365 дни на психотерaпията: 207 – Класификация на психотерапевтичните методи

С развитието на психотерапията нараства потребността от систематизиране на използваните психотерапевтични методи. Всеки един от тях представлява сам по себе си способ за оказване на лечебно въздействие върху психиката и чрез нея – на целия човешки организъм. Понятието метод в психотерапията е крайно размито – това се проявява преди всичко в различните класификации на методите.

Най-голямо развитие и признание са получили 3 психотерапевтични направления и възникналите на тяхната основа методи:

1) динамично (психодинамично, психоаналитично) (вж  Динамично направление в психотерапията// Динамическое направление в психотерапии),

2) бихевиористко (бихевиористко, вж Поведенческа психотерапия// Поведенческая психотерапия) и

3) хуманистично ((уманистическое, вж Хуманистично (екзистенциално-хуманистично, опитно) направление в психотерапията)) ((Гуманистическое (экзистенциально-гуманистическое, опытное) направление в психотерапии)).

В тези три направления на психотерапията, ориентирани към личностни изменения, а не към въздействие върху само един симптом, наличието на определеня личностна концепция позволява да се създаде психотерапевтична система, характеризираща се с логична последователност на възгледите, която е присъща и на други области на медицината. Тази логическа последователност предполага наличието на представа за нормата (в психотерапията – за личността), за патологията (в психотерапията – за личностните изменения) и произтичащите от тях визия за задачите и способите на лечение. Така психоанализата (психоанализ), разглеждаща в качеството на основна детерминанта на личностното развитие и поведение първичните влечения и потребности, а неврозата – като следствие от тяхното изтласкване в безсъзнателното и от конфликта им със съзнанието, логически разбираемо определя и основната задача на психотерапията – да се осъзнае (осознание) този конфликт. За бихевиоризма (бихевиоризм) личността е поведението, а неврозата е неадаптивно поведение, което възниква в резултат на неправилното учене (научение), което определя като основна задача на психотерапията обучаването на пациента в нови, адаптивни способи на поведение. Хуманистичната психология разлгежда като основна потребността на личността от самоактуализация (самоактуализация), а неврозата – като резултат от блокирането на тази потребност. От това разбиране следва и задачата на психотерапията, която се заключава в придобиването от страна на пациента на нов емоционален опит, който спомага за изграждането на адекватен цялостен Аз-образ и на възможности за самоактуализации на личността.

Разработването и прилагането на нов, по-широк психотехнически арсенал определя спецификата и относителната самостоятелност на позитивната психотерапия в рамките на хуманистичното направление, но без да излиза от неговите предели, точно както когнитивната психотерапия (когнитивная психотерапия, която използва технически прийоми, различни от тези на класическото и оперантното обуславяне (оперантное обусловливание), но теоретически разглеждаща когнитивните структури като „междинни променливи”, които се намират в руслото на поведенческата традиция.

В рамките на всяко едно от посочените психотерапевтични направления възникват нови течения, подходи, форми, видове, методи, методики, технически прийоми, названията на които често са призвани да отразят уникалността на всеки един от тях (Karasu Т. В., 1977), да замаскират техния производен характер по отношение на основните направления в психотерапията и вече съществуващите в тях методи. Това до голяма степен се обяснява с това, както отбелязва Шкода (Шкода, Skoda С.), че мечтата на всеки един честолюбив психотерапевт е да създаде нов, необичаен прийом, да внесе своя оригинален принос в историята на психотерапията.

Александрович ((Александрович (Aleksandrowicz J. W., 1979)) прави опит да анализира цялото многообразие от значения на понятието метод в психотерапията: 1) психотерапевтичните методи се разбират като конкретни методически прийоми и техники (хипноза/гипноз, релаксация/релаксация, беседа/беседа, дискусия, психогимнастика/психогимнастика и др.); 2) методи за психотерапия, които определят условията, способстващи за оптимизираното постигане на психотерапевтичните цели (семейна психотерапия/семейная психотерапия и др.); 3) методите за психотерапия в тяхното значение на инструмент за психотерапевтично въздействие (такъв инструмент може да бъде психотерапевтът при провеждането на индивидуална психотерапия/индивидуальная психотерапия или групата при груповата психотерапия/групповая психотерапия); 4) методите за психотерапия в тяхното значение на терапевтични интервенции (намеси), разглеждани или по параметрите на техния стил (директвен, недирективен) или  по параметрите на теоретичния подход при тях, който и определя хараткера на тези намеси (интерпретация/интерпретация, учене/научение, междуличностно взаимодействие).

Приема се, че по своята същност понятието „метод” съответства на 1-вото ниво – тоаа е разбирането на методите като конкретни техники и прийоми; 2-ро ниво – отразява видовете психотерапия (на основа на условията, при които тя протича); 3-то ниво – формата психотерапия (на основа на инструментите на за осъществяване на психотерапевтично въздействие) и 4-то ново – теоретичните направления.

За практическото прилагане на едни или други психотерапевтични методи има значение тяхната класификация според поставените цели. Уолбърг (Волберг, Wolberg L. R.) разграничава 3 типа психотерапия: 1) поддържаща психотерапия (поддерживающая психотерапия), целта на която е да укрепи и поддържа наличните у болния защитни сили и да го подпомогне в изработването на нови, по-добри способи на поведение, които позволяват да се възстанови душевното равновесие на пациента; 2) обучаваща психотерапия (переобучивающая психотерапия), чиято цел е да се измени поведението на болния по пътя на поддържането и на одобряването на положителните форми на поведение и на неодобряването на отрицателните. Пациентът е длъжен да се научи по-добре да използва наличните в него възможности и способности, като при това не се залага като терапевтична цел той по същество да разреши неосъзнатите си конфликти; 3) реконструктивна психотерапия (реконструктивная психотерапия), целта на която е да се осъзнаят интрапсихичните конфликти, които служат като източник на личностните разстройства, да се постигнат съществени изменения на чертите на характера и да се възстанови пълноценното индивидуално и социално функциониране на личността.

     По-долу ще приведем и редица други принципи, използвани при групирането на психотерапевтичните методи.

     Граве ((Граве (Grawe K.)) отбелязва: доколкото психотерапията е насочена към преодоляването на проблемите на пациента, то е естествено, че с помощта на едни методи психотерапевтът се стреми да разбере проблемите на пациентите и активно да ги преодолее. Той не търси скритата мотивация на пациента и не придава на проблеми друго значение от това, което им придава пациентът, а ги разглежда като трудности, които пациентът не може да преодолее без помощ. При използването на друга група методи психотерапевтът не помага да се преодолеят проблемите (например при клиент-центрираната психотерапия), а способства за това пациентът да разбере по-добре себе си, своите мотиви, ценности, целите на собственото си поведение и своите стремежи. Ако в първия случай психотерапията се явява помощ в преодоляването на даден проблем, то във втория – тя е помощ в постигането на по-добро разбиране на самия себе си. Граве, основавайки се на метаанализа на съществуващите данни по отношение на ефективността на психотерапията, допуска, че на повечето пациенти им е нужна помощ в преодоляването на техните проблеми, а не в откриването на техните скрити мотиви.

В клиничната практика е прието разделянето на психотерапевтичните методи на симптомоцентрирани (симптомоцентрированные), личностноцентрирани (личностноцентрированные) и социоцентрирани (социоцентрированные), интеграцията на които често обезпечава постигането на най-добър терапевтичен ефект.

Като се отчита, че понастоящем нараства значението на изкуството в живота на съвременния човек – налице са по-високо ниво на образование, култура, повишава се престижността на изкуството в обществото, — съществуват многобройни методи, при които изкуството и природата встъпват като терапевтичен фактор. Това са психотерапевтични методи, основани на лечебното влияние на: а) общуването с изкуството (музикотерапия// музыкотерапия, библиотерапия//библиотерапия и др.), б) творческата дейност (имаготерапия/имаготерапия, арттерапия//арт-терапия и др.; в) природата (натурпсихотерапия и др.).

Увеличаването на броя на психотерапевтичните методи в последно време доведе до засилване на интегративното движение в психотерапията и потвърждава допускането, че наличните психотерапевтични подходи не се различават толкова по отношение на общия си обект – човешката личност, колкото се фокусират върху различни нейни аспекти и проблеми, което обуславя различията в методите на психотерапия и множеството им класификации.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s