365 дни на психотерапията: 242 – Когнитивно учене

Включва в себе си; самоконтрол (самоконтроль), състоящ се от последователни етапи на самонаблюдение, самоподкрепление и регулация на самооценката; съставяне на договори (контракти), работа в рамките на системата от правила на пациента.

Поведенческите правила позвляват да се систематизират елементи на поведението, които могат да се представят чрез следната формула: кога и при какви обстоятелстват правят едно или друго нещо и какви са последиците от него. Това се нарича още ABC-парадигма (АВС-парадигма).

Задачата на психотерапевта е да озвучи и вербализира тази формула.

Правилата условно се подразделят по следния начин   (Hoffman N., 1979):

1) правила, които формулират ценностни нагласи, предизвикващи определени стимули, които субективно се възприемат по различен начин и пораждат у болните положителни или отрицателни емоции ((например „Немитите зеленчуци са канцерогенни” ( «Немытые овощи канцерогенны»));

2) правила, свързани с въздействието на стимула ((например: „След терапията всичко ще се промени”  «После терапии все будет по-другому»));

3) поведенчески оценки ((например: „Никой не ме слуша понеже заеквам” ( «Так как я заикаюсь, никто меня не слушает»);

4) правила, свързани с емоционално-афективния опит на личността (например: „Само от спомена за изпита се разтрепервам”, „Нямам вече никаква надежда” («У меня нет больше надежды»);

5) правила, свързани с въздействието на дадена реакция („Аз ще бъда по-точен, за да не предизвикам гнева на шефа”);

6) правила, свързани с дълга и възникващи в процеса на социализация на личността (например: „Човек трябва да получи висше образование, за да бъде щастлив”).

В процеса на терапия е важно да се установи кой и за какво е създал едно или друго правило и да се положат усилия негативните правила да се заменят с позитивни такива. Голямо внимание се отделя на целите на обучението (психотерапията). Важно е да се работи единствено върху онези решения и обстоятелства, които се вербализират чрез „аз искам” („я хочу”), а не чрез „аз бих искал” («хотел бы»). По-добре е проблемът да се формулира с използването на разбираеми за пациента термини, като е необходимо също така да се очертае бариерата, която той иска да преодолее (например: „Аз искам да преодолея моя страх от общуване с непознати хора”). На заниманието на пациента може да се предложи (например чрез метода на „мозъчната атака”/brainstorming) да намери алтернативни решения на своите проблеми, да запише всичките си идеи на дъската и съвместно с терапевта да изберат най=интересните от тях. Не трябва да се преминава към друга цел, преди да е достигната предходната.

Психотерапевтичните договори (психотерапевтические контракты) представят в писмен вид възможните изменения, които може да внесе пациента (в съвместната работа с психотерапевта – бел. прев.). По възможност се избира удобен метод за протоколиране, който не се набива на очи, и се фиксират всички изменения в процеса на психотерапия.

Така при К. У., за разлика от оперантното такова, с индивида не просто се случва нещо, а именно онова, което той сам предприема  на основата на анализ на постъпващата информация.

Познавателният (когнитивен) подход, притежавайки черти на „поведенчески” такъв, отразява същността на рационално-емоционалната психотерапия (рационально--эмоциональная психотерапия).

Несъвършеното мислене се открива в това, което хората казват сами на себе си: този „разговор със самия себе си”  («саморазговор») въздейства и на тяхното поведение.

Първият опит за прилагане на поведенческата терапия се основава на теоретичните допускания на И. П. Павлов (И. П. Павлов, классическое обусловливание) и Скинър (Скиннер, Skinner В. F., оперантно обуславяне/оперантное обусловливание).

Когато новите поколения лекари започват да прилагт поведенческите техники, започва да става ясно, че редица проблеми на пациентите са значително по-сложни от това, което се съобщава в публикациите от по-ранни периоди. Обуславянето не обяснява адекватно сложния процес на социализация и учене. Интересът към самоконтрола (самоконтроль) и към саморегулацията (саморегуляция) в рамките на поведенческата психотерапия приближава „средовия детерминизъм” («средовой детерминизм») (животът на човека се определя преди всичко от заобикалящата го среда) към реципрочен детерминизъм (реципрокный детерминизм) (личността не е пасивен продукт на средата, а активен участник в своето развитие).

Публикуването на статията „Психотерапията като процес на учене” (Психотерапия как процесс научения) на Бандура (Bandura A.) през 1961 г. и на неговите последващи трудове са събитие за психотерапевтите, които търсят по-интегративни подходи. Бандура представя в нея теоретични обобщения относно механизмите на оперантното и на класическото учене, като едновременно с това подчертава важността на когнитивните процеси в регулацията на поведението.

Моделът на обуславянето на човешкото поведение отстъпва път на теория, основана на конгитивните процеси. Тази тенденция е очеривдна в реинтеграцията на систематичната десенсибилизация (систематическая десенсибилизация) на Волпе (         Вольпе, Wolpe J) като противообуславяща техника от гледна точка на конгитивни процеси като очаквания, копинг-стратегии и въображение, което води до подобни специфични направления на терапията като скрито моделиране (скрытое моделирование (Cautela J., 1971) и тренинг (тренинг) на навици и умения. Понастоящем съществуват най-малко 10 направления в психотерапията, които поставят акцент върху когнитивното учене (когнитивное научение) и подчертават значението на един или друг когнитивен компонент (Beck A.T., 1976; Ellis A., 1977; Meichenbaum D., 1986). Ще приведем по-долу техните общи принципи:

  1. Много симптоми и поведенчески проблеми са следствие на пропуски в обучението, образованието и възпитанието. За да се помогне на пациента да измени неадаптивното поведение, психотерапевтът трябва да знае как е протекло психосоциалното развитие на пациента, да види нарушенията в семейната структура и в различните форми на комуникация. Този метод е силно индивидуализиран за всеки пациент и семейство. Така у пациента с личностово разстройство се устаноявяват силно развити или недоразвити поведенчески стратегии (например контрол или отговорност), преобладават еднообразните афекти (например рядко изразяват гняв у пасивно-агресивната личност), а на когнитивно ниво са представени ригидни и генерализирани нагласи по отношение на много ситуации. Тези пациенти още от детска възраст фиксират дисфункционални сфеми на възприемане на самите себе си, на околния свят и на бъдещето, като тези схеми са подкрепени от родителите им. Необходимо е психотерапевтът да изучи историята на семейството и да разбере кое поддържа дисфункционалното поведение. За разлика от пациентите, на които е поставена едномерна диагноза, при лица с личностни разстроства е по-трдуно да се формира „доброкачествена” алтернативна система.
  2. Има тясна връзка между поведението и средата. Отклоненията в нормалното функциониране се подкрепят и съответно поддържат най-вече от случайни събития в средата (например стил на възпитание на детето). Разкриването на източника на нарушенията (т.е. на стимула) е важен етап от този метод. Това изисква функционален анализ, т.е. детайлно изследване на поведението, а също така на мисленето и на отговорите при проблемни ситуации.
  3. Поведенческите нарушения се явяват квазиудовлетворение на базисните потребности от безопасност, принадлежност, достижения, свобода.
  4. Моделирането на поведението представлява само по себе си едновременно обучаващ и психотерапевтичен процес. К. – П. П. използва постиженията, методите и техниките на класическото и оперантното учене по модели, на когнитивното учене и саморегулацията на поведението.
  5. Поведението на пациента, от една страна, и неговите мисли, чувства и техните последици — от друга, взаимно си влияят. Конгитивото не е първоизточник или причина за неадаптивното поведение. Мислите на пациента в влияят на чувствата на пациента точно толкова, колкото чувствата на мислите. Мисловните процеси и емоциите се разглеждат като две страни на един и същ медал. Мисловните процеси са просто звено, често дори не основното, в поредицата от причини. Когато например психотерапевтът се опитва да определи вероятността за рецидив на униполярната депресия, той може да направи много по-точна прогноза, ако разбере доколко критичен е съпругът на пациента, околкото да се опира на когнитивни показатели.
  6. Когнитивното може да се разглежда като съвкупност от когнитивни събития, когнитивни процеси и когнитивни структури. Терминът „когнитивни събития’ («когнитивные события») се отнася до автоматичните мисли, вътрешния диалог и образите. Това не означава, че човек постоянно води разговор със самия себе си. По-скоро може да се каже, че поведението на човека в голяма част от случаите е неосмислено, автоматично. Редица автори пишат, че то се случва „по сценарий” (по сценарию). Има случаи обаче, при които автоматизмът прекъсва, на човека му се налага да вземе решение в неопределени условия, именно тогава се „включва” вътрешната реч. В когнитивно-бихевиористката теория се смята, че нейното съдържание може да оказва влияние върху чувствата и поведението на човека. Но, както вече беше казано, това как човек се чувства, държи и как взаимодейства с околните, също може съществено да повлияе неговите мисли. Схемата представлява когнитивната репрезентация на предходния опит, негласните правила, които организират и насочват информацята, свързана с личността на самия човек. Схемите влияят на процесите на оценка на събитията и на приспособителните процеси. Предвид важността на схемите, основна задача на когнитивно-поведенческия психотерапевт е подпомагането на пациентите в това те да разберат как те самите тълкуват реалността. В това отношение К.-П. П. работи по един конструктивен начин.
  7. Лечението активно въвлича пациента и семейството. Единици на анализ в К.-П. П. понастоящем са примерите на отношенията в семейството и общите за членовете на семейството системи от убеждения (убеждение). Освен това К. – П. П. също така се интересува от това как принадлежността към определени социални и културни групи влияе на системата от убеждения и на поведението на пациента, включва практикуване на алтернативното поведение в психотерапевтичното занятие и в реалната среда, предполага включването на система от обучаващи домашни задачи, следване на активна програма от подкрепления (подкрепление), водене на записки и дневници, т.е. психотерапевтичната методика е структурирана.
  8. Прогнозата и резултатите от лечението се определят според отчетеното подобрение в наблюдаваните параметри на поведението. Ако преди това поведенческата психотерапия поставя като основна своя задача отстраняването или изключването на нежелателното поведение или отговор (агресия, тикове, фобии), то понастоящем акцентът се премества върху обучаването на пациента в позитивно поведение (увереност в себе си, позитивно мислене, постигане на цели и т.н.), върху активизиране на ресурсите на личността и нейното обкръжение. С други думи, протича преход от един патогенетичен към един саногенетичен подход.

К. – П. П. (моделиране на поведението) е едно от водещите направления на психотерапията в САЩ, Германия и редица други страни, тя се включва и в стандартите за подготовка на лекарите-психиатри.

Моделирането на поведението е метод, лесно приложим в амбулаторни условия, той е ориентиран към проблема, той често бива наричан обучение, което привлича клиентите, които не искат да бъдат назовавани „пациенти”. Този метод стимулира към самостоятелно решаване на проблемите, което е особено важно за пациентите с гранични разстройства, в основата на които често лежи инфантилизтъм. К. – П. П. предоставя конструктивни копинг-стратегии, като им помага да придобият навици за адаптация в социалната среда.

К. – П. П. се отнася до краткосрочните психотерапевтични методи. Тя интегрира когнитивни, поведенчески и емоционални стратегии за промяна на личността; подчертава влиянието на когнициите и поведението върху емоционалната сфера и функционирането на организма в широк социален контекст. Терминът „когнитивен” (когнитивный) се използва, защото нарушенията на емоциите и на поведението често зависят от грешки в познавателния процес, от дефицити в мисленето. Под „когниции” се разбират убежденията, нагласите, информацията за личността и за средата, прогнозирането и оценката на бъдещите събития. Пациентите могат неправилно да интерпретират житейските стресови събития, да съдят себе си прекалено строго, да достигнат до неправилни изводи, да поддържат негативни представи за самите себе си. Работейки с пациентите, когнитивно-поведенческият психотерапевт прилага и използва логически прийоми и поведенчески техники за решаване на проблемите, като той работи в активно сътрудничество с пациента за това. К.- П. П. намира широко приложение в лечението на невротичните и психосоматичните разстройства, на зависимото и агресивното поведение, на нервната анорексия.

Тревожността може да бъде нормален и адаптивен отговор на множество ситуации. Способността да се разпознават заплашителните събития и те да бъдат избегнати, се явява необходим компонент на поведението. Някои страхове изчезват без каквато и да било намеса, о дълго съществуващите фобии вече биха могли да се оценяват като патологичен отговор. Тревожните и депресивни разстройства нерядко са свързани с псевдовъзприятия за околния свят и изискванията на средата, а също така на сурови нагласи по отношение на самия себе си. Депресивните пациенти оценяват себе си като по-малко способни от здравите, по силата на такива когнитивни грешки като „селективен избор”  («селективная выборка»), свръхобобщение («сверхобобщение»), принципът „всичко или нищо”  («принцип все или ничего»), минимизация на позитивните събития (минимизация позитивных событий).

Поведенческата психотерапия е чест терапевтичен избор при обсесивно-фобийни разстройства, като при необходимост тя се допълва от фармакотерапия с транквилизатори, антидепресанти, бета-блокери.

Поведенческите цели при пациенти с обсесибно-фобийни разстройства са следните: пълна елиминация или редукция на натрапливата симптоматика (мисли, опасения, действия); привеждането ù в социално приемливи форми, отстраняване на индивидуалните фактори (чувство за малоценност, недостатъчна увереност), а също така овладяване на нарушените контакти по хоризонтала или вертикала, преодоляване на потребността от контрол на значимото микросоциално обкръжение, отстраняване на вторичните прояви на болестта като социална изолация, училищна дезадаптация.

К. – П. П. при нервната анорексия е насочена към постигане на следните дългосрочни лечебни цели. Краткосрочни цели: възстановяване на преморбидното телесно тегло като необходимо условие за психотерапевтичната работа, а също така възстановяване на нормалното хранително поведение. Дългосрочни цели: създаване на положителни нагласи или развиване на алтернативни интереси (различни от съблюдаването на диети), обновяване на поведенческия репертоар, който постепенно да замени анорексичното поведение; лечение на фобиите или на страха от загуба на контрол върху теглото, на нарушената схема на тялото, заключаваща се в способности и потребности за разпознаване на собственото тяло; отстраняване на неувереността и безпомощността в контактите, по отношение на полево-ролевата идентичност, а също така справяне с проблема за отделянето от родителския дом и приемането на ролята на възрастен. Това са ключови задачи на психотерапията, които се провеждат не само на симптомоцентрираното ниво от терапията (фокус върху промяната на теглото), но и на личностно-центрирано ниво (фокус върху разрешаване на психичните проблеми). Разпространен е следният алгоритъм от психотерапевтични мероприятия: когнитивно-ориентирана поведенческа психотерапия, първоначално в индивидуална форма. Тя се състои от прийоми за самоконтрол, скалиране на целите, тренинг в уверено поведение, решаване на проблеми, подписване на договор по възстановяването на теглото, прогресивната мускулна релаксация на Джейкъбсън (прогрессирующая мышечной релаксации Джекобсона). След това пациентът се включва в групова психотерапия (групповая психотерапия). Практикува се интензивна поддържаща психотерапия (поддерживающая пихотерапия). Паралелно с това се провежда системна семейна психотерапия (системная семейная психотерапия).

Зависимото поведение (адиктивно поведение) може да бъде оценено по отношение на позитивните (положително подкрепление) и на негативните последици (отрицателно подкрепление). При провеждане на психотерапия, при оценката на психичния статус на пациента, се определя разпределението на двата вида подкрепления, Позитивното подкрепление включва удоволствието от приема на психоактивното вещество, свързаните с него приятни впечатления, отсъствието на неприятните симптоми на абстиненцията в началото на приема на веществото, поддържане чрез наркотиците на социални контакти с връстници, понякога условната приятност на това да приемеш ролята на болен. Негативните последици от зависимото поведение (например появата на физически оплаквания, влошаването на когнитивните функции) са по-честата причина за това да се потърси специалист. За да се включи такъв пациент в лечебната програма е необходимо да се намери „заместващо поведение”  («замещающее поведение») без прием на психоактивни вещества или без използване на други видове девиантно поведение. Обемът на психотерапевтичните намеси (психотерапевтические вмешательства) зависи от развитието на социалните навици на пациентите, от степента на изразеност на техните когнитивни изкривявания и от техните когнитивни дефицити.

Целите на К. – п. П. могат да се представят по следния начин:

1) провеждане на функционален поведенчески анализ;

2) промяна на представите за самия себе си;

3) корекция на дезадаптивните форми на поведение и на ирационалните нагласи;

4) развиване на компетентности по отношение на социалното функциониране.

Анализът на поведението и на проблема се смята за най-важна диагностична процедура в поведенческата психотерапия. Информацията трябва да отразява следните моменти: конкретни признаци на ситуацията (облекчаващи, утежняващи поведението-мишена условия), очаквания, нагласи, правила, поведенчески прояви (моторика, емоции, когниции, физиологични променливи, честота, дефицит, излишък, контрол); последици във времето (краткосрочни, дългосрочни) с различно качество (позитивни, негативни) и с различна локализация (вътрешни, външни). Наблюдаването на поведението в естествени ситуации и в експериментални техни аналози (например в ролева игра) помага за събирането на информация, както и вербалните съобщения за ситуациите и за последиците от тях.

Целта на поведенческия анализ е да опише функционално и структурно-топографски поведението. Поведенческият анализ помага да се планират терапията и нейното протичане, като същевременно отчита влиянието  на микросоциалното обкръжение върху поведението. При провеждането на анализ на проблема и на поведението се използват няколко схеми. Първата и най-отработена се заключава в следното: 1) да опише детайлните и зависими от поведението ситуативни признаци. Улица, дом, училище – това са твърде глобални описания. Необходима е по-тънка диференциация; 2) да отрази поведенческите и отнасящи се до живота очаквания, нагласи, определения, планове и норми; всички когнитивни аспекти на поведението в настоящето, миналото и бъдещето. Те често са скрити, поради това е трудно да бъдат установени още по време на първия сеанс дори и от опитния психотерапевт; 3) да се разкрият биологичните фактори, които се провявяват чрез симптомите или чрез абнормното поведение; 4) да се наблюдават моторните (вербални и невербални), емоционалните, когнитивните (мисли, картини, сънища) и физиологичните поведенчески признаци. Глобалното обозначение (например страх, клаустрофобия) е слабо приложимо в последващата психотерапия. Необходимо е количествено и качествено описание на признаците; 5) да се оценят количествените и качествените последици на поведението.

Друг вариант на функционален поведенчески анализ е съставянето на мултимодален профил ((Лазарус,  (Лазарус (Lazarus А. А.)) — специфично организиран вариант на системния анализ, провеждан в 7 направления — BASIC-ID (следва названията на първите букви от следващите думи на английски език: bechavior, affect, sensation, imagination, cognition, interpersonal relation, drugs — поведение, афект, усещане, представи, когниции, интерперсонални отнношения, лекарства и биологични фактори). В практиката това е необходимо, за да се планират вариантите на психотерапия и за да се обучат начинаещите лекари-психотерапевти в методите на К. – П. П. Използването на мултимодалния профил позволява да се навлезе по-добре в проблема на пациента, той да бъде съотнесен с многоосовата диагностика на психичните разстройства и дава възможност едновременно да се набележат няколко варианта на работа (вж Мултимодална психотерапия на Лазаръс/Мультимодальная психотерапия Лазаруса).

При обичайната работа върху даден проблем е необходимо на пациента да се зададат серия от въпроси, за да се изяснят наличните трудности: правилно ли оценява пациентът събитията? Реалистични ли са очакванията на пациент? Не е ли основана гледната точка на пациента на лъжливи изводи? Адекватно ли е в тази ситуация поведението на пациента? Налице ли е всъщност проблем? Успял ли е пациентът да открие всички възможни решения? Тези въпроси позволяват на психотерапевта да си изгради когнитивно-поведенческа концепция за това какво поражда трудностите на пациента в една или друга област. В хода на интервюто, в крайна сметка, задачата на психотерапевта се състои в това да избере една или две ключови мисли, нагласи или поведения, към които да бъде насочена психотерапевтичната намеса. Първите сеанси обикновено са насочени към това психотерапевтът да се присъедини към пациента, да се идентифицират проблемите, да се преодолее безпомощността, да се избере приоритетно направление на работата, да се разкрият връзките между ирационалните убеждения и емоциите, да се изяснят грешките в мисленето, да се определят зоните на възможна промяна, да се включи пациента в когнитивно-поведенческия подход.

Задачата на когнитивно-поведенческия психотерапевт е да направи пациента активен участник в процеса на лечение на всички негови етапи. Една от фундаменталните задачи на К. – П. П. е да се установят партньорски отношения между пациента и психотерапевта. Това сътрудничество протича под формата на терапевтичен договор, в който психотерапевтът и пациентът се съгласяват да работят заедно за отстраняването на симптомите или върху поведението на последния. Такава съвместна дейност преследва най-малкото 3 цели: първо, тя отразява увереността, че и двете страни имат постижими цели на всеки етап от лечението; второ, взаимното разбиране намалява съпротивите (сопротивление) на пациента, възникващи често вследствие на възприемането на психотерапевта като агресор или идентифицирането му с родителите на пациента, ако той се опитва да контролира последния; трето, договорът помага да се предотврати неразбирането между двамата партньори. Недостатъчното отчитане на мотивите в поведението на пациента може да застави психотерапевта да се движи „на сляпо” или да приведе първия към неистинни изводи по повод тактиката на психотерапията и да доведе до нейния провал.

Тъй като К.- П. П. сама по себе си представлява краткосрочен метод, е необходимо тя да бъде щателно използвана през това ограничено време. Централният проблем в „психотерапевтичното обучение” (психотерапевтическое обучение) е да се определи мотивацията на пациента. За усилване на мотивацията за лечение се отчитат следните принципи: съвместно определяне на целите и на задачите на психотерапията. Важно е да се работи единствено върху решенията и отговорностите, които се вербализират през „Аз искам”, а не чрез „Аз бих искал”, да се състави положителен план за действие, той да е постижим за всеки отделен пациент, да се планират внимателно етапите на лечението; психотерапевтът да прояви интерес към личността на пациента и неговия проблем, да се подкрепя и поддържа и най-малкия успех; за усилването на мотивацията и на отговорността за собствения резултат способстват „Програма на деня” («повестка дня») на всяко занятие, анализ на постиженията и на неуспехите на всеки един етап от психотерапията. При сключването на психотерапевтичен договор (психотерапевтический контракт)

се препоръчва да се запише плана или той да бъде повторен, като се използват прийомите на положителното подкрепления и да се съобщи, че това е един хубав план, който ще помогне да се осъществят желанията и да се ускори оздравяването.

В началото на всяко занимание по време на интервюто, със съвместни усилия се взима решение какъв набор от проблеми ще бъде засегнат. Формирането на отговорност за собствения резултат се подпомага от техниката „план за деня’ (повестка дня), благодарение на която последователно могат да се преработят психотерапевтичните „мишени”. „Планът за деня” обикновено започва с кратък преглед на опита на пациента от последното занимание. Техниката включва обратна връзка (обратная связь) от психотерапевта по повод задачите за домашно, предоставени на пациента. След това пациентът бива стимулиран да каже върху какви проблеми би искал да работи в рамките на заниманието. Понякога психотерапевтът сам предлага теми, които смята, че е целесъобразно да се включат в „плана за деня”. На края на занятието се сумират (понякога писмено) най-важните изводи от психотерапевтичния сеанс, анализира се емоционалното състояние на пациента. Съвместно с него се определя характера на самостоятелната работа за домашно на пациента, чиято задача е да закрепи знанията или уменията, получени на занятията.

Поведенческите прийоми са ориентирани към конкретни ситуации и действия. За разлика от строгите когнитивни прийоми, поведенческите процедури са насочени към това как да се действа в дадена ситуация или човек да се справя с нея, а не как да я възприема. Когнитивно-поведенческите техники са основани на промяната на неадекватните стереотипи на мислене, на неадекватните представи, чрез които личността реагира на външни събития, често съпроводени от тревога, агресия или депресия. Една от принципните задачи на всяка поведенческа техника е да измени дисфункционалното ммислене. Например, ако в началото на терапията пациентът съобщава, че нищо не го радва, а след провеждането на поведенческите упражнения променя тази нагласа с позитивна такава, то задачата е изпълнена. Поведенческите изменения често възникват в  резултат на когнитивните изменения.

Най-известни се явяват следните поведенчески и когнитивни прийоми: реципрочна инхибиция, методика на наводнението (методика наводнения), имплозия, парадоксална интенция, методика на предизвикания гняв (методика вызванного гнева); методът „стоп-кран” (метод «стоп-кран»), използване на въображението, скрито моделиране, тренинг в самоинструкции, методи за релаксация (методы релаксации) […], тренинг в уверено поведение, методи за самоконтрол, самонаблюдение, прийом на скалирането, изследване на застрашителните последици (декатастрофизация); преимущества и недостатъци, снемане на свидетелски показания, изследване на избора (алтернативите) на мислите и действията, парадоксални прийоми и др.

Макар и да подчертава значимостта на принципите на класическото и оперантното учене, съвременната К. – П. П. не се ограничава до тях. През последните години тя включва в себе си също и положения от теорията за преработка на информацията, на комуникацията и дори на големите системи, вследствие на което К. – П. П. търпи модификации и интегрира методики и техники от тези научни области.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s