365 дни на психотерапията: 145 – Психотерапевт

Това е подготвен специалист, който умее да диагностицира и да лекува заболявания преимуществено с психогенен произход, като използва насочено психично въздействие в качеството на лечебно средство. Поради спецификата на психотерапията той в една или друга степен привнася в лечебния процес своеобразието на своята личност, собствената си ценностна система, предпочитаните теоретични ориентации и психотерапевтични технологии. За различните направления на психотерапията са характерни различни акценти при оценка на значимостта на личностните качества на П. или на психотерапевтичните прийоми за ефективността на лечението. Това различие се установява при съпоставяне на клиент-центрираната, поведенческата, рационално-емоционалната, психодинамичната психотерапия.

В клиент-центрираната психотерапия (клиент-центрированная психотерапия) П. е искрен, истински (автентичен), стреми се да запази безусловно положителна позиция по отношение на болния, приема го с уважение като личност, която има отделни слабости и недостатъци. При това П. трябва да бъде емпатичен, способен да почувства вътрешния свят на пациента, да улови и вербализира онези емоции, които последният едва започва да осъзнава. Разбира се, това е идеален модел на поведение на специалиста, в действителност по-често се наблюдава единствено приближаване до нея. Голямо значение се придава на по-пълния израз на чувствата на П. в лечебния процес като фактор, който усилва неговата ефективност. Повишаването на личностната включеност в процеса на взаимодействие с пациента е важна задача на П.

Противоположно се явява поведението на П. в хода на поведенческата психотерапия (поведенческая психотерапия). В този случай лекарят, по правило, директивно управлява лечебния процес и постига желаните от него цели, като използва определени психотерапевтични прийоми. Важни свойства на П. са професионалното манипулиране на процеса на взаимодействие с пациента, умението му да поощрява и подкрепя неговите полезни реакции, да убеждава и прави скрити внушения. Той дава не само инструкции, но и съвети и препоръки на пациента, встъпва в ролята на учител.

Стилът на работа на П. в хода на рационално-емоционалната психотерапия (рационально-эмоциональной психотерапии) се определя от необходимостта от активно сътрудничество с пациента от партньорски тип на всички стадии на психотерапията. За установяване на оптималното взаимодействие спомагат характеристики на П. като способността му за емпатия (эмпатия), дозираната откритост, умението да се концентрира върху определен проблем и да не избягва конфронтацията (конфронтация) при необходимост. Взаимоотнпшенията понякога могат да придобиват образователен характер от типа на обучителния съюз „учител—ученик”.

Особеностите на личностно-ориентираната (реконструктивна) психотерапия на Карвасарски, Исурина, Ташликов (личностно-ориентированная (реконструктивная) психотерапии Карвасарского, Исуриной, Ташлыкова) диктуват стила на поведението на П. като активен, но гъвкав, преди всичко с емпатичен подход, чрез който се избягват успешно крайностите на директивния и недирективния стил.

В психодинамичната психотерапия в съответствие с особеностите на аналитичната ситуация, П. съблюдава емпатична обективност, сдържаност и неутралитет. Терминът „неутралитет” не предполага безразличие и пасивност, а се използва, за да опише общото отношение на П. и включва в себе си професионалния кодекс, т.е. уважението към индивидуалността на пациента, към неговото право да бъде стопанин на собствения си живот, да не допуска предпочитанията и потребностите на аналитика да нахлуват в него или да го нарушават  (Greenson R. R., 1965). В хода на класическата психоанализа (класический психоанализ) поведението на П. се определя от твърдението на Фройд (Фрейд (Freud S.), че аналитикът е подобен на екран или на огледало по отношение на пациента, той отразява неговите прояви и не внася собствените си чувства и личностни ценности, а също така съблюдава „технически неутралитет” („технический нейтралитет”), за да предотврати възможността от преносни еротични желания към него от страна на болния. Контрапреносът (контрперенос) включва собствените чувства на аналитика, неговото отношение към желанията на пациента и се явява според Фройд пречка в практическата работа на П., бидейки проява на неговите безсъзнателни потребности и конфликти. По мнение на съвременните психоаналитици, контрапреносът е полезен практически инструмент за анализ и за осъзнаване (осознание) от страна на П. на неговите реакции, той осигурява на П. допълнителни възможности за разпознаване на безсъзнателните процеси у пациента. В психоаналитичната психотерапия (психоаналитическая психотерапия) от лекаря се изисква създаването на лечебен алианс, или работен съюз, с пациента, който отразява техните реални рационални и нерегресивни отношения. В аналитичната психология (аналитическая психология) решаваща роля в успеха на психотерапията играят не само тясноспециализираните знания на П., доколкото степента на неговото развитие като личност. По тази причина Юнг (Юнг, Jung C. G.) първи въвежда задължителния учебно-тренировъчен анализ за всички желаещи професионално да се занимават с аналитична психология. Той настоява на необходимостта от рационален, разумен контакт между аналитика и пациента. Лекарят, който се стреми към разбиране на болния, обаче се движи в процеса на анализ към своето собствено безсъзнателно и се сблъсква с това, което го превръща в „ранен лечител”. Юнг е един от първите, който използва контрапреноса като терапевтичен инструмент, той го смята за важен източник на информация за П. Аналитикът е способен да се настрои към вътрешния свят на пациента в такава степен, че да започне да чувства или да се държи по един начин, който по-късно може да се осъзнае като продължение на вътрепсихичните процеси на последния, проектирани върху него.

П. е необходимо да познава своите комуникативни особености, начините за преодоляване на трудностите в живота си, своите проблеми. Често безсъзнателната потребност на лекаря от подчинение и одобрение от страна на пациента, прекомерният стремеж да го ръководи и опекунства, нетърпимостта му към противодействие, негативните реакции или агресивността на болния затрудняват установяването на необходимия контакт. Отрицателно върху протичането на психотерапията може да влияе завишената самооценка на П., неувереността, пасивността, търсенето на признание. Освен това, самият процес на психотерапия може да бъде източник на психичен дискомфорт за специалиста. От една страна, той не трябва да се въвлича емоционално в преживяванията на болния, за да оцени обективно ситуацията, а от друга — следва да бъде отворен за неговите чувства, за да го разбере. Лекарят трябва да запази самообладание при отрицателни реакции на пациента по отношение на него. П., както допускат психоаналитиците, може да се освободи от собствените неадекватни емоционални реакции и от неосъзнатата тенденция да удовлетворява своите фрустрирани потребности (например трудностите в изразяването на своята агресия, потребността от признание, от удовлетворяване на сексуалните си импулси и т.н.) в общуването на пациентите единствено с помощта на дълъг аналитичен тренинг в качеството му на пациент.

В други направления на психотерапията широко признание са получили различни тренингови методи за подготовка и усъвършенстване на П. Интерперсоналният вариант на тренинга (тренинг) за П. е ориентиран преди всичко на задълбочаването на осъзнаването при всеки един участник по пътя на формирането и развиването на групата, на неговото собствено функциониране в него, на особеностите в емоционалната му комуникация с други хора, а при необходимост  — и към изменение на съответните аспекти на неговото възприятие, преживявания и поведение. Терапевтичният тренинг се явява форма на кратковременна групова психотерапия (групповая психотерапия), която предоставя на участниците възможност за анализ и корекция на собствените емоционални проблеми, за усвояване при решаването на тези проблеми на отделни психотерапевтични прийоми. В балинтовските групи (балинтовские группы) П. изяснява собствените си чувства, стереотипите си на поведение и „белите петна” („белые пятна”), които възпрепятстват и му пречат да разбира и разрешава сложната ситуация при лечението на пациента, да установи ефективна комуникация с него. При тази форма на тренинга става дума не за промяна на личността на П., а за необходимата трансформация на неговото професионално „Аз”. Тези цели могат да се достигнат чрез котерапевтичния (съвместна психотерапия с опитен П.) и супервизорския (надзор на опитен П.) модел на подготовка на П. В процеса на тренинга съществено място заемат дисциплини като психиатрия и медицинска психология.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s