365 дни на псигхотерапията: 266 – Проективни методики по Уолберг

Тези методики, предложени от Уолбърг ((Волберг,  (Wolberg A., 1973)), сами по себе си представляват един от малкото подходи, специално ориентирани към психотерапията на болните с граничен синдром (пограничный синдром, borderline syndrome), работата с който изисква специфична модификация на обичайните прийоми, използвани при психотерапията на болни с неврози.

  1. „Използване на другите” («Использование других»). Психотерапевтът се опира на тенденцията на болните с граничен синдром да отричат своите собствени чувства и идеи и да ги проектират върху околните. Когато такива пациенти говорят за другите, те често имат всъщност себе си предвид, маскирайки така саморазкриването си, за да избегнат страха от оценките на околните. Тактиката на интерпретация (интерпретация) на такъв тип проекции и конфронтацията (конфронтация) с този вид психична защита (психологическая защита), използвана обикновено в сходни случаи при неврозите, при болните с граничен синдром носи опасността да предизвика засилване на съпротивата (сопротивление) и да доведе до загуба на контакта с психотерапевта. Поради това се препоръчва следната тактика: да се интепретира не проекцията на самия болен, а патологичната защита с „другите хора”, за които той говори. В тези случаи той или ще пренася съдържанието на интерпретациите върху себе си, или ще отрича наличието на връзка между патологиите у „другите” и собствените си преживявания. Този прийом ще му помогне да укрепи терапевтичния контакт с болния. По този начин се анализира и съдържанието на сънищата. Изказват се предположения за възможните мотиви на поведението на „другите хора”.

Психотерапевтът не обременява пациента с констатации на факта, че той е „като другите”. Той признава това едва в момента, когато болният е готов да приеме това. Всеки път, когато пациентът казва: „Това прилича на мен”, психотерапевтът се съгласява с това, че това може да съответства на действителността, и доколкото конкретното поведение не се проявява толкова очевидно в поведението на болния по време на психотерапевтичния сеанс, му се предлага да изследва дадения механизъм в неговите собствени реални житейски ситуации.

  1. „Терапия на нагласите” («Терапия установок»). Прийом, който облекчава разкриването на безсъзнателните нагласи, на основата на които се изграждат отношенията на болния с околните хора. В разказа на пациента за отношенията с други хора изплуват детайли, които отразяват нагласи, определящи взаимоотношенията му, но неосъзнавани по силата на тяхната неприемливост за болния. Обичайната психотерапевтична тактика, използвана при неврозите, не дава ефект, доколкото достигането до съзнанието на истинската нагласа предизвиква у човека с граничен синдром силна реакция на съпротива, обикновено поради мобилизиращо се чувство за вина пред другите. Поради това задачата на психотерапевта е да продължава внимателно да натрупва нужните му детайли относно взаимоотношенията, да не преминава границата, отвъд която съпротивата ще стане открита. В този случай разговорът се прекратява с обяснението, че неговото продължаване носи в себе си риска нивото на напрежение на болния да се увеличи прекомерно. В хода на експлорацията (изследването) постепенно се натрупва критична маса материал, който съдържа фрагменти от неосъзнати от пациента до този момент фантазии и нагласи, които определят манифестираното поведение, разкриват се устойчиво повтарящите се поведенески стереотипи на последния. На този етап фокусирането върху тези стереотипи, интерпретациите, които позволяват да се посочат мислите, чувствата, фантазиите на пациента – от една страна, и реалното комуникативно поведение, от друга, стават предпоставки за постигането на инсайт (инсайт) у болния по отношение на неговите безсъзнателно нагласи. За психотерапевта е препоръчително да формулира въпросите си така, че асоциациите между нагласите и поведението да произтичат от самия пациент.
  2. «Позитивно конструиране на Аза” (Позитивная конструкция „Я“»). За болните с граничен синдром често е трудно да приемат наличието на каквито и да било положителни аспекти на тяхната личност или да използват конструктивните възможности на своето мислене без излишна тревога. Това, по правило, засилва у тях чувството за вина, доколкото те са научени от родителите си да не споделят своите положителни качества. В детска вътзраст те са обучавани в неефективно поведение, за да могат да изпълняват съответните роли в семейството, които са им определени.

Целта на методиката е да понижи чувството за вина без да анализира неговия произход. Тази техника съчетава в себе си психоаналитичния, клиент-центрирания и поведенческия подход. Психотерапевтът се явява обект на проекция на положителните качества на болния и отразяването им отново към болния. Пациентът например разквзва за това, че се е опитал да да си намери работа, но претърпял неуспех, казвайки умишлено на потенциалния си работодател,  че не притежава достатъчна квалификация за тази работа. Той завършва разказа си така: „Изобщо трябваше да кажа, че знам за тази работа достатъчно, за да усвоя бързо недостигащите детайли, което всъщност си е съвсем така.” На това изказване психотерапевтът може да отговори по следния начин: „Аз съм безусловно уверен, че Вие сте в състояние бързо да усвоите тази работа.” Фразите, свързани с болния, се формулират от болния с други думи и се преподнасят като мнение на самия психотерапевт. По-нататък в психотерапевтичния сеанс може да бъде използван ролеви тренинг, в хода на който пациентът и лекарят последователно изпълняват ролите на постъпващ на работа и на работодател. След ролевото разиграване на редица ситуации със сходен дефект в проблемно-решаващото поведение, в съзнанието на болния се извеждат наличие и устойчивост на такъв дезадаптивен стереотип в неговия поведенчески репертоар. Когато пациентът се окаже способен да поеме върху себе си отговорността за своите действия без прекомерна тревога или демонстрация на обичайните му дезадаптивни защити, психотерапията приема характера на обичайна работа с болни от невроза.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s