365 дни на психотерапията: 200 – Индивидуална психология

Създадена от Алфред Адлер (Альфред Адлер, Adler А.), И. П. се явява голяма крачка напред в разбирането на човека, на неповторимостта на неговия уникален житейски път. Именно И. П. предвижда много положения на хуманистичната психология, на екзистенциализма, гещалт-терапията (гештальт-терапия) и др.

И. П. включва в себе си понятия като: житейски цели (жизненные цели), стил на живот (стиль жизни), аперцептивна схема (схема апперцепции), чувство за общност ((чувство общественного (Gemeinschaftsgefuhl)) и свързаната с него потребност от социално сътрудничество, самост (самость). Адлер твърди, че житейските цели, мотивиращи поведението на човека в настоящето и които го ориентират към реализиране и към постигане на изпълнението на желанията му в бъдеще, се коренят в неговия минал опит; а понастоящем се подкрепят от актуализирането на чувството за опасност, за незащитеност. Житейската цел на всеки индивид се формира на основата на неговия личен опит, ценности, отношения, на особеностите на самата личност. Много житейски цел са сформирани още в ранното детство и остават дълго време неосъзнати. Самият Адлер смята, че изборът му на професия е повлиян от честите му боледувания в детството и свързания с тях страх от смъртта.

Житейските цели служат на индивида за защита срещу чувството за безпомощност, те са средство за обединяване на съвършеното и могъщо бъдеще с тревожното и неопределено настояще. При изразеност на чувството за непълноценност, толкова характерно за болните от неврози в разбирането на Адлер, житейските цели могат да придобият преувеличен, нереалистичен характер (авторът открива механизмите на компенсация и хиперкомпенсация. При болните с неврози често се наблюдава много значително разминаване между осъзнатите и неосъзнатите цели, в резултат на което той игнорира възможността за реални постижения и предпочита фантазиите на тема неговото лично превъзходство.

Стилът на живот е този уникален начин, който човек си избира, за да реализира своите жизнени цели. Това е интегриран стил на приспособяване към живота и взаимодействието с него. Симптомът на болестта или чертата на личността могат да бъдат разбрани единствено в контекста на жизнения стил, като своеобразен негов израз. Ето защо са така актуални и днес думите на Адлер: „Индивидът като цялостно същество не може да бъде откъснат от неговите връзки с живота… По тази причина експерименталните тестове, които работят в най-добрия случай с частни аспекти на индивидуалния живот, могат да ни кажат малко за характера на човека… “

В рамките на своя стил на живот всеки човек си създава една субективна представа за себе си и за света, която Адлер нарича аперцептивна схема (схема апперцепции) и която обуславя неговото поведение. Аперцептивната схема, по правило, притежава способността да се самопотвърждава или да се самоусилва. Изначалното преживяване на страх от човека например ще го доведе до това, че обкръжаващата го ситуация, с която той влиза в контакт, ще се възприема от него като още по-заплашителна.

Под чувство за общност (общественное чувство) Адлер разбира „чувството за човешка солидарност, за връзка на човека с човека… разширяването на усешането за другарство в човешкото общество”. В известен смисъл цялото човешко поведение е социално, доколкото, казва той, ние се развива в социална среда и нашите личности се формират социално. Чувството за общност включва усещането за родство с цялото човечество и за свързаност с житейските цели.

Опирайки се на еволюционната теория на Дарвин, Адлер допуска, че способността и потребността от сътрудничество се явява една от основните форми на приспособяване на хората към средата. Единствено сътрудничеството между хората, съгласуваността на тяхното поведение, им предоставя шанс да преодолеят своята действителна непълноценност или усещането за такава. Блокираната потребност от социално сътрудничество и съпътстващото я чувство за неадекватност лежат в основата на неприсобеността към живота и в невротичното поведение.

Афористично звучат думите на Адлер: „Ако човек си сътрудничи с хората, той никога няма да стане невротик”.

Адлер не отнася към операционалните понятието самост, както и много други категории на психоанализата (психоанализ). Самостта в неговото разбиране е тъждествена на творческата сила, с помощта на която човек насочва своите потребности, придава им форма и значима цел. Формирането на житейската цел, на стила на живот, на аперцептивните схеми, това са все творчески актове. Самостта ръководи и управлява индивидуалното реагиране на обркъжаващата среда. По мнение на Адлер, основен недостатък в разбирането на Фройд (Фрейд, Freud S.) за личността и за същността на психотерапевтичния процес е недооценяването на уникалността на човешката съдба. Самостта е форма на реализация на тази уникалност, тя формира активно стила на живот, отхвърляйки едни преживявания и избирателно приемайки други.

В своята психотерапевтична концепция Адлер разграничава 8 аспекта: разбиране и приемане от страна на пациента на неговия индивидуален стил на живот; оказване на помощ на пациента в разбирането на самия себе си; трениране и засилване на неговия социален интерес, на потребността му от социално сътрудничество.

По правило, психотерапевтичният сеанс започва с анализ на индивидуалния стил на живот на пациента, т.е. с търсенето на онези проблеми, които се отразяват в неговото поведение на различни етапи от онтогенезата. За това помага анализа на най-ранните спомени или на най-значимите събития в детството. Спомените, които първи идват наум у даден човек, твърди Адлер, съвсем не са случайни, а съответстват на онези психични проблеми, които пациентът сам не е могъл да реши нито в миналото, нито в настоящето. В разказа на пациента намират отражение негативните обстоятелства, които повлияват неговия личностен ръст, а именно — органичната непълноценност, емоционалното отхвърляне или прекомерното снизхождение от страна на родителите. Важно е също така да се обръща внимание на невербалните съобщения на пациента — на мимиката, жестовете, интонацията на гласа, а също така на ключовите думи (глаголите), чрез които той изразява минали действия (първообраз на практиката на невролингвистичното програмиране/нейролингвистического программирования).

Самата психотерапия представлява процедура, отличаваща се от психоанализата на Фройд. В беседите си с пациента психотерапевтът създава атмосфера на безопасност, на доброжелателност, съчувствие и подкрепа. Той събира материал и интегрира онези части от миналия и настоящия опит на болния, които са се изпъзнали от неговото осъзнаване/осознание. Възродената след това отново цялостност „се връща с умисвка от психотерапевта към пациента”. Постоянни условия на психотерапията са установяването на визуален контакт и емпатичния рапорт (раппорт).

Следващата стъпка в психотерапията на Адлер е оказването на помощ на пациента в постигането на разбиране на самия себе си. Какво в миналия опит на пациента се е преживявало и се преживява като слабост, недостатъчност, некомпетентност? Какви цели си поставя пред себе си пациентът, за да постигне невротичните атрибути на превъзходството? Ако когнитивното осъзнаване на тези реалии е постигнато от пациента, то той се оказва готов да възприеме този опит и емоционално, а по-нататък чрез изпълнение на конкретни задания на психотерапевта да го реализира в поведението си. И накрая, сътрудничеството между психотерапевта и пациента става предмет на тяхното съвместно обсъждане. Какво изпитва пациентът по отношение на психотерапевта? Какви преживявания от ранния си опит той проецира върху психотерапевта? Удовлетворил своята потребност да бъде чут, разбран, приет, пациентът става способен да се отвори към алтруистичния опит и да осъзнае своята собствена противоречивост. Със своето ново поведение, с интереса си към проблемите на другите, той инициира изменения в социалния контекст, от които, на свой ред, той самият зависи.

Така схемата на развитие на психотерапевтичния процес в И. П. изглежда по следния начин:

1) встъпване на психотерапевта в контакт с пациента с помощта на емпатията (эмпатия), доброта, подкрепа;

2) формиране на чувство за отговорност у пациента за успеха на неговото лечение (като своеобразен сигнал от страна на пациента за сътрудничество с психотерапевта служи, в частност, желанието му да си спомни своето минало);

3) когнитивно осъзнаване от страна на пациента на неговия собствен стил на живот и на проблема за самостта;

4) емоционално отреагиране и съприкосновение с по-рано неосзнавания сетивен опит;

5) проверка на новия опит в реалността.

През 30-те и 40-те години на 20-ти век И. П. е много популярна в страните от Западна Европа и САЩ.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s