365 дни на психотерапията: 187 – Терминална психотерапия

Обозначава психотерапия с пациенти, умиращи от неизлечими болести или поради старост. Подобни заболявания в наши дни са предимно ракът и СПИН-ът, които се възприемат от много хора като процеси, които неминуемо водят до измършавяване и болка и завършват със смърт. Емоционалното натоварване, което изпитват умиращите болни, се определя на първо място от техните личностни особености, а също така от мислите им за болката и за евентуалната бавна и мъчителна смърт.

Основна мишена на Т. П. е страхът на пациента пред стремителния и неизбежен край на живота. Особено изразен страх може да предизвиква неизбежността на рискованата оперативна намеса, която нерядко се засилва от тревогата на психотерапевта, предизвикана от неговата безпомощност пред лицето на фаталната прогноза на заболяването. В болницата с пациента едновременно работят лекуващ лекар, медицински сестри, консултанти, социални работници и др. и въпреки това той се чувства самотен. За да може достойно или относително спокойно и разсъдливо той да посрещне приближаващата смърт, болният се нуждае от своите роднини и лекари, на които той може да се довери. До леглото на умиращия не бива да се водят разговори (дори шепнешком), съдържанието на които невинаги е достатъчно разбираемо за него, което може да засили тревогата и неувереността му в благополучния изход на неговото заболяване. Типична грешка при общуване с умиращи или неизлечимо болни е съзнателният или неосъзнатият стремеж на околните да избягват излишните контакти с него. В тези случаи вътрешното състояние на роднините и на медицинския персонал се характеризира с неувереност, а лекарят, за да поддържа своя имидж (вътрешна сдържаност), използва маската на трезвата деловитост. Освен това, психотерапевтът е овладян от основателния страх да не се идентифицира прекомерно с неизлечимо болния и с неговите роднини, а постоянно повдиганият въпрос от пациента относно прогнозата на неговата болест се възприема от специалиста като конфронтация (конфронтация) с него или като предизвикателство към собственото му безсилие и смърт (на психотерапевта – бел. прев.). Болните с тежки или неизлечими заболявания в процеса на лечение и на получаване на грижи често биват „загубени”, независимо от получената терапия и положените грижи, което в голям брой от случаите не дава на медицинските работници „усещането за успех” («ощущение успеха»). Отличителна особеност на работата на специалистите с умиращи е техният страх пред неизлечимите болести (например рак), основан на представата за тяхната заразност. Ако това избягване започне да се разпростира върху обкръжението на болния, то може да доведе до неговата социална изолация и стигматизация, което естествено намалява ефективността на специализираната медицинска помощ. Друга пречка при провеждането на адекватна психотерапия с умиращия са високите амбиции на някои специалисти, ориентирани в своята дейност към това задължително да излекуват пациентите. Следва да се помни, че в много случаи дори самото присъствие на човека до леглото на тежко болния или умиращия му действа успокоително.

Важен елемент на Т. П. се явява съобщаването на диагнозата на пациента. Искреността в беседата с болния е основен закон на Т. П. Това се отнася не само до различните лекари, занимаващи се с умиращите пациенти, но и до роднините, обслужващия персонал и свещенослужителите. В наши дни съществува тенденция към това да се разяснява на болния същността на неговото заболяване, но то трябва да се провежда внимателно, индивидуално, с отчитане на това, което пациентът иска действително да знае. Все още обаче се изказват и възражения срещу внимателното, адекватно на ситуацията разясняване на тежко болния или умиращ пациент на причините и особеностите в неговото състояние (провеждано не еднократно, а в продължение на няколко беседи). Някои специалисти твърдят, че болните или не се интересуват от подобна информация, или предоставянето на такава може да го доведе до самоубийство. Изследванията на много автори обаче опровергават представите за това, че осведомеността може да провокира суицид: и макар суициди у неизличимо болните да се регистрират по-често, отколкото при нормалната популация, те не се явяват последица от знанието за диагнозата и прогнозата. Съобщаването на диагнозата на пациента е важно и за лекаря – от една страна, скриването на истината е равносилно на тоталната безнадеждност на лекаря и на неговото терапевтично безсилие. От друга страна – при ранното диагностициране на тежкото, дори на неизлечимото заболяване, по друг начин няма да се постигне сътрудничество с пациента, в случаите, при които е необходима оперативна намеса или лечение със специфични методи (например радиотерапия и прилагане на цитостатици). Еднов

.  Психотерапия с пациенти, умиращи от неизлечими болести или поради старост. Подобни заболявания в наши дни са предимно ракът и СПИН-ът, които се възприемат от много хора като процеси, които неминуемо водят до измършавяване и болка и завършват със смърт. Емоционалното натоварване, което изпитват умиращите болни, се определя на първо място от техните личностни особености, а също така от мислите им за болката и за евентуалната бавна и мъчителна смърт.

Основна мишена на Т. П. е страхът на пациента пред стремителния и неизбежен край на живота. Особено изразен страх може да предизвиква неизбежността на рискованата оперативна намеса, която нерядко се засилва от тревогата на психотерапевта, предизвикана от неговата безпомощност пред лицето на фаталната прогноза на заболяването. В болницата с пациента едновременно работят лекуващ лекар, медицински сестри, консултанти, социални работници и др. и въпреки това той се чувства самотен. За да може достойно или относително спокойно и разсъдливо той да посрещне приближаващата смърт, болният се нуждае от своите роднини и лекари, на които той може да се довери. До леглото на умиращия не бива да се водят разговори (дори шепнешком), съдържанието на които невинаги е достатъчно разбираемо за него, което може да засили тревогата и неувереността му в благополучния изход на неговото заболяване. Типична грешка при общуване с умиращи или неизлечимо болни е съзнателният или неосъзнатият стремеж на околните да избягват излишните контакти с него. В тези случаи вътрешното състояние на роднините и на медицинския персонал се характеризира с неувереност, а лекарят, за да поддържа своя имидж (вътрешна сдържаност), използва маската на трезвата деловитост. Освен това, психотерапевтът е овладян от основателния страх да не се идентифицира прекомерно с неизлечимо болния и с неговите роднини, а постоянно повдиганият въпрос от пациента относно прогнозата на неговата болест се възприема от специалиста като конфронтация (конфронтация) с него или като предизвикателство към собственото му безсилие и смърт (на психотерапевта – бел. прев.). Болните с тежки или неизлечими заболявания в процеса на лечение и на получаване на грижи често биват „загубени”, независимо от получената терапия и положените грижи, което в голям брой от случаите не дава на медицинските работници „усещането за успех” («ощущение успеха»). Отличителна особеност на работата на специалистите с умиращи е техният страх пред неизлечимите болести (например рак), основан на представата за тяхната заразност. Ако това избягване започне да се разпростира върху обкръжението на болния, то може да доведе до неговата социална изолация и стигматизация, което естествено намалява ефективността на специализираната медицинска помощ. Друга пречка при провеждането на адекватна психотерапия с умиращия са високите амбиции на някои специалисти, ориентирани в своята дейност към това задължително да излекуват пациентите. Следва да се помни, че в много случаи дори самото присъствие на човека до леглото на тежко болния или умиращия му действа успокоително.

Важен елемент на Т. П. се явява съобщаването на диагнозата на пациента. Искреността в беседата с болния е основен закон на Т. П. Това се отнася не само до различните лекари, занимаващи се с умиращите пациенти, но и до роднините, обслужващия персонал и свещенослужителите. В наши дни съществува тенденция към това да се разяснява на болния същността на неговото заболяване, но то трябва да се провежда внимателно, индивидуално, с отчитане на това, което пациентът иска действително да знае. Все още обаче се изказват и възражения срещу внимателното, адекватно на ситуацията разясняване на тежко болния или умиращ пациент на причините и особеностите в неговото състояние (провеждано не еднократно, а в продължение на няколко беседи). Някои специалисти твърдят, че болните или не се интересуват от подобна информация, или предоставянето на такава може да го доведе до самоубийство. Изследванията на много автори обаче опровергават представите за това, че осведомеността може да провокира суицид: и макар суициди у неизличимо болните да се регистрират по-често, отколкото при нормалната популация, те не се явяват последица от знанието за диагнозата и прогнозата. Съобщаването на диагнозата на пациента е важно и за лекаря – от една страна, скриването на истината е равносилно на тоталната безнадеждност на лекаря и на неговото терапевтично безсилие. От друга страна – при ранното диагностициране на тежкото, дори на неизлечимото заболяване, по друг начин няма да се постигне сътрудничество с пациента, в случаите, при които е необходима оперативна намеса или лечение със специфични методи (например радиотерапия и прилагане на цитостатици). Едновременно със съобщаването на диагнозата следва да се сформира лечебна перспектива в съзнанието на пациента, да се направи по възможност предложение за провеждане на терапия или да се подчертаят в разговора с него обнадеждаващи данни в изследванията му. Така самият лекар обещава на болния, че няма да го остави сам в неговата болест и поддържа усещането за собствена ценност на последния. Това помага при необходимост да се можбилизират все още запазените соматични и психични резерви на пациента.

Лекарят като съпровождащ партньор облекчава страданията на болния в неговото лутане през отричането, надеждата и безнадеждността. Тези чувства често внезапно се сменят у пациента, но могат и да продължат да съществуват съвместно, предизвиквайки неувереност и принуждавайки болния да търси ориентир. Откритото партньорство тук може […] в крaйна сметка да доведе до това болният да се примири с мисълта за своята смърт. И тогава смъртта може да стане лична задача, а не „краен резултат на болестта” («конечный результат болезни»).

Ефективността на Т. П. в голяма степен зависи от умелото използване от специалиста (в хода на нейното провеждането) на подкрепата на семейството. Лекарят също така е необходимо да разбере какво значение има за болния и за неговите родственици страданието, какви сили действат както до, така и особено по време на заболяването и след възможната смърт на пациента. Ако тези сили бъдат разкрити от специалиста, те могат да се използват по-успешно в процеса на психотерапия. Често роднините сами молят лекаря да не съобщава на болния диагнозата за неизлечимо заболяване и това води до различни нива на информация за членовете на семейството и за самия болен. В резултат на това пациентът се оказва в състояние на изолация, което налага роднините да владеят информация в същия обем, какъвто притежава и той, за да може семейството да бъде заедно с болния. В контакта с такова семейство е възможно психотерапевтът да насочи усилията си към мобилизиране на резервите на семейната група, както и към това да окаже подкрепа в психичната преработка на скръбта у болния и у неговите близки.

В контекста на Т. П. са приложими едновременно следващите мерки:

1) изработване на положителен пренос (перенос) в рамките на стабилните отношения, установени между болния и лекаря;

2) осигуряване на постоянна достъпност на психотерапевта в случай на необходимост от това;

3) използване на запазените възможности на болния да вербализира (вербализация) своите хипохондрични представи, чувства и фрустрационна агресия;

4) предоставяне на психична подкрепа в качеството ù на допълнителен фактор на програмата за соматична терапия;

5) полагане на усилия по посока на (общуването на болния с – бел. прев.) с „третата реалност” («третая реальност»), т. е. ирационалността, религията и т.н.

Организирано съвременната Т. П. се провежда в хосписи, специализирани отделения или центрове за лечение на болните от СПИН, както и в рамките на други модели на палиативно лечение ((модель паллиативного лечения (Биктимиров Т. З., 1999)). Т. П. се провежда в стационара и вкъщи, като в последния случай тази форма на психотерапия може да се осъществява основно от специално подготвени медицински сестри или социални работници.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s