И. Д. Ермаков).

Постреволюционният период в Русия се характеризира с възраждането на интереса към естествените науки, включително и към проблемите на психологията. Същевременно широко се пропагандират идеите за социалистическото възпитание на децата и за ранната профилактика на невротичните заболявания с цел създаването на „човека на комунистическото бъдеще”  («человек для коммунистического будущего»). По последния проблем работи Институтът за мосъка в Петроград под ръководството на В. М. Бехтерев (В. М. Бехтерев), където се практикуват, в частност, Фройд и хипнокатартичния метод на Франк (Франк, Frank L). През 1918 г. В. М. Бехтерев (В. М. Бехтерев) оглавява Психоневрологичната академия с Детски институт. Парелелно широко се развива науката за детето – педологията, оглавявана от П. П. Блонски (П. П. Блонский). Вниманието на новите ръководители и учените, заели се със социални поръчки, се обръща към идеите на Фройд.

През 1921 г. И. Д. Ермаков (И. Д. Ермаков) и М. В. Вулф (М. В. Вульф) за целите на рехабилитацията на психоаналитичното движение създават в Москва „Психоаналитичната асоциация за изследване на художественото творчество” («Психоаналитическую ассоциацию исследований художественного творчества»). През 1922 г. на основата на Асоциацията, с подкрепата на Главнаука (Главнаука) и лично на Л. Д. Троцки и Н. К. Крупская (Л. Д. Троцкий и Н. К. Крупская) се учреждява Руското психоаналитично общество ((Российское психоаналитическое общество (РПО)), което включва 14 човека (председател на РПО е И. Д. Ермаков, секретар – М. В. Вулф). Освен психаоаналитицте от „първата вълна” (первая  волны) в него влизат и лица, близки до висшите кръгове на властта (Шмидт О. Ю/Шмидт О. Ю., Блонский П. П./ Блонский П. П.). Работата на Обществото е организирана в две секции: медицинска (Вулф М. В./Вульф М. В.) и педаогическа (Блонски П. П./Блонский П. П.). От същата година нататък започва издаването на поредицата от книги „Психологическа и психоаналитична библиотека” («Психологическая и психоаналитическая библиотека»), която фактически става първият опит да се запознае широкия читател с психоаналитичните проблеми в систематизиран вид. Пт 1925 г. включително излизат най-новите трудове на Фройд (Фрейд), Джоунс (Джонс, Jones E.), Ференци (Ференци, Ferenczi S.), Клайн (Кляйн, Klein М.), Юнг (Юнг) и др. През 1923 г. РПО сеслива с Казанското психоаналитично общество, създадено година по-рано и оглавявано от А. Р. Лурия. През същата година Международната психоаналитична асоциация взима решението да включи руска група в своя състав (решението е потвърдено на Залцбургския конгрес през 1924 г.).

От 1923 г. основните направления на работа на руските психоаналитици, които са подложени на силен натиск от страна на властта и са принудени да се ориентират към вътрешната политика на държавата, стават опитите да се синтезират ученията на Фройд и К. Маркс, от една страна, и школите на Фройд и В. М. Бехтерев – И. П. Павлов (И. П. Павлов)  от друга, с цел създаването на единна „истинска материалистична концепция за личността”. Същевременно продължават изследванията на детето, насочени към формирането на „човека на комунистическото бъдеще” («человек коммунистического будущего»). През 1923 г. И. Д. Ермаков организира и оглавява Държавния психоаналитичен институт (Государственный психоаналитический институт (ГПИ) с амбулатория и клиника; под неговото ръсководство преминава Детският дом-лаборатория, открит през 1921 г. към Московския психоневрологичен институт (от 1923 г. неговото название е дом-лаборатория „Международна солидарност”/«Международная солидарность»). В работата на ДПИ и на дома-лаборатория активно участие взимат М. В. Вулф (М. В. Вульф), И. Д. Ермаков (И. Д. Ермаков), П. П. Блонски (П. П. Блонский), В. М. Шмидт (В. М. Шмид) (съпруга на О. Ю. Шмид) и др. Към този период се отнася връщането в Русия на С. Н. Шпилрейн (С. Н. Шпильрейн) и нейните опити да се включи в дейността на РПО, които обаче не се увенчават с успех.

По-нататъшните събития са определени, от една страна, от отсъствието на очакваните бързи резултати от работата на Детския дом-лаборатория и, като следствие от това, изобилната критика и претенции от страна на висшестоящите инстанции – Главнаука и Наркомпроса; а от друга – от вътрешните проблеми в колектива на ГПИ, в частност – тяхната недостатъчна професионална подготовка. През 1924 г. ГПИ и домът-лаборатория са административно разделени. През 1925 г. Съветът на народните комисари приема резолюция за ликвидирането на ГПИ във връзка с несъответствието между резултатите от работата и вложените средства: през 1927 г. През 1927 г. отслабва влиянието на Л. Д. Троцки (Л. Д. Троцкий), който поддържа психоаналитичното движение;  в Германия емигрира М. В. Вулф (М. В. Вульф); и постът секретар на РПО заема В. Ф. Шмид (В. Ф. Шмидт). В същата година, след двугодишна пауза, излиза последната книга от серията „Психологическа и психоаналитична библиотека”  («Психологическая и психоаналитическая библиотека») (Волошинов В. Н./Волошинов В. Н. „Фройдизъм: критичен очерк”/«Фрейдизм»: критический очерк). От тази година дейността на РПО фактически е прекратена; застоят се задълбочава през 1928 г., когато започва откритото преследване на поддръжниците на Л. Д. Троцки. Опитите на И. Д. Ермаков да поддържа позициите на психоаналитиците в тази ситуация остават безрезултантни. През 1930 г. дейността на РПО окончетелно е прекратена.

Част от бившите психоаналитици от този момент нататък работят като педагози (сред тях са С. Н. Шпилрейн (С. Н. Шпильрейн, А. Б. Залкинд (А. Б. Залкинд).  В. Ф. Шмид се пренасочва към преподавателска работа в Комунистическата академия. А. Р. Лурия се занимава с приложна психология. И. Д. Ермаков посвещава времето си предимно на псийоанализа на литературни произведения; с времето неговите трудове губят своята аналитична насоченост. През 1940 г. той е арестуван; през 1941 г. (според друга версия – през 1942 г.) умира в концентрационен лагер. Сведенията за психоаналитичната дейност в Русия в периода от 1930 до 1988 г. са редки и разпокъсани, а понякога и не особено достоверни.

Въпреки широко разпространеното мнение психоанализата (през 30-те години на ХХ век) в Русия не е напълно унищожена и винаги са съществували специалисти, които една в една или друга степен са били ориентирани към този метод и в са го пропагандирали под една или друга форма. В частност, следва да се споменат трудовете на учени като Ф. Е. Басин (Ф. Е. Бассин), Л. С. Виготски (Л. С. Выготский), А. Р. Лурия (А. Р. Лурия), В. Н. Мясишчев (В. Н. Мясищев), В. Е. Рожнов (В. Е. Рожнов). А. Е. Шерозия (А. Е. Шерозия) и др. И макар някои от споменатите автори сда критикуват психоанализата, за достатъчно изкушения читател е понятно, че в редица случаи това е бил единственият възможен способ да се представят психоаналитичната теория и практика на професионалната аудитория.

Специфична особеност на „латентния период” (латентный период) и на формирането на „втората вълна” («вторая волна») в руската психоанализа се явява това, че трудовете на Фройд и на неговите последователи в съветския период (за разлика от периода на фашистка Германия) не се изгарят, а се предават в т.н. „спецхранилища” («спецхраны») и така, макар достъпът до тях да е ограничен, той никога не е напълно блокиран. В магазините за антикварни издания също е можело да бъдат намерени тези трудове (издадени на руски език до 30-те години на ХХ век).

С настъпването на „перестройката” и с огласяването от М. С. Горбачов на лозунга „Всичко, което не е забранено, е разрешено” («Разрешено все, что не запрещено»), тези трудове започват активно да се преиздават, а няколко години по-рано става възможно дори да се четат едни или други лекционни курсове по психоанализа в учебни заведения от отворен тип. Един от първите лекционни курсове например чете М. М. Решетников през 1984 г. във Военно-медицинската академия (Ленинград). През 1988 г. в Москва е създадена първата „Руска психоаналитична асоциация”  («Российская психоаналитическая ассоциация» (президент — А. И. Белкин/А. И. Белкин). През 1989 г. е учредено „Санкт-Петербургското психоаналитично общество («Санкт-Петербургское психоаналитическое общество») (президент — В. В. Зеленски/В. В. Зеленский). По това време тези общества са относително немногочислени (10-15 човека) и не особено професионални, но именно те стават точка на растеж на бъдещата психоанализа в Русия – именно благодарение на тях започват да се установяват и развиват контакти със задгранични психоаналитични центрове, появяват се психоаналитична литература, преводи и издания на съвременни автори, организират се първите семинари по психоанализа с участието на водещи чуждестранни специалисти. През следващите години (донякъде във връзка с изразената идеологична криза), популярността на психоанализата в Русия нараства.

Понастоящем интересът към психоанализата е свързан както с кризата в обществото ни, така и с преразглеждането на някои концептуални въпроси на съвременните руска психиатрия и психотерапия. По налични данни, само за периода 1985-1995 г. трудовете на класиците в психоанализата и преводите на редица съвременни такива  в Русия са с тираж над 50 млн. екземпляра. Това позволява да се говори за своеобразна мода на психоанализата, сравнима със ситуацията през 30-те години на ХХ век в Европа и Америка, където в наши дни психоанализата е обичайно явление на западната култура, на обществената и терапевтичната практика. Вероятно развитието на родната психоанализата ще се движи по аналогичен път.

В Санкт Петербург е създаден първият в Русия Институт по психоанализа (Институт психоанализа) (ректор – М. М. Решетников, 1991). От 1992 г. в него се реализират програми за систематично психоаналитично образование, обхващащо 4 цикъла и изградено на основата на програмите на Лондонския институт по психоанализа. През 1994 г. Институт по психоанализа е преучреден в „Източно-европейски институт по психоанализа” («Восточно-Европейский институт психоанализа» (ВЕИП). Понастоящем ВЕИП се явява водещ методически център за подгтовка на психоаналитично-ориентирани специалисти и за развитие на психоанализата в Русия. ВЕИП активно развива контактите си с психоаналитични центрове в Америка и Европа; с участието на ВЕИП се организират две международни конференции: „100 години психоанализа: руски корени, препресии и завръщане на Русия в световното психоаналитично общество” («100 лет психоанализа: российские корни, репрессии и возвращение России в мировое психоаналитическое сообщество» (1996)) и „Психоанализа, литература и изкуство” ((«Психоанализ, литература и искусство» (1998)), в които взимат участие представители на 17 чужди страни; понастоящем във ВЕИП на постоянна основа работят повече от 30 преподаватели и се обучават около 300 студенти (второ висше образование). Всяка година във ВЕИП се провеждат от 200 до 400 часа лекционни и семинарни занятия на чуждестранни специалисти, което спомага за професионалния ръст както на преподавателите, така и на студентите. През 1997 г. ВЕИП получава лиценз в качеството му на висше учебно заведение от Министерството на образованието на Русия.

Едновременно с появата на ВЕИП започва да се преосмисля пътят на развитие на руската психоанализа и неговите специфични различия от западния модел. В частност се констатира, че на Запад интеграцията на психоанализата в терапевтичната и културната практика се осъществява на основата на обществените институции и преимуществено под формата на обществена акредитация на специалистите психоаналитици, подготовката на които се води и до настоящия момент се провежда предимно индивидуално, като се съблюдава дълъг списък от строги правила и ограничения. Последното обстоятелство се подлага на основателна критика, доколкото не спомага за интегрирането на психоанализата в руската наука и в психотерапевтичната практика, а също така – доколкото не съответства на нуждите на тази практика, както и на руските културна и образователна традиция. Освен това се отчита, че в Русия на практика отъства традиция в организирането на обществени институции и в тяхната обществена акредитация, че Русия си остава страна с практически всеобхватно държавно регулиране, особено в сфери като образование, подготовка и преподготовка, сертификация, лицензиране и акредитация на специалистите, което позволява да се оцени западния (исторически) модел като неадекватен на съвременните руски условия. Признава се, че опитите за безкритично възпроизвеждане в Русия на западния модел в развитието на психоанализата, от една страна (с оглед мащабите на страната), в продължение на десетилетия би обезпечило едно ариегардно положение на руската психоанализа в световното психоаналитично общество – а от друга – съзнателно би обрекло руската психоанализа да се приравни с представителите на т.н. „алтернативна вълна”, което изначално би дискредитирало нейните методология и метод.

В средата на 90-те години психоанализата става все по-популярна сред лекарите-практици и психолозите. По инициативна на ВЕИП се предприемат опити за реабилитация на психоанализата, намираща се под забрана от 30-те години на ХХ век. Съществена роля в инициацията на този процес играят М. М. Решетников и Д. С. Лихачов (М. М. Решетников, Д. С. Лихачев), които сред редица безрезултатни опити да решат този въпрос в различни властови структури, се обръщат към Президента на Русия. По поръчение  на Президента на РФ се провежда историко-проучвателна работа, която разкрива реалната репресия на психоанализата (включително на конкретни психоаналитично ориентирани специалисти) в Русия; не се отриват обаче официални документи със забранителен характер (забраната действа негласно). Във връзка с последното юридическо обстоятелство, Указът на Президента, който първоначално е планиран като реабилитиращ, в крайна сметка бива назован „За възраждането и развитието на психоанализата” ( «О возрождении и развитии психоанализа» (№ 1044 от 19.07.96).

Указът на Президента създава в Русия безпрецедентна ситуация. Преди всичко той разрушава съществуващата повече от половин век стена на отчуждение между все по-популярната в Русия психоанализа и водещите официални учреждения на Русия, без участието на които не би могло да се постигне никакво развитие на психоанализата в Русия. След гореспоменатия Указ на Президента на РФ се активизира работата по реинтеграция на психоанализата в руската наука и в психотерапевтичната пркатика. Към Министерството на науката и технологиите на РФ се създава работна група по реализирацията на Указа на Президента (председател – М. М. Кабанов, заместник-председатели – А. В. Брушлински/А. В. Брушлинский, Б. Д. Карвасарски/Б. Д. Карвасарский и М. М. Решетников/М. М. Решетников). В разработването на програмата взимат участие повече от 20 водещи научни центрове на Русия, в частност Министерството на здравеопазването на РФ, Министерството на общото и професионалното образование на РФ, Руската академия на науките (РАН), Руската академия по образование (РАО), Институтът по психогия към РАН, Инситутът по психология към РАО, Институтът по философия към РАН, Институтът по социология към РАН, Санкт-Петербурският научно-изследвателски психоневрологичен институт „В. М. Бехтерев”, Държавният център за социална и съдебна психиатрия „В. П. Сербский”, Московският научно-изследователски институт по психиатрия, Научният център за психично здраве РАМН, Московският градски психоендокрилогичен център, Московският държавен университет „М. В. Ломоносов”, Санкт-Петербургският държавен университет „А. И. Герцен”, Академичното училище по професионална психология, Институтът за хуманитарно образование и психоанализа и Източно-Европейският институт по психоанализа (Министерство здравоохранения РФ, Министерство общего и профессионального образования РФ, Российская академия наук (РАН), Российская академия образования (РАО), Институт психологии РАН, Институт психологии РАО, Институт философии РАН, Институт социологии РАН, Санкт-Петербургский научно-исследовательский психоневрологический институт им. В. М. Бехтерева, Государственный центр социальной и судебной психиатрии им. В. П. Сербского, Московский научно-исследовательский институт психиатрии, Научный центр психического здоровья РАМН, Московский городской психоэндокринологический центр, Московский государственный университет им. М. В. Ломоносова, Санкт-Петербургский государственный университет, Российский государственный университет им. А. И. Герцена, Академическая школа профессиональной психологии, Институт гуманитарного образования и психоанализа и Восточно-Европейский институт психоанализа).

Разработилите програмата констатират, че „съвременната психоанализа изгражда основата на едно от трите водещи (класически) направления в психотерапевтичната наука и практика, в частност – психодинаминото такова, наред с когнитивно-поведенческото и хуманистичното” и са разработени конкретни мерки по възраждането и развитието на руската психоаналитична школа.

През декември 1997 г. е приета и утвърдена от Министерството на науката и технологиите на РФ, от Министерството на здравеопазването на РФ, от Министерството на образованието на РФ и от Руската академия на науките (Министерство науки и технологий РФ, Министерство здравоохранения РФ, Министерство образования РФ и Российсаяя академия наук) целевата междуотраслова програма „ Възраждане и развитие на психоанализата в Русия „Възраждане и развитие на психоанализата в Русия” («Возрождение и развитие психоанализа в России») в качеството ù на едно от приоритетните направления на науката и техниката в раздел „Технологии на живите системи” («Технологии живых систем»). Програмата предвижда провеждането на редица системни мероприятия с правова, организационна, образовтелна и научна насоченост. Самото разработване на такава програма се явява съществена стъпка по посока на реинституционализирането на психоанализата в руската наука и практика. И макар във връзка с икономическата ситуация в страната финансирането на програмата да се отлага за неопределен срок, значителна част от нея понастоящем се реализира на основата на нискобюджетни източници на финансиране. При разработването и реализирането на тази програма нейните автори и изпълнители изхождат преди всичко от идеята за преодоляването на традиционната затвореност на психотерапията и придаването на това направление на статус на академична наука в Русия с въвеждането на държавен образователен стандарт по тази специалност, както като цяло, така и (отделно) в областта на клиничната специализация (като се включват в нея всички въпроси относно практическия, т.е. терапевтическия тренинг, личната анализа, подготовката на супервизорите, държавното лицензиране, акредитацията и сертификацията на специалистите).

През същия период в Русия започват да се създават нови психоаналитични общества и институти по психоанализа (първоначално по естествен път се основават центровете за развитие на психоанализата в Русия – в Москва и Санкт-Петербург). В частност, се създава Институтът за хуманитарни проблеми и психоанализа (ректор — П. С. Гуревич/П. С. Гуревич), Отвореното психоаналитично общество (президент – Б. А. Еремин/ Б. А. Еремин). Регионалната психоаналитична обществена организация „Катексис”/”Катексис” (президент – А. Г. Попов/А. Г. Попов), обществената организация „Психодинамика”/”Психодинамика” (президент – Е. Н. Потьомкин/Э. Н. Потемкина), а завършилите ВЕИП органириат Професионалното психоаналитично общество (президент – В. А. Медведев/В. А. Медведев). Създадената още през съветския период Руска психоаналитична асоциация се реорганизира в Руско психоаналитично общество (президент – А. И. Белкин/А. И. Белкин). Организира се Фондът за възраждане на руската психоанализа и Санкт-Петербургското отделение по психоаналитична медицина към Държавната академия „Маймонид” на Министерството на образованието на РФ (предиздент и ръководител – М. М. Решетников/М. М. Решетников).

Същевременно започват да се появяват психоаналитични центрове и в различни региони на Руската федерация. През 1997 г. основните психоаналитични общества на Русия се обединяват в Национална федерация по психоанализа (НФП, президент – М. М. Решетников), като основните цели на дейността на федерацията са професионализацията на психоанализата, създаването на система за професионална информация и структурна организация на съвременното психоаналитично движение. НФП възобновява издаването на „Психоаналитичен вестник” («Психоаналитический вестник») (учреден от Руската психоаналитична аосциация през 1991 г.), започва да провежда „Летни школи по психоанализа” («Летние школы психоанализа»), разработва и приема временен руски стандарт за подготовка на сепциалисти в областта на клиничната психоанализа.

За разлика от в западния модел, в Русия още от самото начало се разграничават две съществени понятия: психоаналитично образование, което едва сега става относително масово, и клиничен психоаналитичен тренинг, към който след завършването на психоаналитично образование се обръщат не повече от 5-10 % от психоаналитично-ориентираните специалисти. Това разделение се оказва продуктивно и (при все наличните закономерни трудности при реинтеграцията на психоанализата в клиничната практика) понастоящем психоаналитичното знание вече присъства органично в социологията, политологията, прогнозирането, педагогиката, рекламата, в дейността на социалните служби и на мас-медиите и в редица други сродни дисциплини.

Клиничната психоанализа в Русия първоначално се разглежда като едно от направленията в психотерапевтичната наука и практика. В съответствие с вече споменатата по-горе държавна програма клиничната психоанализа е призната за „специализация”, която могат да получат само лекари-психотерапевти и дипломирани клинични психолози, които са получили психоаналитично образование в някой от лицензираните от държавата институти по психоанализа със срок на обучение най-малко 3 години, които са изпълнили нормативите за персонална анализа, за собствена практика и нейната супервизия (супервизия). Така действащият модел за подготовка на психоаналитично-ориентирани психотерапевти и психолози (с оглед тяхното образование, лична анализа, натрупани часове собствена практика и нейната супервизия) обхваща 6-8 години. Вероятно в бъдеще този модел ще се модифицира и постепенно ще се приближава до международните стандарти. Разграничават се също (в съответствие със световната пркатика) и понятията „психоаналитична психотерапия” (психоаналитическая психотерапия) и „психоанализа” (психоанализ), като в същото време те не се дистанцират едно от друго, а се обединяват  в единен континуум на подготовката на специалистите, т.е. психоаналитично-ориентираната психотерапия (с ниска интензивност на сетинга) се разглежда като възможен първи или преходен етап към психоанализата. Дали да спре на ниво стандарт за психоаналитична психотерапия или да тръгне по пътя на международните стандарти за психоаналитично обучение и сетинг – това е личен за всеки един специалист. Като цяло, в разрешаването на тези организационни въпроси разработващите ги и специалистите от Националната федерация по психоанализа (НФП) напълно осъзнато се ориентират не по международните стандарти, а по все по-острата потребност на страната от квалифицирани специалист. В същото време стандартите от по-високо ниво не се отхвърлят, а се разглеждат като ориентири за бъдещето.

Понастоящем всички тези проблеми активно се разработват от ВЕИП и НФП. От 1990 г. НФП си сътрудничи с Руската психотерапевтична асоциация (президент – Б. Д. Карвасарски/Б. Д. Карвасарский).

Основната задача на НФП понастоящем е да обедини усилията на психоаналитичните общества и на други учреждения с психоаналитична ориентация с цел изработването на:

— единни стратегически подходи към проблемите на образователната подготовка, клиничния тренинг, сертификацията и държавната акредитация на психоаналитично-ориентираните специалисти, а също така законодателно оформяне на тяхната дейност;

— създаване на по-ефективна система за обмен на професионална информация;

—  противодействие срещу дискредитацията на психоанализата, срещу опитите на практикуване извън правното поле и срещу „дивата” („дикая”) психоанализа.

Постепенно в професионалните медицински и психологически кръгове започва да се променя отношението към психоанализата – ако в началото на 80-те години на ХХ век за психоанализата изобщо не се споменава никъде, то от 1997 г. на всички научни и практически конференции се подчертава нейното особено значение за психотерапевтичната дейност и за психологическото знание.

Освен психоаналитичните организзции, учреждения и общества, влизащи в ИФП, в Русия съществуват няколко неформални психоаналитично ориентирани групи, макар че липсва каквато и да било официална информация за тяхната структура, членството в тях, техните цели и задачи.

Като цяло, съвременната руска психоанализа се намира на етапа на изграждане и развитие. Понастоящем единствен сертифициран от Немската академия за психоанализа (Немецкая академия психоанализа, Берлин-Мюнхен) се явява проф. В. Д. Вид (В. Д. Вид, Институт „В. М. Бехтерев”, Санкт Петербург). Все още е рано да се говори за каквато и да била руска школа за психоанализа, която, по мнение на президента на НФП М. М. Решетников, може да се пови не по-рано от 20-те години на следващото столетие (на 21-ви век, бел. прев.).

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s