365 дни на психотерапията: 171 – Динамично направление в психотерапията

Общо название за редица видове психотерапия, ориентирани към психоаналитичната теория. В основата на Д. Н. В. П. лежи постигането на разбиране за динамиката на индивидуалния психичен живот, което разбиране се основава на концепцията за безсъзнателното. Динамичната (психодинамична) психотерапия е известна също така под названието психоаналитична психотерапия (психоаналитическая психотерапия), ориентирана към инсайт (инсайт) терапия, експлоративна психотерапия (эксплоративна психотерапия). В нея вниманието се акцентира върху въздействието на миналия опит върху формирането на определен поведенчески стил – чрез особени когнитивни способи (защита), чрез междуличностно взаимодействие и възприемане на партньора в общуването (пренос/перенос) – който пациентът следва в хода на своя живот и който по този наяин влияе на неговото здраве.

Д. Н. В. П. води своето начало от класическата психоанализа на Фройд ((классический психоанализ (Фрейд,  (Фрейд (Freud S.)). Най-известни в Д. Н. В. П. са: аналитичната психология ((аналитическая психология (Юнг (Jung C. G.)), индивидуалната психология ((индивидуальная психология (Адлер (Adler А.)), волевата терапия на Ранк ((волевая терапия Ранка (Rank О.)), активната аналитична терапия на Щекел ((активная аналитическая терапия Штекеля (Stekel W.)), интерперсоналната психотерапия на Съливан ((интерперсональная психотерапия Салливана (Sullivan H. S.)), интензивната психотерапия на Фром-Райхман ((интенсивная психотерапия Фромм-Райхманн (Fromm-Reichmann F.)), характерологичният анализ на Хорни ((характерологический анализ Хорни (Horney K.), хуманистичната психоанализа ((гуманистический психоанализ (Фромм (Fromm E.)), Его-анализът на Клайн ((Эго-анализ Кляйн (Klein M.)), Чикагска школа ((Чикагская школа (Александер (Alexander F. G.), Френч ((Френч (French Т. М.)), секторната терапия на Дойч ((секторная терапия Дойча (Deutsch F.)), обективната психотерапия по Карпман ((объективная психотерапия по Карпману (Karpman В.)), краткосрочната психодинамична психотерапия ((краткосрочная психодинамическая психотерапия (Александер (Alexander F. G.)), Сифнеос (Sifneos P. E.), Малан (Malan D. Н.), Беллак (Bellak A. S.), Девенлу (Devanloo Н.), Страпп (Strupp Н. Н.)), психобиологичната терапия на Майерс ((психобиологическая терапия Майера (Meyer A.)), биодинамичната концепция на Масерман ((биодинамическая концепция Массермана (Masserman J. Н.)), адаптационната психодинамика на Радо ((адаптационная психодинамика Радо (Rado S.)), хипноанализата ((гипноанализ  гипноанализ (Волберг (Wolberg L. R.)), характерологичният анализ на Райх ((характерологический анализ Райха (Reich W.)) и някои други.

Съгласно Д. Н. В. П., определящо в разбирането за природата на човека и неговата болест се явява това, че всички психични феномени са резултат от взаимодействието и борбата на интрапсихичните сили. В съответствие с теорията за конфликта между инстинктите, Фройд описва основните сили в тази борба, които участват в произхода на неврозите: „Човек се разболява в резултат на интрапсихичен конфликт между желанията на инстинктивния му живот и съпротивата срещу тях”. Според него етиологията на неврозите е сексуална. Психоаналитичният подход включва пет фундаментални принципа: динамичен (динамический), икономически (экономический), структурен (структурный), принцип на развитието (принцип развития), принцип на адаптацията (принцип адаптации). На тези принципи се основава психоаналитично наследство, за което най-съществени са следните положения: 1) човешките инстинктивни импулси имат основно значение и по-конкретно тяхното изразяване и трансформация и най-важното – тяхното потискане, посредством което хората успяват да избегнат болезнените чувства или преживявания, неприятните мисли и желания, въздействието на съзнанието; 2) вярата, че това потискане се явява в същността си сексуално, че причината за разстройството се явява неправилното либидинозно, или психосексуално, развитие; 3) идеята, че корените на неправилното психосексуално развитие се проследяват назад в далечното минало, в детските конфликти или травми, особено в родителския едипов комплекс (эдипова комплекса), изразяващ се в класическото желание, изпитвано към противоположния по пол родител; 4) увереносстта в съпротивата (сопротивление) срещу разкриването на едиповия комплекс, неговото бързо възстановяване; 5) мисълта за това, че ние всъщност си имаме работа с борбата между биологични вътрешни импулси (или инстинкти — Ид), които встъпват в ролята на своеобразна защита по отношение на външната реалност на Егото — в общия контекст на моралните правила или стандарти (Супер-Его) (на личността – бел. прев.).; б) придържането към концепцията за психичния детерминизъм, или причинност, съгласно която психичните феномени, също както и поведението, безспорно, не се променят случайно, и са свързани със събития, които ги предшестват, и, ако не се извършват съзнателно, неволно се явяват основание за повторение.

Терапевтичните изменения и лечебният процес в Д. Н. В. П. имат за своя крайна цел осъзнаването (осознание) на безсъзнателното (доколкото е възможно да се формулира тази задача възможно най-кратко). Това означава, че психотерапевтът предизвиква изменения, които облекчават проявата и разбирането на пациента за неговото безсъзнателно и по-конкретно на неговото либидинозно съдържание.  Динамичният психотерапевт търси начин да разкрие у пациента преимуществено сексуалното по характер потиснато съдържание и съпротивите срещу него. Той постига това по пътя на бавното, скрупульозно обяснение, разградавайки историческото значение на психичните явления и косвени форми, в които се изразяват замаскираните конфликти, лежащи в основата им. […] В най-добрия случай, тази концепция за лечението означава предоставянето на възможност за пълна реорганизация на личността при окончателно разрешаване на невротичния конфликт, Като най-важна проява за това служи разрешаването на едиповия комплекс, което традиционно се смята за необходимо условия за постигането на една зряла личност.  Окончателната интеграция на личността означава власт на Егото над импулсите на Ид, или, както следва от класиката, „там, където е бил Ид, там ще бъде Егото”. Централно в природата на терапевтичното взаимодействие в Д. Н. В. П. е постоянното изострено внимание към особенните отношения между психотерапевта и пациента в качеството им както на субект, така и на обект на анализ. Исторически са описани две роли, или позиции, на психотерапевта: първична — при която се взимат под внимание явленията на преноса и по-късна, вторична — при която се осъществява работен, или терапевтичен, съюз. Първичната позиция се основава на препоръките на Фройд: 1) аналитикът да наподобява огледало по отношение на пациента, отразявайки единствено онова, което дава пациентът, без да внася своите собствени чувства (отношения, ценности, личен живот) (в процеса – бел. прев.); 2) аналитикът да следва позицията на отсъстващия, или ролята на въздържащия се, т.е. техническите нагласи трябва да се обединяват с етичните, за да може да се предотврати предлагането на любов от страна на психотерапевта спрямо пациента, която последният толкова страстно желае. Сравнително неотдавна възникналата концепция за работния, или терапевтичен, съюз, отразява алтернативните, нерегресивни, рационални отношения между пациента и психотерапевта – психотерапевтът се стреми да формира един реален, зрял съюз със съзнателното, зряло Его на пациента и го поощрява да му бъде партньор в разкриването на неговите трудности.

Динамичният подход се реализира преимуществено чрез средствата на вербализацията (вербализация), която включва свободните асоциации (свободные ассоциации) на пациента и анализ от психотерапевта на реакциите на пренос и на съпротива. Анализът като задача на психотерапевта се облекчава от четири специфични процедури: конфронтация (конфронтация), изясняване (проясннеие, кларификация), интерпретация (интерпретация) и преработка (прорабатывание). Методиката на свободните асоциации от самото начало се явява основен способ за взаимодействие на психотерапевта с „безцензурното” съдържание на психиката на пациента. Тя служи като главна процедура за разкриване на „суровия” материал, на който се основава анализът. Анализът включва също така осветляване на съновиденията, които Фройд смята за „кралски път към безсъзнателното” («королевская дорога к бессознательному»). Конфронтацията цели пациентът да разпознае специфични психични явления, подлежащи на изследване; изясняването предполага поставянето на явленията „на фокус” (в „резкий фокус”), за да се отделят важните аспекти от незначителните; интерпретацията следва получаването на материала, като определя (във въпросителна форма) основния смисъл или причина за дадени събития; преработката се изразява в повторението, в постепенното и щателно разработване на изследвания на интепретациите и съпротивите, докато предоставеният материал не се интегрира в разбирането на пациента. Интерпретация является наиболее важной процедурой, а прорабатывание — самой длительной частью психотерапии. Преработката задължително включва самостоятелна работа на пациента извън психотерапевтичните часове. По-горе вече стана дума, че Д. Н. В. П. е представено от многобройни варианти. Прототип на психодинамичното направление е класическата психоанализа. Вариантите на динамичното направление на практика са представени от явни и скрити модификации на теоретичните концепции и технически прийоми на Фройд. Те включват опити: за частично или пълно изместване на биологичния фокус на Фройд към междуличностните, социалните, етичните и културните сфери (Адлер/Адлер, Хорни/Хорни, Съливан/Салливан, Фром/Фромм, Фром-Райхман/Фромм-Райхманн, Масерман/Массерман и др.); разширяването или засилването на Егото чрез по-ранни или адаптивни свойства (Клайн/Кляйн и др.); ориентиране във времето посредством съсредоточаване на вниманието върху първобитното минало на човека ( (Юнг/Юнг), върху неговото настояще и/или бъдеще (Адлер/Адлер, Щекел/Штекель, Ранк/Ранк и др.); разширяването на лечебните процедури по пътя на промяната на диапазона и на целите на лечението (Ранк, Александер, Дойч и др/Ранк, Александер, Дойч и др.); развитие на принципите на краткосрочната психотерапия с използване на нейните провокиращи тревога прийоми (Сифнеос/Сифнеос и др.); акцентиране на междуличностните взаимоотношения на психотерапевта с пациента и динамично фокусиране (Струп, Страпп (Strupp Н. Н.), Люборски (Люборски (Luborsky L.) и др.), дори лечение на сериозни заболявания чрез едно-единствено интервю (Малън/Малан и др.); преразглеждане на ролята на личността на психотерапевта и на отношението му към терапевта чрез превръщане на психотерапевта в по-непосредствен, гъвкав и/или активен участник в психотерапевтичния процес (Адлер, Салливан, Ранк, Александер, Штекель и др.); възстановяване на психофизическия баланс на човека чрез поставяне на акцент върху физическата аст от психофизическата организация  (Масерман/Массерман и др.) и / или замяна на традиционния вид лечение, ориентирано към достигането на инсайт, с такова, което връща пациента към катарзиса (катарсис) на ранния период от живота му по пътя на телесното освобождаване от конфликтогенното напрежение (Райх и др.).

Така основните категории в Д. Н. В. П. (Karasu Т. В., 1977) могат да бъдат формулирани кратко в следния вид: концепцията за патологията се основава на признаването, че съществуват конфликти в сферата на ранните либидинозни влечения и желания, които остават извън съзнанието, т.е. безсъзнателно; здравето се достига при разрешаването на тези конфликти чрез победа на Егото над Ид, т.е. чрез засилване на Егото; търсените изменения са свързани с постигане на дълбок инсайт (разбиране на далечното минало, т.е. интелектуално-емоционални знания); времевият подход се явява исторически, фокусиран е върху субективното минало; лечението, по правило, е дългосрочно и интензивно; задачата на психотерапевта се заключава в разбирането на съдържанието на безсъзнателната област от психиката на пациента, на нейното историческо, скрито значение; психотерапевтичната техника е основана на интерпретацията на свободните асоциации на пациента, на анализа, преноса, съпротивата, говорните грешки и съновиденията му; лечебният модел се явява медицински и авторитарен: лекар-пациент или родител-дете (т,е. терапевтичен съюз); психотерапевтът изпълнява интерпретираща и отразяваща роля, и заема една недирективна, безстрастна или фрустрираща позиция.

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s