365 дни на психотерапията: 256 – Терапия чрез фиксирани роли на Кели

Кели (Келли, Kelly G. А.) е автор на оригинална концепция за личността и на нов метод за нейното изследване. Монографията на Кели „Психология на личните конструкти” («Психология личных конструктов») е издадена в САЩ през 1955 г. В тази книга той предлага и развива психотерапевтичен подход, който той нарича фиксирани роли, в рамките на който са възможни както изучаването на личностните проблеми на пациента, така и достигането на важни терапевтични изменения.

Теоретична основа на Т. Ч. Ф. Р. П. К. се явява представата за това, че всеки човек притежава уникална, свойствена единствено на самия него, йерархично организирана система от лични конструкти, която определя неговото поведение и му позволява да прогнозира бъдещите събития. От гледна точка на Кели, психичните процеси, възникващи при психотерапията, са сходни с онези, които са свойствени на формалното научно изследване. Психотерапевтът помага на пациента да формулира своя „теория”, да изведе хипотези и да провери специфични хипотези, свързани с тях, да оцени резултатите от своите експерименти и да преразгледа своите теории в светлината на новополучените от него резултати (Кели смята, че пациентът е способен самостоятелно да интерпретира (интерпретация) тези резултати).

Пациентът се разглежда като основен изследовател в този процес, макар и психотерапевтът да участва в него като активен сътрудник. Според едно известно определение, в психотерапията чрез лични конструкти моделът на отношенията между т.н. психотерапевт и т.н. пациент напомня отношенията между студенти, заети с изследователска дейност и неговия научен ръководител. Предмет на изследването се явява системата от лични конструкти на пациента, като психотерапевта помага на пациента в обучението, във фокусирането му върху изследването и експериментирането с неговото „Аз” (системата от неговите лични конструкти). Като цяло, ролята на психотерапевта от гледна точка на теорията на личните конструкти се заключава в това да помогне на пациента да експериментира със собственото му конструиране на събитията, без да му натрапва (обяснявайки, представяйки) му дадена реалност.

Една от формулираните тези на Кели – следствие от социалността на човека – гласи, че в „тази степен, в която човек е способен да прeсъздава способи за конструиране, използвани от друг човек, той е способен да участва в един социален процес, който включва другия”. Това, а също така и определянето на ролята като обрaз на действията, осъществяван с отчитане на разбирането на гледната точка на другия човек, служи като основа на експерименталната процедура, която Кели разработва, за да активира личностните изменения. Новата формула на психотерапия той разглежда не като лечение, а като изследователски проект, в който главен изследовател се явява самият пациент, който осъзнава напълно целите и задачите на този проект.

Кели смята, че човек играе роля единствено в смисъл, че в своето поведение той се ръководи от предвиждането на това по какъв начин другият човек конструира събитията. За осъществяването на Т. Ч. Ф. Р. П. К. е необходимо именно такова разбиране за ролята както от страна на психотерапевта, така и от страна на пациента.

Т. Ч. Ф. Р. П. К. се заключава в това, че пациентите с помощта на психотерапевта активно експериментират с възприети от тях роли на хипотетични персонажи. Съществена особеност на тази психотерапия е осъществяването на ролевата игра не в кабинета, а в рeaлния живот.

Психотерапията започва с написването от пациента на кратко съчинение – характеристика на самия него от гледна точка на човек, който добре познава себе си. Изучавайки го, психотерапевтът подготвя друго съчинение – характеристика на хипотетичен персонаж, чиято роля пациентът ще изиграе. След това пациентът бива помолен да се опита да си представи, че например за известно време е отишъл в отпуск и да се превъплъти в новия си персонаж; да си представи себе си възможно най-пълно, всички подробности, които той може да казва, мисли, чувства и дори какви сънища би могъл да сънува. Пацентът и психотерапевтът се срещат редовно по време на ролевата игра, за да планират експерименталната ситуация и оценката на резултатите. В края на психотерапията пациентът се среща с лекаря, „завърнал се” към своето предишно „Аз”, за да обсъди придобития от него опит. За да получи първоначална характеристика на болния, психотерапевтът го моли да я напише под формата на пиеса, в която пациентът е главно действащо лице. Тази форма е избрана неслучайно – така че да може образът, създаван от пациента, да бъде цялостен, а ne просто списък от добри и лоши личностни характеристики. Целта на това задание е да изясни как пациентът структурира своя Аз-образ в рамките на своята система от лични конструкти, или „имплицитна теория за личността” (имплицитная теория личности). Преди да подготви сценарий на разиграваната роля, психотерапевтът анализира характеристиката на пациента по отношение на основните фактори, които той самият използва за самоописание. Важно е да се определи как пациентът отчита своя житейски опит в опитите си да поддържа Аз-концепцията си и как той вижд рaзвитието на своето „Аз” в бъдеше. Освен това е необходимо да се разбере какъв смисъл влага пациентът в използваните от него думи.

Предполагаемата роля трябва да включва най-малко една характеристика, противоположна на самоописанието на пациента. Тя може да бъде избрана на основата на зададени от самия пациент полярности, например: в самоописанието си пациентът използва конструкта „внимателен”, а на противоположния полюс – „агресивен” («агрессивный»). Или, както предлага Кели, може да се предложи характеристика, която даже никога не е идвала наум на пациента и която той трудно ще интегрира в съществуващата у него система от конструкти. По мнение на автора на метода, за пациента може да бъде полезно да изследва последиците от неизвестното за него до този момент поведение, да изиграе роля, създадена на основата на този нов конструкт.

Кели настоява предлаганата роля да се изиграва именно при условие, че тя се разбира в светлината на теорията за личните конструкти. Пацентът действа в рамките на ролята като отчита възгледите на другите хора. Той концентрира вниманието не само върху поведението на околните, но и върху различните гледни точки.

Психотерапевтът изхожда от това, че целта на ролевата игра не е в това да „изкорени” личността на пациента и тя да бъде заменена от една нова личност. Той не е длъжен да допуска директна критика или съмнения в целостността на личността на пациента – той трябва да се отнася към нея с уважение. Ключов момент в разбирaнето на смисъла на експеримента се явява това, че разиграваната роля се отнася към хипотетичната личност, създадена като противоположност на личността на пациента. Изпълнявайки я, пациентът проверява хипотезата, формулирана от него самия съвместно с психотерапевта. Личността на самия пациент, по мнение на Кели, също не е нищо повече от една хипотеза. Доколкото обаче пациентът никога не предполага, че съществуват нейни алтернативи, на него му е трудно да се съгласи с това, че личността му е хипотетичен конструкт. Всичко, което той по правило е изпитвал, са различни последици от свойственото му поведение. Приемайки една нова, измислена роля, на пациента му е по-лесно да я разглежда в качеството ù на хипотеза.

По време на „рeпетициите” (репетиций) психотерапевтът може да играе ролята на значимите хора в обкръжението на пациента или да сменя роли със самия пациент. Кели намира този обмен на рoли за особено важен, смятайки, че той позволява на пациента да се опита да реконструира възгледите на другите хорa, което се явява необходима предпоставка за успешното ролево взаимодействие. Психотерапевтът се опитва да покаже на пациента как частните хипотези могат да бъдат използвани в качеството им на основа за структурирането на взаимодействията между него и другите хора и за интепретацията (интерпрeтация) на резултатите от това взаимодействие. Разигравайки ситуации със значимите за него хора, пациентът започва постепенно да осъзнава, че той може успешно да експериментира с междуличностните отношения, като използва своето собствено поведение като „независима променливи”  («независимая переменная»), т. е. че неговото поведение може да встъпи като променлива във всяка една ситуация, която потенциално се намира под неговия контрол и може да бъде систематично управлявана. Постепенно, с придобиването на нови навици, пациентът може да установи, че той е способен да предизвика у своето социално обкръжение именно онези реакции, към които се е стремил. Ако се отчита, че единствената независима променлива у „учения” при всички експериментални ситуации се явява неговото собствено поведение, то пациентът в Т. Ч. Ф.  Р. Н. К. като основен изследовател в една безкрайна програма, в която той с помощта на собственото си поведение продължава да си поставя все повече нови и нови въпроси.

В края на психотерапията, която продължава 1-2 седмици, на пациента се разрешава да се върне към свойственото му преди ролево поведение. Психотерапевтът му прехвърля отговорността за оценката на придобития от него опит и за това, което пациентът впоследствие ще предприеме с оглед този нов опит. Кели твърди, че пациентът не е длъжен да се опитва да играе предложената му роля по-нататък, дори ако експериментът е бил успешен. Задачата му става постепенно да конструира своята собствена личност в нови и нови серии от експерименти, които могат да продължат през целия му живот.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s