365 дни на психотерапията: 143 – Психоаналитична психотерапия

В качеството на синоними на П. П. в съвременната литература се използват понятия като „психодинамична психотерапия” (психодинамическая психотерапия), „инсайт-ориентирана психотерапия” («инсайт-ориентированная психотерапия»), „експлоративна психотерапия” («эксплоративная психотерапия»).

И макар някои психоаналитици, както отбелязва Къртис (Куртис, Curtis H. С., 1991) да се придържат към мнението, че психоанализата е невъзможно да се разграничи отчетливо от П. П., освен по количествени фактори като брой сесии, провеждани обичайно по график в продължение на целия установен срок, и по значителната продължителност, сравняването на двете по качество на процеса в тях, може да отчете съществени различия. И дори да приемем, че тези различия могат да бъдат размити, предвид че интензивната психотерапия може да приеме някои описателни и качествени характеристики на психоанализата, все пак си остават различията в значението на опита на пациента и в характера на взаимодействието между пациента и аналитика, както и в техническите намеси, които се явяват резултат от този опит. Някои от различията могат да бъдат свързани със съответните цели на тези две терапевтични намеси, с особеностите при навлизането от граничното пространство между двата типа вмешателство в зоната, която принадлежи на всеки един от методите.

Самото название насочва към един важен параметър: терапия, а не анализ. Макар да е съвършено очевидно, че тези две категории не са взаимоизключващи се, освен може би в това, че целта и на двете е в акцента върху смекчаването, облекчаването, адаптацията и възобновяването на функционирането. Тези явления възникват и при анализа, но те не се разглежда като крайни точки (за разлика от в психоаналитичната психотерапия – бел.прев.) и се подлагат на по-нататъшно изследване, за да се определят техните значения и функция, доколкото акцентът е преместен на постигането на друга цел — повишаване на самопознанието и развиване на способността постоянно да разширяваш осъзнаването (осознание) на вътрешния психичен живот. За да може този процес да започне, да се установи и съхрани, се изисква специално съчетание на технически прийоми, които създават психоаналитичната ситуация. Тези технически прийоми включват използване на свободните асоциации (свободные ассоциаций), които обхващат цялата психична сфера, а не целенасочено обсъждане; лежащо положение; редовни срещи 4-5 пъти седмично; позиция на аналитика, която изразява емпатичната му обективност, търпимост и неутралност спрямо реакциите на пациента; въздържане от участие в извънаналитичния живот на пациента или в неговите постъпки, които изразяват пренос, реагиране на проявите на преноса с разясняване и интерпретация (интерпретация). На различните етапи от процеса тези елементи могат да варират (да се съчетават по различен начин), но те формират относително постоянна конфигурация, която води до възникването на по-рано неосъзнавани или не напълно разбирани мисли, чувства и фантазии, които стават по-достъпни за инсайт (инсайт), за промяна и за интеграция в зрялата личност.

Всяко изменение или наблюдение на някой от тези елементи на психоаналитичната ситуация може значително да повлияе на характера на произведения от пациента материал и на качеството на взаимодействието с аналитика. Това особено силно се отнася за влиянието на две централни динамични сили — пренос и съпротива (сопротивление), анализът на които може да бъде затруднен вследствие на отклоненията от оптималното равновесия между посочените основни технически характеристики. За избирателното изменение в това съчетаване на пози и на процедури може да допринесат както лошият анализ, така и добратa психотерапия, ето защо е крайно полезно аналитикът да има ясна представа за човешката психика и за последиците за пациента от конкретния подход, а също така за техническите прийоми, за да избере съответната форма на психотерапия, която ще се окаже най-ефективна за достигане на целите на пациента.

Основният принос на психоанализата — не само в психотерапията и в областта на психиатрията, но и в медицината като цяло — това е психодинамичният начин на мислене. Той означава да се отчита влиянието на безсъзнателните психични сили, които взаимодействат динамично с процесите на защита, с афекта и мисленето с цел достигането на приспособимост, на адаптация в по-голяма или по-малка степен. Разбирането на природата и на значението на тези процеси помага да се избере лечение, което съответства на потребностите и на възможностите на пациента, и да се осмислят неповторимите, подложени на изменения решения и компромиси, към които се движи всеки човек. Тази широта на обхвата на този вътрешен свят, изграден от пориви, чувства и фантазии,  съчетани с търпението и увлечеността (на аналитика – бел. прев.), позволяват да се излуша, опознае и вероятно да се резонира с друг човек по начини, които сами по себе си са терапевтични.

Разграничавайки психоанализата и П. П., трябва да подчертаем, че това се прави с цел изграждането на две системи — научна и практическа, в рамките на които може да се осъществи информиран избор на оптималната форма на психотерапия. От строго практична и терапевтична гледна точка, действително, необходимостта да се разработват все повече научни и утилитарни форми на приложение на психотерапията придобива първостепенно значение. Ролята на психоанализата в това търсене е аналогична на лабораторното изследване в откриването на принципи, които могат да послужат за основа на по-нататъшното развитие и практическо използване на психотерапията в по-широк мащаб. Следователно правилно прилаганата психотерапия не трябва да се смята за нещо второстепенно или единствено за резултат, продиктуван от пределите на реалността. Практиката показва, че щателно подбраната форма на психотерапия може да бъде по-добро лечение при определени форми на психопатология.

Концепциите за конфликта и компромиса са отражение на универсалните психични процеси, които представляват усилия, насочени към постигане на някакво равновесие, което удовлетворява желанията и исканията на всички аспекти на психиката. Симптомите, чертите на характера, съновиденията, преносът — всички те са компромиси с различна степен на сложност, които изразяват елементи на желанията, защитите и наказанията. При всяка една форма на психотерапия съществува възможност за промяна на формата на компромиса в зависимост от някаква трансформация на относителната сила на различните компоненти. Както в спонтанните, непреднамерени социални взаимоотношения, така и при научната, планирана психотерапия, човекът, движещ се към компромисите с труд и болка, може да използва взаимодействието, за да се чувства по-удовлетворен, по-малко тревожен, в безопасност, да се освободи от вината или, обратното, да бъде осъден, наказан, лишен от нещо и т.н. Във всеки случай, съществуващите по-рано симптоми, черти и препятствия, могат да станат повече или по-малко интензивни, могат да изчезнат или да бъдат заменени. Фройд (Фрейд, Freud S.) има предвид този феномен, когато казва, че повече са пациентите изцелени благодарение на религията, отколкото ще бъдат тези някога въвлечени в психоанализа. Ако психотерапевтът се възприема като добър родител, който оказва подкрепа, който носи утешение, чувство за безопасност, прощава и много позволява, то балансът между компонентите на компромиса може да се променя, често по посока на облекчаването на симптомите; или както лекарят е в състояние да мобилизира пациента и да му помогне да използва наличните психични резерви или тенденции, в резултат на което се постига ново и по-адаптивно равновесие. При интензивните, експресивни форми на психотерапия (чести срещи и дълга продължителност), личното взаимодйствие между пациента и психотерапевта създава неповторимата възможност за придобиване на нов опит в човешите отношения, за усвояване на по-ефективни форми на поведение чрез метода на пробата и грешката в по-безопасна и разрешаваща атмосфера на лечение. А когато тези нови поведенчески форми се интегрират благодарение на идентификацията с психотерапевта, това може да доведе до трайни личностни изменения.

Всички гореописани промени и модификации протичат също и при психоанализата. Допълнителният фактор, осигуряван от анализа, се заключава в разпространяването на осъзнаването (осознание) в дълбинните сфери на конфликти, като при това импулсите и защитните форми от детския период се подлагат на нееднократно изследване и модификация, преработват се с помощта на по-зрели, обективни и афективни психични процеси. Подборът на пациенти за специфичния психотерапевтичен подход зависи от оценките на техните потребности и от способността да се инициират различни процеси на изменение. Една от характеристиките, благоприятни за психоанализата, е осъзнаването на страданието или на неудовлетвореността наред с желанието да разбереш себе си посредством самонаблюдение. Това обикновено се асоциира с толерантността към фрустрация и с добър контрол. В този връзка много помагат способността за продуктивна работа и поддържането на отношения с околните, а също така чувството за хумор и метафоричността на мисленето. По правило, острите кризи в текущата житейска ситуация не са в помощ на широкия и последователен саморефлексивен метод на анализ.

Ръководейки се от този набор на характеристики като модел, може да се състави портрет на пациента, за който най-добър вариант ще бъде П. П. Житейските обрати и кризи се смятат за показания за поддържащи, насочени към разрешаване на проблемите мерки, поне до момента, в който не настъпят състояние на относителен контрол и на спокойствие, които позволяват да се оценят възможностите на индивида. Трудностите с контрола и с фрустрационната толерантност, често очевидно предвид проблемите, възникващи в работата и взаимоотношенията, са основание за препоръчване на подкрепяща, образователна терапия. Ограничената способност за рефлексия на собствените мисли, чувства и повдения, често се проявява в отказа на пациента да се заеме с предложеното му самонаблюдение. Това ограничение  Това ограничение дава основание да се приложи психотерапия от подкрепящ и директивен тип, а не такава, насочена към инсайт и разрешаване на конфликта.

Решаваща роля могат да играят фактори като време, място и стойност на психотерапията. Освен това, различните съчетания на описаните качества, присъщи на двата главни вида психотерапия, могат да продиктуват прилагането на една междинна форма на психотерапия, която включва експресивни и подкрепящи черти.

За илюстрация на тази принципи и на това как психотерапията може избирателно да използва някои аспекти на психоаналитичната теория и техника, за да съответства в лечението на специфичните потребности на пациента, Къртис първоначално описва един случай с прилагане на психоанализа, а след това дава пример за П. П.

Първата пациентка — високоинтелигентна 25-годишна жена, естрадна певица,  — независимо от нарастващите си успех и признание, започва да изпитва депресия, раздразнителност и напрежение. Освен това, в последно време тя се усъмнява в своя много активен сексуален живот, белязан от чести победи над мъже, които тя среща в своя артистичен път. Тези проблеми, очевидно, съвпадат по време с една много бурна връзка с човек, когото тя успява да съблазни и с когото тя по-късно започва сериозни отношения. Нейните сексуални победи се преживяват като случайни и ù носят удовлетворение по-скоро с усещането за власт над мъжете, отколкото в чисто сексуален аспект. И макар че любовните  ù отношения са средство в подкрепа на нейната кариера, тя не изпитва чувството, че я използват, по-скоро смята, че тя използва мъжете за постигане на своите цели.

Присъщия ù здрав разум ù казва, че мъжът, с когото тя е във връзка, притежава високи качества във всички смисли на думата и е достоен кандидат за встъпване в брак, което е нейната крайна цел. И при все това, тя никога не се чувства напълно свободна в негово присъствие и против собствената си воля му се надсмива и му няма доверие. Разбирайки, че е в опасност и може да го загуби и, което е особено важно, усещайки някаква извратена потребност да го отблъсква, тя търси помощ в психоанализата.

По присъщия за нея начин, тя започва анализа енергично, сякаш се стреми да преодолее болест или да постигне победа в сражението с психоаналитика. Тази нагласа работи в нейна полза в продължение на няколко месеца, докато тя изследва своята история и поведение във всички техни подробности. И макар тя да усеща, че може по-добре да контролира себе си и да се види по-обвахтно, тя разбира, че реалното осъзнаване и промяна на непонятното за нея поведение все още са ù недостъпни. След това настъпва период на повишен интерес към психоаналитика и неговия личен живот и тя с удоволствие, съчетано със завист, му приписва разнообразни специални знания и постижения. Тези чувства скоро придобиват еротична oкраска и в нейното поведение, първоначално скрито, а след това явно, започва да се проявява желанието да го съблазни.

Когато това желание става преобладаващо, пациентката често губи от полезрението си целта на своя анализ и психоаналитикът ù посочва сходството между постъпките ù в процеса на лечение и характерният за нея стремеж да съблазни и завоюва всеки значим за нея мъж. След това той изказва предположението, че това е напълно разбираемо, че тя ще прибягва до изпитания начин за преодоляване на тревогата всеки път, когато се наложи да се сблъска с нови, заплашващи я ситуации по време на анализа. Това разяснение, повтарящо се и и развиващо се в продължение на няколко седмици, води до забележимо изменение на нейното поведение. Тя започва да сънува неспокойни сънища (в които я гонят или нападат), след което тя започва да се страхува от това да посещава аналитичните сесии и, влизайки в кабинета, изпитва тревога и срам. Облеклото ù става по-консервативно,  а поведението ù по-малко предизвикателно. Забелязвайки, че понякога се изчервява, тя казва, че се чувства като изплашена девственица.

Тази рязка промяна — от смела съблазнителка до изплашена девственица — се тълкува от психоаналитика като поява на преносна невроза, т.е. като регресивно и дистонично изражение на аспекти на отхвърлени детски фантазии, фокусирани в момента върху психоаналитика в една възродена и едновременно с това изменена форма. Това афективно преживяване в никакъв случай не е идентично с онова от детството, доколкото последното преминава развитие и трансформация и сега протича и се запечатва в личността на възрастния човек, който се явява партньор в едни истински терапевтични отношения. Освен това, трябва да се отбележи, че както главните теми, така и специфичните взаимоотношения в детството, могат да бъдат сближени и афективно преживяни отново. Степента и характерът на преносната невроза могат широко да варират „от пациент до пациент” (от пациента к пациенту). При някои това е ярко, пленително преживяване, трудно удържано в рамките на анализа, което води до отреагиране или бягство. При други то се изразява като бледо, слабо — ту го има, ту го няма (то оно есть, то нет его) — преживяване, сдържано в безопасните граници на защитните механизми на личността, които работят много добре. Тези прояви по-точно могат да бъдат наречени феномени на преноса, отколкото невроза на преноса, което предполага по-организирана, устойчива психична структура. Понякога осъзнаването на преносната невроза може да бъде задържано или затъмнено от силната проява на защитния аспект на упорството или на апатията, а не от по-характерните качества енергичен порив и афект. В други източници на информация като сънища, фантазии, спомени, или, което често е по-важно — в емпатичните реакции или контрапренос (контрперенос) на психоаналитика, тези състояния на съпротива могат да се разглеждат като елемент на преносната невроз, колкото по-изразени в нея са еротичното или гневното състояние. Концептуално те представляват неюо, което А. Фройд (А. Фрейд, Freud A.) нарича пренос на защити (перенос защиты), доколкото той произтича от защитните механизми, възникващи в опитите на детето да установи равновесие и контрол по отношение на заплашващите го импулси.

В случая на описаната пациентка, тревожното състояние, при което прекъсва дишането и човек се изчервява, се изследва не само с помощта на съновиденията и на асоциациите на пациентката, но и с помощта на реакциите на психоаналитика. Образът на „изплашената газела” (испуганная газела) и усещането за нетърпение психоаналитика да реагира, са ключови положения, които предполагат, че пациентката се бори с мазохистична фантазия, в която на лекаря се приписва ролята на нападащ садист. Резултат от няколкото различни версии на тази интерпретация стават все по-ясните прояви на тази фантазия в сънищата и осъзнаваните образи.

Появата на спомени и на елементи от съновидения, свързани с конкретен дом, в който пациентката живее на петгодишна възраст, става възможно да започне интерпретацията на генетичните връзки и реконструкцията на по-цялостната картина на развитието на нейната невроза. Тя например признава, че преживяното от нея тревожно чувство по време на аналитичната сесия е идентично на чувството на страх в детството ù, което възниква у нея скоро след като няколко пъти е свидетел на сексуалния контакт между родителите ù. Първо това се изразява в страха ù от нейния баща, желанието да избяга от него заради тревожност и вълнение, изпитвали когато той се връща от работа, което го кара да ù се гневи. Това е добър пример за формирането на компромиса като форма на симптоматично действие: нейното тревожно бягство провокира бащата да я гони. Интересно е това, че старанието на пациентката да намери по-удобно разрешение на нейния конфликт по повод погрешните ù мазохистични концепции за сексуалната роля на жената приема не просто невротична, но и по-сублимирана форма. Бидейки дете и изпитвайки чувства на страх и изолация, тя често се отдава на романтични фантазии и разиграва ролята на геориня от познати приказки и истории. В юношеска възраст тя преборва в себе си срамежливостта и тревожността и участва в училищни спектакли, което я води към естрадата. Сценичната дейност все повече я удовлетворява и поглъща. Първоначално тя се избавя от тревожните чувства, а по-късно у нея се изработва защита от страха — промяна, която прави играта на сцената по-поносима. Едновременно с тези промени обаче се развива контрафобийна сексуална разпуснатост, която я довежда до психоанализата.

Това стегнато изложение на един петгодишен анализ може да послужи за изходна парадигма на редица допълнителни разработени и изследвани теми […]: съперничество с по-големия брат; ненавист към бащата, който не я е обичал достатъчно; идентификация с майката-жертва, която в отговор на мъченията може садистично да властва над мъжете — всичко това е преработено и съотнесено към потребността на пациентката да съблазнява мъжете. Връзките с мъжете, усложнени от нейната тревожна депресия, не могат да продължава дълго; и единствено на късен етап от анализа, след достатъчна преработка на преноса, у нея започват отношения, които в крайна сметка водят до женитба. Този период е особено плодотворен аналитично, доколкото се налага щателно изучаване на чувствата на пациентката в преноса и тяхната съпоставка с растящата ù способност да разбира и следва до край своите зрели сексуални цели, които вече придобиват свобода.

Важен признак на тази кратка и сбита история на болестта представлява изборът на пациента с различни вътрепсихични конфликти в съчетание със структурата на личността с добри адаптивни способности, в условията на устойчива, безопасна терапевтична обстановка, която позволява да се използват свободните асоциации, за да се достигне до психически смислени епизоди и процеси, от които до този момент пациентката се въздържа. Обикновено това е свързано с тревога по повод регрес и загуба на контрол, което води до опиране на познатите симптоми и защитни механизми, и закрепянето им като първа линия на отбрана. Необходимо е разяснение, което да помогне на пациента да изясни някои стереотипи и значения на тези привични форми на поведение. Колкото по-малко автоматизирани и по-дискомфортни станат тези стереотипи, толкова по-отчетливи ще станат проявите на преноса, които ще представляват изяви на преди това потиснати чувства и фантазии от детството. Преживяването, наблюдението и разбирането на тази смес, възродена в реактивните начини за проява на противоречивите стремежи, сега ще станат център на анализа и достигането до него ще се осъществява с помощта на интерпретацията и реконструкцията на техния произход.

С цел да противопостави двата метода, Къртис привежда пример за психоаналитична терапия с използване на отделни аспекти на психоанализата, но и със значителни различия от нея.

Някои пациенти поради различни причини, обусловени от реалната действителност и от тяхнатая психопатология, не съответстват на показанията за психоанализа. Това може да наложи използването на творческа комбинация от техники, която би осигурила подкрепа и някакъв нов междуличностен опит, благодарение на който биба могли да бъдат повишени самооценката и инсайта. Без да създава достъп до безсъзнателните динамични и генетични фактори, продължителната работа с производните на тези обуславящи елементи способства за личностния ръст и за разбирането на себе си.

Един от тези пациенти е 28-годишен стажант в университета, трудностите на които се заключват в социалната тревога, пренебрежителното отношение към ученето и пристъпите на депресия. Работата му върху дисертацията му се забавя заради тези симптоми и няколко пъти той е на ръба на отчислението. Той има приятели-мъже, с които споделя интелектуалните и музикалните си интереси, но като цяло начинът му на живот е много изолиран. Сексуалният му живот се ограничава с връзки с четири или пет жени, с които му се е удало да установи най-много удовлетворителни сексуални отношения, без истинска близост. Той вече не храни особени надежди да намери жена, която би поискала да се омъжи за него, защото съзнава, че тревогата и недоверчивостта му могат да предизвикат отчуждение.

Както може и да се очаква, на него му струва много усилия да започне лечение. Неговата тревога с оттенък на предпазливност и недоверие, е непоредствено препятствие пред провеждането на психотерапия, а също така и главен отдавнъшен проблем. Понякога той мрачно се пегува по неин адрес и това убеждава психоаналитика в това, че тази негова черта не е достигнала степен на параноидално разстройство. Отчитайки сензитивността и сдържаността на пациента, психоаналитикът стига до извода, че най-голяма полза ще му донесе интензивната, дългосрочна психотерапия, която ще му даде възможност да разбере и да преодолее своя страх, че ще го хванат в капан или ще бъде унизен. Психоаналитикът предлага също и изпитателен срок, при изтичането на който, ако пациентът види, че  не се доверява на лекаря, той е в правото си да прекрати лечението. Този „авариен изход” (запасной выход) създава у пациента усещането за безопасност, а препоръката на психоаналитика относно интензивната психотерапия го убеждава, че той се нуждае от помощ.

Работата започва по график. Два пъти седмично пациентът и психоаналитикът седят лице в лице, изследвайки както всекидневните преживявания на болния, така и неговите реакции спрямо психоаналитика и психотерапията. Първите няколко месеци са явен изпитателен срок, в продължение на който пациентът търси, а понякога и намира потвърждение на своите съмнения относно намеренията на психоаналитика, или на способността му да му помогне; лекарят особено се старае да следи своите вътрешни усещания и реакции, съзнавайки чувствителността на пациента. Грешките на психоаналитика и навярното разбиране (на неговото поведение – бел. прев.) се подлагат на честно обсъждане не само за да бъдат изяснени, но и за да се разбере как ги възприема пациента. Психоаналитикът отговаря на въпросите на пациента за своя отпуск, относно декора на кабинета, по повод неговия автомобил и т.н., но ако смята въпросите за прекалено лични или отговорът им да може да попречи на психотерапията, той споделя това с пациента. Последният обикновено се усмихва и съгласява.

Ефектът на тази работа след първите шест месеца се изразява в постепенното намаляване на предпазливостта на пациента. Той се чувства все по-уверен в това, че психоаналитикът няма да си позволи да го нападне, няма да се опита да използва тези думи срещу него и да го доминира. Пациентът вече може да разкрива пред психоаналитика някои свои тайни, фантазии и болезнени спомени от детството. Нарастващото доверие към психоаналитика, основано на опита в отношенията с него в процеса на откритото изследване и разбирането  за протичащото в рамките на този опит, още повече се усилва, благодарение на това, че пациентът свързва своята недоверчивост с травмите и обидите, които си спомня. Доколкото психотерапевтичният подход не продуцира материал, който би изявил проекциите и трансформациите в неговите травматични преживявания, психоаналитикът е доволен от това, че е създадена свързана картина на живота на пациента до настоящия момент. Симптоматичното подобрение, нарасналата увереност в неговите сили — всичко това дава възможност на пациента да напише дисертация. Неговите отношения с жените стават по-свободни и по-близки и той очевидно има намерения да се ожени, когато психоаналитикът разговаря последно с него.

Тази терапия продължава три години и се състои от два главни елемента. Първият е този, който Бибринг (Бибринг, Bibring Е., 1954) нарича „емпирична манипулация” (эмпирическая манипуляция), при която на пациента се предоставя възможност да получи нов опит, който може да окаже мутационен ефект. Това е осъществимо при една позволяваща, поощряваща атмосфера на терапия и с помощта на преноса. В дадения случай преносът не се анализира както при психоанализата, макар опитът на преноса да се обсъжда и използва с цел проясняване на начините, по които пациентът може да строи своите отношения с психотерапевта и с другите хора.

Вторият важен в техническо отношение момент е изясняването на стереотипите в поведението на пациента и техният произход от миналите влияния на развитийния процес. Подобна реконструкция се отличава от провежданата при психоанализата с това, че в нея отсъства параметърът на безсъзнателния конфликт и на фантазията, явно интегрирана в този конфликт. Освен това, реконструкцията може да осигури чувство за постоянство и устойчивост и за разбиране на себе си, които оказват стабилизиращ ефект.

На основата на разгледаните психоаналитични принципи и концепции на психичното функциониране и на представените клинични примери, Къртис дава няколко основополагащи технически препоръки за П.П.:

  • определи решаващите динамични въпроси с цел локализиране и ограничаване на предприеманите технически действия;
  • не засягай аспекти на личността, които нямат близко отношение към централния проблем;
  • фокусирай вниманието си върху текущите взаимоотношения между пациента и защитните механизми на личността;
  • поддържай адаптивните навици и ресурси на пациента;
  • създай устойчива […] атмосфера на поддръжка и уважение;
  • поощрявай по-адаптивните начини за отстраняване на болестните симптоми посредством нови промени и идентификации.

На етапа, когато пациентът прояви стабилно подобрение, трябва да се разгледа въпросът за завършването на лечението. Налага се да се ограничават целите на психотерапията, за да може да се контролира регресията към зависимостта от психотерапевта да се контролира, като се подкрепя и поощрява стремежа на пацициента към самостоятелно поведение. Доказателствата за нарасналата способност на пациента да функционира независимо трябва да бъдат признати в качеството им на постижение, заслужаващо уважение. Желанието на болния да прекрати лечението обикновено се съпровожда от тревога, която може да бъде снижена с признаването от страна на психотерапевта и неговата вяра, че пациентът ще успее да запази постигнатото подобрение.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s