365 дни на психотерапията: 118 – Чикагска школа

Разработва психоаналитичен подход към психосоматичните разстройства, като подчертава значението на емоционалните фактори във възникването на соматичното заболяване и особената роля на тези фактори при създаването на терапевтичната програма.

Терминът „психосоматичен” (психосоматический) принадлежи на професора по психиатрия от Университета в Лайпциг Хайнрот (Хайнрот, Heinroth J.), който го въвежда в научна употреба през 1818 г. Интерес към проблема за психосоматичните съотношения проявяват видни философи от миналото: Платон, Декарт, Лайбниц, Бейкън и др. Платон пише: „Лечението на много заболявания остава неизвестно на лекарите, защото те игнорират цялото, което трябва също така да бъде изучено. На частите не може да им бъде добре, ако не му е добре на цялото.” Ролята на психиката, на особеностите на характера на болния човек подчертават също Сократ и Хипократ.

Психосоматичната медицина в исторически и географски план има 2 източника. Първият е изучаването на ролята на психосоциалните фактори в патогенезата на заболяванията, провеждано в Германия след Първата световна война, а вторият е свързан с психиатрично-психоаналитичното направление в САЩ, върху чието възникване повлияват решаващо имигрантите-психоаналитици, идващи от Германия.

Психосоматичното движение започва в Германия и Австрия през 20-30-те години на ХХ век като реакция на технологизирането на медицината и се опира на трудовете на Ч. Дарвин, К. Бернар, В. Кенън за специфичността на емоционалното изразяване, за характера на сомато-вегетативните изменения в организма при реакцията на бягство и борба и т.н. Второто направление е представено от изследванията на И. П. Павлов (И. П. Павлов), а третото — от трудовете на Фройд (Фрейд, Freud S.), който в своите разработки никога не ползва термина „психосоматична медицина” (психосоматическая медицина). Неговият личен принос е ограничен до концепцията за конверсионните нарушения, т.е. до символното значение на телесните изменения при конверсионната истерия. Разработването на психосоматична теория, основана на психоаналитичния подход, принадлежи на неговия колега Гродек (Гроддек, Groddeck G. W.), който в дискусиите с Фройд доказва, че органичните заболявания в крайна сметка имат психична природа. Той допуска, че телесното заболяване е свързано с То, със „силите, които ръководят нашия живот, докато ние си мислим, че ги ръководим”. Ференци (Ференци, Ferenczi S.) разработва близка до това допускане концепция за „символичния език на органите” («символический язык органов» и използва психоанализата (психоанализ) като средство за разбиране на болестта и като метод за нейното лечение. Соматичната болест в неговата интерпретация е трансформация на нереализираната сексуална енергия в резултат на нарушените функции на вегетативната система по механизма на истеричната конверсия в съответствие с фантазмената еротична символика. Дойч (Дойч, Deutsch F.) разработва концепция за органните неврози, в която важно значение се придава на слабостта на органа, обусловена от предшестващия болестен процес. Тази концепция е близка до идеята на Адлер (Адлер, Adler А.) за миелодисплазията (миэлодисплазии, 1905), или за непълноценността на органа, като израз на неговата конституционална слабост. Един от пионерите на психосоматичното движение в САШ Джелиф (Джеллиффе (Jelliffe S. Е.) не вижда граници между неврологията, психиатрията и психоанализата. В „Очерци по психосоматична медицина”  («Очерках психосоматической медицины» (1934)), той определя своите възгледи като „психосоматичен монизъм” (психосоматический монизм»). През 1931 г. Уиткоуер (Витковер (Wittkower E. D.) публикува книгата „Въздействие на емоциите върху соматичните функции” (Воздействие эмоций на соматические функции), а през 1935 г. излиза книгата на Дънбар (Данбар, Dunbar F.) с близко название — „Емоции и соматични изменения” (Эмоции и соматические изменения), в която тя се стреми да покаже връзката между определени личностни особености и характера на телесното заболяване. От 1939 г. под нейна редакция започва издаването на списанието „Психосоматична медицина” (Психосоматическая медицина). Данбар обобщава 20-годишния си опит като психиатър в болница с общ профил в книгата „Психосоматична диагноза” (Психосоматический диагноз, 1948), в която Данбар завършва разработването на концепцията за „профила на личността” (профил личности), като смята, че емоционалните реакции са производни на личността на болния и това позволява да се предполага развитието на определени соматични заболявания в зависимост от профила на личността. Данбар разграничава следните типове личности: коронарен (коронарный) хипертоничен (гипертонический), алергичен (аллергический) и склонен към увреждания (склонный к повреждения). Данбар изразява по следния начин своето отношение към психосоматичния подход: „Някои смятат, че психосоматичната медицина като специалност се занимава само с известна група болести, например дерматологични или офалмологични. Фактически обаче прилагателното „психосоматичен” (психосоматический) насочва към концептуален подход към човешкия организъм с всички негови заболявания. Възможно е тази гледна точка да е по-съществена при оценката на едни заболявания, а при други не толкова, но ако говорим изобщо, предишната дихотомия „психика” и „соматика” се оказва ненужна. Психосоматичният подход е стереоскопичен, той съдържа в себе си и физиологична, и психологическа техника. Той може да бъде прилаган към всички болести.”

От началото на 40-те години на XX век излиза поредица от книги под едно название — „Психосоматична медицина” («Психосоматическая медицина»). Холидей (Холлидей, Halliday J., 1943) прави опит да очертае границите между психосоматичните синдроми и тяхната взаимовръзка. Той смята, че като психосоматични заболявания трябва да обозначават само онези, чиято природа може да бъде разбрана, едва когато е установено несъмненото влияние на емоционалния фактор върху физическото състояние. Той отнася към тези заболявания невродермита, лумбагото, мигрената, хореята, пептичната язва, колитите, хипертонията, бронхиалната астма, дисменореята, екземата, псориазиса, невроциркулаторната астения. Холидей пише: „Психосоматичната концепция заставя човек да мисли, да изследва, тя насочва действието”.

Необходимостта от синтетичен подход към болния формулира Майер (Майер, Meyer A.), глава на американската психиатрия през 40-50-те години на XX век: „Актуалният период в развитието на психиатричните знания се характеризира с издигане на преден план на човешката личност, върху която е съсредоточена цялата медицинска мисъл в съвременността”,

Най-забележителната фигура в психоаналитичната трактовка на психосоматичния проблем се явява Александер (Александер, Alexander F. G.). Той идва в САЩ от Германия като вече утвърден психоаналитик, през 1939 г. основава Чикагския психоаналитичен институт, където поставя началото на първите соматични изследвания на психосоматичните взаимоотношения в психоаналитичен аспект. Александер изучават ролята на психичните фактори в етиопатогенезата на стомашно-чревните, дихателните, а след това и на сърдечно-съдовите разстройства. През 1934 г. Александер формулира принципи, които лежат в основата на концепцията за специфичността:

  1. Психичните фактори, които предизвикват соматичните разстройства, имат специфична природа и отключват определено емоционално отношение на пациента към обкръжението му или към собствената му личност. Истинното знание за тези причинни фактори може да бъде придобито в хода на психоаналитичното лечение.
  2. Съзнателните психологични процеси (емоции и тенденции) на пациента играят подчинена роля сред причините за соматичните симптоми, докато подобни съзнателни емоции и тенденции не бъдат свободно изразени. Потискането на емоциите и на потребностите предизвиква хронична дисфункция на вътрешните органи.
  3. Актуалните житейски ситуации на пациента обикновено оказват единствено ускоряващо въздействие върху нарушението. Разбирането на причиняващите го психични фактори може да се основав единствено на знанията за развитието на личността на пациента, доколкото то единствено може да обясни реакцията на острата травмираща ситуация.

За разлика от Данбар, Александер подчертава значението на психодинамичния конфликт като по-важен в природата на психосоматичното разстройство в сравнение с личностния профил. Според Александер следните 3 фактора са важни в етиологията на психосоматичните разстройства: наследената или рано придобита органна или системна недостатъчност, психологическите патерни на конфликт и формираната в ранното детство защита, актуалните житейски ситуации.

Чикагският психоаналитичен институт под ръководството на Александер, използвайки психоанализата като терапевтичен подход, провежда разнообразни изследвания на дихателната система (бронхиална астма, сенна хрема), на сърдечно-съдовата система (артериална хипертония, мигрена), на ендокринно-метаболитните разстройства (диабет, хипогликемия), на кожните болести (екзема, невродермит и др.), на заболяванията на ставите и скелетната мускулатура (ревматоиден артрит). Установява се, че при редица заболявания на сърдечно-съдовата, стомашно-чревната, ендокринната, мускулната и кожната система, физиологичните отговори на различни емоционални напрежения са относително постоянни и различни при всяка група заболявания. Освен това, вегетативните дисфункции, възникващи при вътрешен емоционален конфликт, корелират със специфичните физиологични отговори. В своята книга „Психосоматична медицина” (Психосоматическая медицина, 1950) Александер определя специфичността като „физиологични отговори на емоционалните стимули, нормални или болестни, които се различават според природата на емоционалното състояние. Тези вегетативни отговори на различни емоционални стимули се отличават според качеството на емоцията” Към момента, когато излиза тази книга на Александер, се разграничават 6 специфични психосоматични заболявания: язва на дванадесетопръстника, ревматоиден артрит, язвен колит, бронхиална астма, невродермит и артериална хипертония. Изследването на тереотоксикозата (хиперфункция на щитовидната жлеза – бел. прев.) по-късно завършва с присъединяването ù като седмо заболяване в „Проекта за психосоматична специфичност”  (Проект психосоматической специфичности).

В трудовете на Александер, Френч (Френч (French Т. М.) и Полък (Поллок, Pollock G. Н.) се твърди, че: „Като цяло нашият продължителен статистически анализ показва, че могат да се приемат за съвършено достоверни различията между семейството от специфични заболявания на основата на психичните образци, свързани с всяко едно от тях”  (1968). Около година преди смъртта си, Александер пише: „Допускам, че в някои случаи психологическите фактори могат да бъдат етиологично по-важни, а вдруги  — по-малко. Моята гледна точка е, че те забележимо присъстват като специфични особености при седемте заболявания, същността на които е изследвана от Ч. Ш.”. Практическата ценност на изследванията на Александер се заключава в това, че ако специфични психични особености са характерни за определени заболявания, то това дава възможност за ранна диагностика на соматичното поражение от болестта по психичните характеристики на пациента. По-нататъшните изследвания на Полак показват, че пациентите с характерни психодинамични констелации и с уязвимост на соматични системи или органи са в особено висок риск за развитие на специфично соматично заболяване. Продължава търсенето на корекации между специфичните емоционални конфликти и соматичните заболявания. Запазва се също и тенденцията да се разглежда психосоматичната болест като израз на заболяване на структурата на Аза. Ако в хода на живота чувството за Аз и чувството за реалност на човека не получат пълно развитие, на него му се налага да се реадаптира към изискванията на външния свят или към състоянието на откъснатост от много сфери на живота. Индивидът с психосоматично заболяване реагира на трудностите в социалната, професионалната, личната ситуация с бягство в измамна идентичност. По този начин той се стреми да избяга от реалния, актуален въпрос „Кой съм Аз”?”, заменяйки го от симптомо-ориентиран въпрос, който представлява интернализиран образ на майката от ранното детство, доколкото тя е била способна да реагира по майчински единствено тогава, когато детето е било болно.

Наред с изследванията на Чикагския психоаналитичен институт, завършили с определянето на група специфични психосоматични заболявания, съществува и друга гледна точка, съгласно която психосоматичната медицина се разглежда като личностно-ориентиран подход към всички заболявания. В книгата „Психосоматична медицина” (Психосоматическая медицина, 1943) Вайс и Инглиш (Вейс и Инглиш, Weiss E., English О. S.) пишат: „Близко е денят, в който окончателно ще изчезнат изразите „или—или“ в диагностиката — функциональное или органично и те ще бъдат заменени от «колко от едното, толкова и от другото” по отношение на емоционалното и соматичното (в генезата на болестта – бел. прев.). Такава е истинската психоматична концепция в медицината.».

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s