365 дни на психотерапията: 190 – Психотерaпия в геронтологичната практика

Комплекс от психотерапевтични мерки, насочени към възстановяване и акивизиране на телесните, психичните и социалните функции, навици и възможности, а също така и към решаването на конкретни проблемни ситуации, с които пациент в напреднала възраст не може да се справи самостоятелно.

Използването на психотерапевтичните методи в геронтологичната практика е свързано с отказването през последните години от дефицитарния модел на стареенето, съгласно който този процес се явява общо снижаване на интелектуалните и емоционалните възможности. Понастоящем стареенето се разглежда като фаза на живота, протичането на която е многофакторно обусловено от миналото, настоящето и ориентацията към бъдещето и която се проявява „като биологична, финансово-икономическа, епохална и екологична съдба” (Lehr U., 1972, 1979). Поведението на човека в напреднала възраст се определя не толкова от обективните ситуации, колкото от формата и характера на тяхното субективно възприятие и преживяване. При разработването на психотерапевтични програми е необходим  детайлен анализ на конкретната ситуация и нейното когнитивно съдържание, а също така многостранна ориентация на намесата (медицинска, психологична, социална, екологична и др.). Специфично в построяването на психотерапевтични програми е спазването на принципа за активацията и реактивацията на ресурсите на пациента, доколкото неизползваните функции угасват. Затова е необходимо внимателно да се следи какво е „напрежението” на функциите, доколкото е еднакво опасно както тяхното недостатъчно напрежение, така и пренапрежението.

Симптомите и личността на пациента определят стратегията за психотерапевтично въздействие, а също така избора на  прилаганите психотерапевтични методи и прийоми. В най-малка степен подходящи по мнение на Розе (Розе, (Rose H.-K., 1987)) за разбиране на старостта и на лечението на старческите нарушения са дълбинно-психологичните и психоаналитичните методи на психотерапия. В последно време най-интензивно се развиват поведенческите форми и поддържащата психотерапия (поддерживающая психотерапия)  на възрастните хора. Лер отбелязва, че в специалните заведения за възрастни пациенти се усилва нежелателното поведение (например социалната зяависимост при обличане, миене, хранене, придвижване), което от своя страна намалява самостоятелността и увеличава зависимостта на възрастните хора. С цел да се преодолеят тези явления се използва в частност методът на поведенческата психотерапия (поведенческая психотерапия) оперантно обуславяне (оперантное обусловливание). Его применение предполагает специальную подготовку и тренинг медицинского персонала, который должен научиться находить индивидуальные позитивные стимулы для пациента, определять частные цели и поощрять их достижение. Елементарните обучителни процеси помагат на пациента да се държи адекватно на постоянно изменящите се изисквания на околната среда. Често способността на възрастните хора от обучение се недооценява, а се оказва, че в много случаи в резултат от тренинга те не само възстановяват загубените функции и навици, но си изработват и нови. Всички тренингови програми се изграждат с отчитане на наличната у пациента продуктивност.

Психотерапията в геронтопсихиатричните клиники и социални заведения, провеждана с възрастни хора, се отличава по своите възможности, обем, постановка на задачите и методически подходи, което е свързано с особеностите на психичните нарушения у възрастните и престарели хора, а именно особеностите на биологичните процеси, лежащи в основата на повечето такива заболявания. Почти при всички психози на късната възраст (Тибилова А. У., 1991) психогенният фактор играе ролята на пусков механизъм, на вторично декомпенсираща причина, или на патопластичен фактор. С други думи, поради обективни причини (многофакторността на патогенезата и биоредуктивната основа на повечето психози — известните затруднения в диференцирането на причинно-следствените връзки и повишения риск от психична декомпенсация в старостта) изолирането на психичните, а следователно и на личностно-психичните и социалните фактор в развитието на заболяването често е невъзможно, което създава трудности пред провеждането на психотерапия. Същевременно с това психичното заболяване почти винаги (изключение са случаите на дълбоко слабоумие) е опосредствано от личността на болния, което, в частност, се изразява в реакциите на болния по отношение на неговата болест, на смяната на обстановката, очакванията, свързани с лечението и на неговите перспективи след изписването от болницата. Неизмеримо по-голямо значение, в сравнение със собствените проблеми, свързани с болестта за възрастните хора, намиращи се в стационара, придобиват въпросите, свързнаи с непосредственото им обкръжение в болничната стая, с взаимоотношенията с медицинския персонал, с избора на лекуващ лекар, с възможността да се взимат самостоятелни решения относно носенето на болнични дрехи, участието в различни мероприятия (групови, развлекателни и др.). Психотерапията трябва да включва както общи психотерапевтични подходи, така и специални методи. Към първите се отнасят: създаването на терапевтична среда, на атмосфера на доверие, на сътрудничество с обслужващия персонал, изработването на положителна нагласа към методите за лечение и към непосредственото обкръжение в стаята, към повишаване на психичната и социалната активност. Цялата обстановка, организационната структура, процесите на взаимоотношения в стационара трябва да бъдат насочени към обучение на болните в загубените в хода на заболяването им всекидневни функции и навици, към възстановяване на способностите за решително поведение на пациента в рамките на неговите възможности. Към организацията на средата някои автори отнасят също и мерки, които възвръщат или стимулират усещанията: визуални (цветово оформление на помещенията, честа смяна на стенната декорация), акустични (музикални програми, самодейност), мерки, насочени към оживяване на обонянието и вкуса. Самата промяна в пространствената среда може да подпомогне все по-нарастващата стимулация в психофизичната и социалната сфера.

Изучаването на отношението на болния към терапевтичната среда, провеждано в продължение на няколко години в  клиниката по гериатрична психиатрия в Института „В. М. Бехтерев”  (Тибилова А. У., 1991) показва, че отношенията с пeрсонала и като цяло условията на лечение в клиниката с рехабилитационен профил се оценяват положително от болните. Показателно е това, че от широк кръг лични и професионални характеристики на лекаря и на медицинските сестри, болните предпочитат техните емпатични качества, т.е. топлота, способност за съпреживяване, съчувствие. Отношението на възрастните болни към различен тип възстановителни (психо- и социокоригиращи и активиращи) методи и прийоми, както и към лекарствената терапия, се оказва различно. При много болни, независимо от общото им положително отношение към провежданото възстановително мероприятие, все още преобладава положителната нагласа към лекарствените препарати, което, изглежда, зависи от пасивната позиция и вкоренените у старите хора традиционни представи за лечението. По правило, болните, намиращи се в стационара, високо оценяват възможностите, които им дават вътреболничните социални контакти и развлекателни мероприятия (чести срещи с роднини и приятели, клубни срещи с изписани болни, домашни отпуски, посещения на кинотеатър, екскурзии из града, участие в сеанси по музикотерапия (музыкотерапия), в литературни вечери, колективен преглед на слайдове и др.).

В гериатричните клиники и специалните заведения за престарели хора (домове за стари хора, дневни стационари, клубове за възрастни) се прилагат също така и групови психотерапевтични методи. Целта на груповата психотерапия (групповая психотерапия) при стари хора е те да бъдат увлечени в социално взаимодействие, да се повиши тяхната самооценка, да се засилят тяхната независимост, ориентация в реалността и в постоянно изменящата се действителност. Използват се различни групови техника: групова дискусия (групповая дискусия), музикотерапия (музыкотерапия), хореотерапия (хореотерапия), психогимнастика (психогимнастика) и др. В същото време, както посочва Розе, продължителното пребиваване на възрастните хора в стационарите е нежелателно, доколкото може да доведе до пасивност и зависимост. Помещаването им в дом за стари хора трябва да се осъществява единствено в крайни случаи, доколкото излишната регламентация, а често и нелепите, необосновани порядки в тези учреждения могат единствено да усилят дефектите, предизвикани от процесите на стареене. Ето защо най-ефективна за тези пациенти се явява помощта, предлагана в дневните стационари, в учрежденията, обезпечаващи патронаж и социално-психиатрично обслужване, като същевременно пациентите могат да ползват тези услуги от вкъщи.

Повечето от изследователите и практиците подчертават необходимостта от включване на семейната психотерапия (семейная психотерапия) в психотерапевтичните мерки при работа с възрастни хора. Психотерапията и консултирането на роднините, обсъждането с тях на провежданите и на планираните мероприятия повишават ефективността им и правят по-стабилни достигнатите резултати от психотерапевтичните въздействия. Голямо значение семейната психотерапия има за медико-социалната адаптация на болните след изписването и за вторичната психопрофилактика (психопрофилактика) с отчитане на ролята на вътресемейните отношения в живота на пациентите, особено ако става дума за страдащи от слабоумие или от болни със затегнато протичане на функционални психози, съпровождани от поведенчески разстройства. Семейните отношения се изменят в една или друга степен при всички възрастни болни с психични заболявания, но по-значително при хора със слабоумие. При тях преобладават проблеми, свързани със стремежа на родствениците да се откажат от болния поради неговото тежко психично състояние и необходимост от постоянна грижа. При болните с функционални психози по-често се срещат конфликти, в основата на които лежи преживяването на болния на снижаване или на загуба на лидерската роля в семейството или болестното чувство за неговата ненужност и това, че е в тежест на близките си, които водят до неговата самоизолация. Коригирането на отношението към болния от членовете на семейството и на неговото собствено отношение към себе си зависи както от клиничните особености на заболяването, така и от нагласата на семейството към разрешаването на конфликтите, а често и от материално-битовите условия. Позитивният резултат е възможен единствено в случаите, когато посредством семейната психотерапия се постига съчувствие у роднините на болния към него, разбиране на неговото състояние и на причините, предизвикващи поведенчески разстройства (при депресивни състояния и такива с налудности). Както показват редица изследвания, семейната адаптация на болните с функционални психози, в семействата на които се провежда психокорекционна работа след изписването, по правило, е по-добра, но и у тях рядко се постига пълно разрешаване на конфликтите, а отношението към болния остава предпазливо с тенденция към изолация на болния от семейството (Данилов Ю. М., 1984).

Като цяло психотерапията на болни с психози в старческа възраст се оценява като перспективен метод в съчетание с лекарствена терапия  (Kielholz P., 1977; Karasu T. В., 1982, и др.).

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s