365 дни на психотерапията: 198 – Значение на позитивния образ на човека в епохата на транскултурната психотерапия

В основата на съвременната световна криза — както в индивидуалния, така и в обществения живот […], безусловно лежат различни причини и с тяхното изследване отдавна се занимават специалисти от най-различни дисциплини. От психотерапевтична гледна точка, този въпрос за разглеждането на човека придобива особено значение и, изхождайки от неговото влияние върху междуличностните отношения, дори може да бъде означен като въпрос номер едно в днешната психотерапия и психиатрия (Пезешкиан Н., Пезешкиан X., 1993), доколкото всички останали задачи произтичат от него. В психотерапията и психиатрията въпросът за разглеждането на човека е тясно свързан с образа на човека на самия психотерапевт и с визията за човека в психотерапевтичния метод, който използва терапевтът. Често техниките се смятат за по-важни, отколкото лежащия в основата им подход към човека в рамките на дадения метод. Преди време бе предявено следното изискване: „Когато се отчита, по общо съгласие, основополагащото влияние на образа на човека при създаването на психологически теории, а също така и при съпоставянето на теории, е много желателно такъв модел на човека да се представя от учения и/или от научната общност, най-малко в неговите основни публикации или да се изяснява в съответните литературни източници” (цит. по Buehler Ch., Allen M., 1973). Като цяло, можем да наречем такова описание на подхода към човека също и „модел на човека” (модель человека), който насочва както нашето поведение, така и психотерапевта. Изказва се мнението: фактът, „че с човека възниква образ на човека, характеризира качеството хуманност” (Vogler P., 1972).

Ако се обърнем към съдържанието на изказванията относно визията за човека, то наред с общите определения за това, че психологическите теории се характеризират с различни модели за човека, се срещат следващите забележки: образът на човека е същностен; той се определя от философски и трансцендентни предпоставки; той предполага отговор на въпроса „Какво е човекът?, той отразява и всички съответстващи на историческата епоха мнения и представи на човека за самия него и за същността му; той представя самия човек като понятие, което се е сформирало в определена културна епоха, в нейния духовен климат  (Westmeyer H., 1973; Gauss G., 1976; Dorsch F. et al., 1982; Scheerer E., 1983). Съдържанието на подобни изказвания за същността на човека или за същностни елементи на човешкото битие включват такива въпроси като какво може да достигне физически/духовно/душевно и какво се явява непостижимо за него, какво може вероятно да му помогне и какво в никакъв случай няма да му навреди; какви изисквания могат да се предявят към него, без да се нарушава неговата същност? Какъв смисъл има психотерапията и какво тя иска да достигне? На какъв етап от битието се намира човекът? Заедно с изброеното, виждането за човека включва също така изказвания за отговорността, свободата, способността да се взимат решения и относно волята на човека. По-нататък се определя отношението към генезата на психичните заболявания (теория за заболяванията/теория заболеваний), а също така се разработва модели на лишения от нарушения (здравия) (лишенный нарушений/ здоров) индивид (следва да се отбележи, че някои господстващи и в психотерапията модели за човека предполагат, че човек никога не може да бъде здрав, така че, съгласно тези теории, не съществуват и не могат да съществуват хора без каквито и да било разстройства).

Традиционните психиатрия и психотерапия основават своята визия за човека на психопатологиите. Предмет на този възглед са заболяванията или нарушенията. Целта на лечението се състои в това да се отстрани болестта, което е сравнимо с хирургическото отделяне на поразения орган. Този симптомо-ориентиран подход се корени в редукционистко-механистичния образ на човека, сформиран в края на XVII век в съответствие с нютоно-картезианския модел на света, който оказва голямо влияние върху медицината и до днес (Capra F., 1985). Аналитичният модел на мисленето на Декарт, освен другите си ефекти, води до редукционизъм — до вярата в това, че всички аспекти и на най-сложните феномени могат да бъдат изучени, ако бъдат разделени на съставните им части. Изказвания от типа „За мен човешкият организъм е машина. Аз мислено сравнявам болния човек и недобре изработеният часовник с моята идея за здравия човек и за добре изработения часовник” (Декарт, цит. по Rodis-Lewis G., 1978) все още в значителна степен господстват в нашата психотерапевтична дейност и в научния процес. Картезианският модел на човека води до сериозен прогрес особено в соматичната медицина, но същевременно с това обусловява и свиване на руслото на научните изследвания и до ден днешен възпрепятства осмислянето от лекарите на много често срещани тежки заболявания. Именно картезианското разделение на духа и на материята: „Тялото не съдържа нищо, което може да се отнесе към духа, а духът не се съдържа в нищо, което принадлежи на тялото” (Декарт, цит. по Sommers F., 1978) води във всички науки, особено в психологията, психотерапията и психиатрията, до окончателно объркване по отношение на връзката между духа и мозъка (Capra, 1985). Относно разделението между дух и материя Хайзенберг (Гейзенберг/Heisenberg W., 1962) пише: „Разграничаването дълбоко е проникнало в човешкото съзнание вече три столетия след Декарт и ще мине още много време преди този проблем да се изследва истински и от друга гледна точка”.

Позитивната психотерапия се явява ориентирана към ресурсите на психотерапевтичния метод, който първоначално се обръща към възможностите на пациента и едва след това изследва неговото заболяване. Това виждане за човека включва, освен останалите му елементи, и основният свойствен за хуманистичната психология принцип: така например признаването на неизменността на човека би означавало безсмисленост на психотерапевтичната работа, ако я нямаше вярата в неговата изменяемост (Herzog L, 1982). Отделните психотерапевтични школи се различават не по това дали признават или отхвърлят дадени предпоставки, а най-вече по това „по какъв начин” е възможна изменяемостта (по собствена воля, по заповед, чрез натрапване, с поемане на отговорността върху себе си или под контрола на психотерапевта, с изменение на когнитивните процеси или на личността като цяло). Следващият отправен момент е този, че човекът е активен организатор на своето собствено битие (Бюлер, Аллен, 1973), че той съзнателно или несъзнателно се ориентира към определени ценности и се стреми да изпълни своя живот със смисъл, като реализира своето себеизразяване единствено при постоянно взаимодействие със социалната среда (Voelker U., 1980). Визията за човека винаги включва образ на света, в който се осъществява изграждането на човека с неговия органичен и материален свят, а също така и чрез взаимодействия в тези сфери. Освен това, научните тези за човека имат и политическо измерение, доколко те се стремят да укрепят или да изменят съществуващите условия.

По този начин, може да се каже, че „теорията за личността трябва да поощрява, а не да ограничава старанието на човека да разбере себе си” (Bischoff L. J., 1983). Тя дори е нужно, „ако иска да представлява ценност, въобще да бъде отбелязана, да предостави през целия континуум на човешкото съществуване, изпълнено със смисъл пространство” (Feifel H., 1963). „Хуманистичната психология на личността е длъжна да помогне да се развиват всеобхватни модели на личността и да поддържа човека в неговото овладяване на живота и в разкриването на неговите възможности”. Това разкриване ще позволи „да се разбере човека цялостно — като част от космоса, в който той живее” (Clemmens-Lodde В., Schaeuble W., 1980). Предвид необходимостта от подобни знания, би следвало да представим по-детайлно виждането за човека в позитивната психология и неговото влияние върху психотерапевтичната работа.

„Позитивният подход” (позитивный подход) се основава на едно ново, положително гледище за човека в позитивната психотерапия, в основата на която лежи постулатът, че всеки човек — без исключение — по природа притежава две основни потребности: способност да обича и способност да познава. И двете основни негови способности съставляват същността на всеки човек и са заложени в него по рождение. В зависимост от потребностите на организма, на околната среда (възпитание, образование и култура) и на времето, в което той живее (духа на времето), тези базови способности се диференцират в структурата на същностните черти, които впослседстиве съставят характера на човека и неговата индивидуалност. Постулатът за двете базови концепции (вж „Концепция за базовите способности в различните психотерапевтични школи”/ „Концепция базовых способностей в различных психотерапевтических школах”, Пезешкиана X., 1985) не означава нищо друго, освен това, че човекът по своята природа е добър. „По своята природа” означава, че всеки човек е надарен с всички способности, които могат да се сравнят със семенцата на скритите възможности, но е нужно те да се развият. Позитивната психотерапия се дистанцира от детерминизма на инстинктите в психоаналитичната концепция или в рамките на механистичния модел на човека в поведенческата психотерапия (поведенческая психотерапия), които виждат изначално човека като „недобър” или като „бяла дъска” (tabula rasa). Или, казано иначе, съгласно позитивната психотерапия, човекът в същността си е здрав, а целта на психотерапията се състои в това да го върне в изходното му състояние на здраве (в широкия смисъл на думата). От транскултурна гледна точка, по отношение на базовите способности, ние наблюдаваме как в западните култури акцентът се поставя на способността към познание, докато в източните култури на преден план излиза способността да обича, която се смята, че отразява здравето. Русия се разбира в тази връзка не само като дуализъм, предвид разположението и „на изток и на запад”, но и като самостоятелна култура (Пезешкиан X., 1993, 1998).

Подобно на визията за човека във всяко друго психотерапевтично направление, този метод също отразява образа на човека на своя създател и се основава на духовно-философско-идеологична платформа. Два източника оказват особено влияние на Н. Песекшиян  в процеса на създаване на концепцията за позитивната психотерапия: неговата собствена транскултурна ситуация (Иран —Германия) и неговият светоглед като последовател на бахайската вяра (Бараш Б. А., 1993). Първото води до разработването на транскултурния подход, а второто, наред с други причини, до позитивното гледище за човека. Образът на човека в бахайската вяра предполага, че „човекът е най-висшият талисман” и трябва да бъде възприеман като „шахта, пълна със скъпоценни камъни” (Baha’u’llah, 1982; Jordan D. С., Streets D. Т., 1973). Позитивната визия за човека има множество производни форми, които влияят на всекидневните отношения лекар—пациент. В своя труд „Може ли да се смята позитивната психотерапия за „революция” в психотерапевтичната практика” („Можно ли считать позитивную психотерапию „революцией“ в психотерапевтической практике?”), Г. Л. Исурина (Г. Л. Исурина, 1993) отбелязва, че може да се говори за революция в случай, че е била изработена нова концепция или е предложена нова теория за личността, която в основите си се отличава от съществуващите. Ако смятаме теорията за личността за основа на метода, то тогава за основа на теорията на личността представата за човека. Хуманистичният метод, разбира се, е ориентиран към ресурсите, но положителната психотерапия прави още една крачка напред, заявявайки, че „човек е добър по своята същност” (человек добр по своей сути),  и това се отразява не само в използваните техники, но и в отношението към пациетна. За практическата работа, това означава преди всичко да приемеш себе си и другите такива, каквито те са, като отбележиш също какви ние можем да бъдем; да приемеш пациента с неговите нарушения и заболявания, като човек, за да можеш след това да се обърнеш и към неговите все още неизвестни, скрити, засенчени от болестта способности. Основателите на позитивната психотерапия акцентират вниманието върху значенията, които имат симптомите за пациента и околните му хора, стараят се да определят „позитивното” лечение (символичната функция на болестта). Така разстройствата и заболяванията се разглеждат като своего рода способност да реагираш на конфликта именно по този начин, а не другояче. В този смисъл заболяванията и разстройствата в позитивната психотерапия се разглеждат по един нов начин (Пезешкиан X., 1988, 1996).

Примери за такива интерпретации на заболяванията са:

— Депрессия — способност твърде емоционално да се реагира на конфликти;

— Фригидност — способност да кажеш „не” на своето тяло;

— Страхът от самотата означава потребност да бъдеш заедно с други хора;

— Алкохолизмът е способност да получиш топлотата, която не успяваш да получиш от околните.

Позитивният процес води така също и до промяна в гледната точка на всички участници — пациент, семейство и лекар, — което се явява основа на съвместната психотерапевтична работа, която облекчава последващото преодоляване на възникналите проблеми и конфликти. Осъществява се преход от симптом към конфликт. Това помага да се постави фокуса върху „актуалния” (настоящий) пациент, който също така често се оказва съвсем не човекът, потърсил помощ — последният много често е само носител на симптомите и може да бъде обозначен като „най-слабото звено” (на семейната) верига, — истинският пациент нерядко си „седи” вкъщи  (Пезешкиан X., 1990). Симптомите и заболяванията могат да бъдат сравнени с върха на айсберга, подал се над водата. А основната маса в ледената вода — конфликтите на пациента — са скрити (и в голямата си част неосъзнати) и е необходимо да се приложат специални „техники”, за да може тази част да стане „видима”. В позитивната психотерапия това се осъществява […] с помощта на положителните интерпретации (интерпретаций), с прилагане на притчи и на транскултурния подход.

Притчите, приказките, митовете, пословиците и поговорките целенасочено се прилагат в позитивната психотерапия, като се отчитат техните 9 функции (Пезешкиан X., 1993). Те се използват преимуществено в качеството им на нерационални подходи, които позволяват на пациента по-добре да използва въображението и интуицията си (способност да обичаш) и да намери за себе си нови възможни решения. Това се оказва особено успешни в случаите на т.н. „трудни” пациенти, които не са възприемчиви към рационалното отношение, например с гранични личностови разстройства.

Така позитивният аспект води от подкрепа към надежда, вяра и убеденост, които, както е известно от изследванията (Wolberg L, 1977), могат да мобилизират или да освободят живеещите в човека способности и неговия потенциал за самопомощ.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s