365 дни на психотерапията: 136 – Психотерапия при подрастващите

Комплекс от психотерапевтични и педагогически мероприятия, насочени преди всичко към предотвратяване на десоциализацията на подрастващия, под което се разбират овладяване на различни нарушения на поведението (токсикомании, избягване на контакти, самоубийствени опити), повишаване на самооценката на подрастващия, промяна на неадекватното му ниво на претенции, отстраняване на изопачения Аз-образ, създаване на широка времева перспектива (Кондрашенко В. Т., 1988; Эйдемиллер Э. Г., Кулаков С. А., 1990; Попов Ю. В., 1994).

В юношеска възраст върху отслабената централна нервна система (често още от детството) неблагоприятно влияят неправилното семейно възпитание и стресовите фактори от външната среда, в резултат на което се изостря тенденцията на личността към примитивна психична защита (психологическая защита), която нерядко се изразява под формата на реакции на активен и пасивен протест.

За подрастващите най-трудни области в общуването са:

  • интимност: запознанство с хора, особено от противоположния пол, общуване с хората;
  • увереност: умение да отстояваш собствените си права;
  • пребиваване в центъра на вниманието: изяви пред публика, разговори, интервюта;
  • адекватно поведение в непозната или неформална обстановка;
  • страх от провал или отхвърляне, свързан с понижена или нарушена самооценка;
  • сблъскване със стрес, агресия и др.

          В беседата с пациента е необходимо да се изясни наличието на най-често срещаните в юношеска възраст противоречия и конфликти между:

— стила на възпитание и реалните потребности на подрастващия;

— степента, до която родителите са вършили всичко вместо детето още от ранната му възраст и социалната необходимост от самостоятелност в юношеството;

— изискванията на възрастните подрастващият да проявява уважение към тях и отказа на последния да демонстрира такова;

— постоянни упреци, подозрения за неблаговидните постъпки като прояви на родителски проекции на техните собствени недоброжелателни качества върху подрастващия и отсъствие на реална помощ от страна на първите в преодоляването на проблемите;

— използване на всяка една постъпка като предлог за конфликт вместо нейното обсъждане;

— несъответствие между нивото на претенциите на подрастващия и неговите реални възможности.

Разграничават се редица фактори, които способстват за деформирането на мотивационната сфера и вследствие на това — за десоциализацията на подрастващия:

— сферата на живота, в която се проявяват конфликтни отношения (семейство, училище, среда на неформално общуване);

— условията на микросредата, които способстват за десоциализацията на подрастващия (неправилното семейно възпитание под формата на емоционално отхвърляне, снизходителна или доминираща хиперпротекция, личностни психични проблеми на родителите, проблеми в отношенията в учебния екип, социометричен статус „звезда” или „изкупителна жертва” и т.н.);

— индивидуални личностови особености на подрастващия, които го предразполагат към прояви на девиантно поведение (изоставане в интелектуалното развитие, психичен инфантилизъм, акцентуации на характера);

— мотивационни конфликти (вж съдържанието им по-горе);

— мотиви на отклоняващото се поведение (реакции на протест спрямо изискванията на микросоциалното обкръжение, егоцентрична тенденция към привличане на внимание чрез симптоми или поведение);

— целевите нагласи на отклоняващото се поведение, които се проявяват под формата на определени социални роли (ролята на организатора, на лица, използващи ситуацията в свой интерес);

— специфика на емоционалното реагиране в конфликтна ситуация (невротизация, депресия, тревога, потискане на емоциите, агресия). Постоянните отрицателни емоции от страна на значимото за подрастващия обкръжение са силни дразнители, които потискат способността на последния да реагира адекватно в реална ситуация, формират ниска самооценка и водят до инфантилизация на личността.

За ниска самооценка могат да свидетелстват чести самокритични изказвания от типа: „Аз никога няма да разбера този предмет…”, негативни очаквания по отношение съперничеството: „Защо да се вълнувам изобщо? Аз така или иначе нямам никакви шансове”, критично отношение към успехите на другите: „Той е тъп, просто е имал късмет”, нежелание да се признаят собствените грешки или вина: „Не съм винове, че…”, склонността да се подчертават недостатъците на другите: „Не го обичат, защото е парвеню”, неспособността да се приемат похвали: „Вие всъщност не мислите така”, отрицателно отношение към училището и учителите; ниска мотивация, отказ от полагане на усилия да постигне нещо сам; лоша социална адаптация, срамежливост и повишена чувствителност към критика, особено от страна на възрастните; неспособност на някои млади хора да създават приятелства и да поддържат дружески отношения.

Успехът на психотерапевтичната работа зависи от осъзнаването (осознание) на подрастващия на това кои от неговите отношения са встъпили в противоречие, от степента за възвръщане на емоционалното му благополучие, от оказването на емоционална подкрепа (эмоциональная поддержка), от качествената промяна на нивата на претенциите в съответствие с неговите реални възможности, от повишаване на неговата самооценка, от отстраняването на изопаченото възприемане на Аз-образа.

Много от назованите проблеми по-добре се решават в процеса на групова психотерапия (групповая психотерапия). Някои пациенти обаче категорично отказват да работят в психотерапевтична група (психотерапевтическая группа) и тогава следва психотерапевтът да се обърне към методите на индивидуалната психотерапия (индивидуальная психотерапия), която помага на пациента да придобие навици за поведение в проблемни ситуации. Един от тези методи е когнитивно-поведенческата психотерапия (когнитивно-поведенческая психотерапия). При работа с подрастващи този метод включва в себе си:

1) ориентация: да се помоли подрастващия да понаблюдава в какви условия възниква един или друг проблем, а също така да се приеме проблема като част от „порастването” и като съставна част на живота;

2) определяне и формулиране на проблемите, поставяне на конкретни цели;

3) генерализация на алтернативите: какво може да се направи в тази ситуация;

4) взимане на решения, избор на решението, което подрастващият най-много харесва (пациентът с фобия например може да се избави от нея, ако състави собствен сценарий);

5) разучаване на самоутвърждения. При подрастващия, страдащ от фобия, това може да изглежда по следния начин:

— подготвяне за ситуация, в която възниква страх. Какво ти трябва да направиш? Можеш ли да измислиш план за борба със страха? Просто седни и помисли какво трябва да направиш в този случай. По-добре е да направиш така, отколкото да те хване страх. Не се тревожи — тревогата не помага никому.

конфронтация (конфронтация) със стресора. Не се страхувай

— ти можеш да се изправиш пред него. Можеш да се заставиш да направиш това. Можеш да отстраниш своя страх. Една стъпка всеки ден и ти ще се справиш с него. Това е тревога, както ти казва докторът, и ти имап право да я чувстваш. Това е напомняне за това да правиш дихателни упражнения. Отпусни се — ти контролираш себе си. Дишай дълбоко — ти си абсолютно спокоен.

— взаимодействие с чувствата, преизпълващи подрастващият. Когато се появи страхът, просто изчакай. Съсредоточни се върху настоящето. Какво трябва да направиш?  Обозначи страха си с цифри от 0 до 10 и почакай, докато той се промени. Трябва да почакаш, докато твоят страх намалее. Не се опитвай да отстраниш страха си напълно —

просто го направи управляем;

— подкрепящи самоутвърждения. Те помагат, направи ги. Почакай, не казвай засега на психотерапевта за случващото се с теб. То не е толкова лоши, както очакваше. Тези проклети мисли — ето в какво е проблемът. Когато ги контролираш, страхът намалява. Става много по-добре всеки следващ път. Ти трябва да си доволен от своите успехи. Ти си ги постигнал сам.

Често първата среща с психотерапевта е предшествана от продължително вътресемейно напрежение по повод възникналите отклонения в поведението. У родителите се формира собствена концепция за болестта, възникват въпроси, които изискват незабавен отговор. Първата среща с лекаря е и първият етап на лечение, което следва да се осъзнзва, доколкото от този етап зависи успехът на всички по-нататъшни психокорекционни мероприятия.

Първият контакт с родителите може да даде информация за това как се държи детето в семейството, кой от членовете на семейството е най-силно обезпокоен за неговото поведение и какви изменения могат да произтекат у членовете на семейството, ако поведението на подрастващия се нормализира. Важно е да се определят границите между семейните подсистеми. Ако родителите се включват в конфликтите между братята и сестрите, или подрастващият поддържа един от враждуващите съпрузи, или бабата се обединява с подрастващия срещу родителите — всичко това са рискови фактори, които поддържат емоционалното напрежение в семейството.

След провеждането на семейната диагностика може да се реши кой да бъде поканен на следващата беседа и по какъв начин да се направи опит за хармонизиране на наличните нарушения.

Воденето на беседата с лекаря преимуществено в диагностичен аспект, схематизацията, отсъствието на интерес към личността на родителите или към детето, будят недоверие от страна на пациента. Ако психотерапевтът също така е излишно настойчив в желанието си да получи отговор на своите въпроси, може да възникне съпротива (сопротивление) от страна на родителите. Основното правило при воденето на беседата е да се предостави възможност участниците в нея да се изкажат споннтанно, да се отчитат потребностите на родителите в този момент. Родителите, които сами търсят съвет у психотерапевта, правят всичко, което могат, по отношение възпитанието на детето си. Изхождайки от собствения си опит, у тях с времето се натрупват определени представи за стила на възпитание. Опитите открито да се критикуват родителите говори за това, че именно тяхната позиция поддържа и закрепя девиантносто поведение на подрастващия, води до съпротива и до загуба на контакт с тях. Членовете на семейството на когнитивно ниво понякога могат и да се съгласят с това, че техният съпружески конфликт формира симптоми у детето, но на емоционално ниво тази информация не се приема. По-ефективна може да стане конфронтацията с факти. Майката например без особени основания забранява на 15-годишния си син да се занимава с карате. Задачата на психотерапевта е да покаже, че неуважението към интересите на сина води до реакция на протест, която може да се изрази в появата на натрапливи движения и да доведе до загуба на емоционалния контакт с момчето.

Индивидуалната психотерапия с подрастващия се състои от взаимообуславящи се и взаимодопълващи се упражнения от различни психотерапевтични системи, използването на които зависи от опита и предпочитанията на юношеския психотерапевт. Необходимо е обаче да се подчертаят редица принципи при построяването на всяка една психотерапевтична програма, независимо от наличната у подрастващия патология:

  • обучаване в отделни психологични понятия, необходими за успешната социализация (общуване, характер, темперамент, личност, воля); психодиагностика (осъществявана от самия психотерапевт) и анализ на основните психични характеристики на личността на подрастващия;
  • блок от „загрявки” и психогимнастически упражнения, насочени към снемане на емоционалните блокажи, към свободна проява на емоции, към спонтанно поведение;
  • установяване на различни по степен на сложност видове комуникация на емоционално, поведенческо и когнитивно ниво с използване на игрови методи;
  • разпознаване, анализ, моделиране на емоционални състояния и на различни ролеви ситуации с използване на технически и дидактични средства;
  • обучение в даване на обратна връзка (обратная связь) чрез вербални и невербални упражнения;
  • проиграване на разнообразни ролеви ситуации за обучение в адекватно поведение при конфликтни ситуации в различни сфери на социалния живот;
  • анализ на различни ситуации и обучение в адекватно поведение в семейните подсистеми;
  • упражнение за развиване на когнитивните структури, на мисловната логика;
  • възлагане на домашни задания за закрепване на получените навици с цел пренасянето им микросредата, усвояване на редица психотехнически прийоми (оперантна програма).

Като се изхожда от това, могат да бъдат формулирани основните

принципи в работата на юношеския психотерапевт:

  • приемането на подрастващия такъв, какъвто той е;
  • използване в продължението на целия курс лечение на положително подкрепление и акцентиране върху положителните страни на личността на подрастващия;
  • работа с подрастващия в рамките на ролевата позиция „възрастен-възрастен”;
  • встъпване в контакт с подрастващия чрез свойствените за него начини за общуване — реч, мимика, жестове;
  • еталонно поведение (умение да възпроизвежда всякакви упражнения и игри, да бъде образец на мъжко и женско поведение в групата в зависимост от своя пол);
  • обобщаване на случващото се в рамките на занятието;
  • търсене и предоставяне на информация за работа с проблемната ситуация;
  • използване на подсказки, на различни прийоми и игрови средства за стимулиране на спонтанна активност.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s