365 дни на психотерапията: 152 – Психотерапевтична неутралност

Една от нагласите на психоаналитика в процеса на лечение е задължението му да запази неутрално отношение към религиозните, нравствените и социалните ценности, без да се ръководи в лечението от каквито и да било идеали, да се въздържа от съвети (Лапланш Дж., Понталис Дж. Б., 1996). Доколкото психоаналитичната техника изисква отказ от методите на внушение (внушение), които предполагат осъзнато влияние на лекаря върху пациента, тя трябва да се основава на принцпа на П. (П.) Н. Думата „неутралност” (нейтральность) и концепцията за психоаналитичната неутралност съдържат  в себе си амбивалентност от самото зараждане на психоанализата. Фройд (Фрейд, Freud S., 1914) допуска, че най-наголямата заплаха пред научната природа на психоанализата (психоанализ) произтича от контрапреноса (контрперенос) („Ние не трябва да се отказваме от неутралността (индиферентността/ индифферентность) към пациента, която ние сме постигнали, сдържайки контратрансфера”). В това предупреждение против контрапреносната реакция от 1914 г., Фройд използва за първи път немската дума „Indifferenz” (безразличие), което Страхи (Strachey J.) превежда на английски език като „неутралност” (нейтральность). Фройд се придържа към разбирането на науката, характерно за емпирицизма на XIX век. Той следва „позитивистката философия” (позитивиская философия). Съгласно последната, придобиването на знания трябва да бъде свободно от субективни фактори, трябва да я има увереността, че допусканията съответстват на „външната реалност” (внешная реальность). Следователно една от целите на тази неутралност (Indifferenz) е гарантирането на обективността на анализа. Целият този лозунг е невъзможно да бъде въплътен, както и изискването аналикът, стремейки се към обективност, да остане неутрален (безразличен). Каплан (Kaplan H., 1982)  показва, че дори самият Фройд не следва този идеал и често прави нормативни утвърждения (Томэ X., Кёхеле Х., 1996).

Призивът към неутралност се отнася към различни области от дейността на психоаналитика: при работа с материал, предложен от пациента, не следва да търси преимущества за себе си; за да избегне удовлевтоворяване на терапевтичните амбиции, трябва да се откаже от сугестивните техники; при решаване на проблеми, не се препоръчва да се следват собствените ценности при поставянето на цели; и, накрая, при контрапренос аналитикът трябва да се откаже от каквото и да било скрито удовлетворение на собствените инстинктивни желания (Томэ X., Кёхеле X., 1996).

Фройд (Фрейд, 1913) установява зависимост между трансфера и П. (П.) Н.: „Може да се развали и първия постигнат успех, ако от самото начало не се заеме позицията на благожелателно съчувствие, ако се впуснем в морализаторство или започенм да представяме себе си за представители или за упълномощени от някоя партия”.

Свойството П. (П). Н. определя психоаналитика не като реален човек, а по-скоро неговата роля, като онзи човек, който построява разбирането и служи за опора на трансфера; който е длъжен да бъде неутрален, или иначе казано, да не се намесва в процеса на психоанализа в качеството си на психосоциален индивид; неутралността е по-скоро идеал, някакво пределно изискване (Лапланш Дж., Понталис Дж. Б., 1996).

Значителната роля на теорията за защитите и конфликтите в психоанализата придава на психоаналитичната неутралност съответното значение. А. Фройд (А. Фрейд, Freud A., 1937) формулира класическото определение на психоаналитичната неутралност: задачата на аналитика е да приведе в съзнанието онова, което се явява безсъзнателно, независимо от това към коя психична структура то принаджлежи; той насочва своето внимание в равна степен и обективно към безсъзнателните елементи на всичките три структури. С други думи, пристъпвайки към тази работа, аналитикът се намира в точка, разположена на еднакво разстояние от Ид, Его и Супер-Его. Това важно определение на психоаналитичната неутралност не определя ясно реалността извън вътрепсихичния конфликт. А. Фройд говори тук единствено за „обективността” („объективности”) на аналитика.

По-нататъшното допълване на психоаналитичната теория от теорията за нагоните, приложима както към психоаналитика, така и към пациента, изисква съответна ревизия на концепцията за аналитичната неутралност. Хофер (Хоффер, Hoffer A., 1985) предлага да се разшири интрапсихичното определение за неутралността, като се включи неутралността в отношението към интрапсихичния конфликт на психоаналитика и към междуличностния конфликт на различни нива на аналитичните отношения. Хофер разглежда концепцията за неутралността в следните нейни аспекти:

  1. Неутралността в отношенията към конфликта е оптимална позиция, от която аналитикът събира своите данни от аналитичното поле, като използва метода на свободните асоциации (свободные ассоциаций). В същото време, доколкото свободните асоциации са процес, посредством който аналитикът изследва аналитичното поле, неутралността се явява позицията, от която се провежда изследването. Тази позиция определя и ограничава аналитичната гледна точка. Неутралността е полезно да се разбира по отношение на значителния брой конфликти, които пациентите привнасят в анализа. Аналитикът може да извлече ползи от концепцията за П. (П.) Н., като си зададе ясно въпроса: „П. (П. ) Н. към какъв конфликт?” или по-точно: „Какъв конфликт в момента аз идентифицирам, който ме засяга или ме оставя негов наблюдател?”. Така аналитикът може да повиши своето осъзнаване (осознание) не само за личните си пристрастия, но също и своите теоретични и технически предпочитания. Аналитикът може да отговоря на такива въпроси от позицията на определени конфликти във всеки момент от анализа.
  2. Неутралност към чувствата или към външните прояви.
  3. Неутралност към властта, могъществото, влиянието.

            Препоръките, свързани с П. (П.) Н., макар и невинаги да се изпълняват, обикновено не се оспорват от психоаналитиците. И все пак дори психоаналитиците с традиционна ориентация могат да се сблъскат с такива особени случаи (например с детски страхове, психози, някои разновидности на перверзиите), при които абсолютната П. (П.) Н. съвсем не е желателна (Лапланш Дж., Понталис Дж. Б., 1996).

Хофер (Хоффере, 1985) допуска, че неутралността на аналитика по отношение на конфликта може да не се наблюдава при ситуации, които аналитикът смята за:  а) опасни за пациента — суицидальност, психоза, състояние на интоксцикация и т.н.; б) опасни за някого, който може да пострада от пациента, например децата на анализирания; в) опасни за аналитика в случай на физическа или на психична заплаха, включително паника или отчаяние или заплаха за неговата самооценка или цялостност. От гледна точка на П. (П.) Н. по отношение на конфликта е много важно аналитикът ясно да знае, когато той не съблюдава неутралността и защо е възникнало това положение. Тук възниква област на противоречие в психоаналитичната теория и практика, свързана с това, че един аналитик може да определи една ситуация като такава, а друг  — не.

**

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s