365 дни на психотерапията: 110 – Неопсихоанализа

Изучаването на историята на психоанализата (психоанализ), приближаваща се до края на първия век от своето съществуване, показва, че това не е статична и монолитна теория, а динамична такава: характеризирана от една постоянно изменяща и разширяваща се система от възгледи за човешката психика. И макар определени основополагащи елементи да остават под формата на траен фундамент, изменящите се социални и културни условия довеждат до образуването на нови концепции за човешката психика. Развитието на психоанализата след Фройд (Фрейда (Freud S.)) изгражда съдържанието на Н., което включва редица концепции, които реформират класическата психоаналитична теория:

  1. Концепциите за Его-защитите и за адаптивната функция на Егото включва възгледите на Нънберг (Нанберг (Nunberg H.) за синтентичната функция и принципа за множествената функция на Уелдър ((Уэльдер (Waelder R.)), които стават предвестници на понятието за адаптивните функции на Егото, които изразяват опита да се намали натискът от страна на влеченията, на Супер-Егото и на външната реалност. Трудът на А. Фройд (Фрейд А./ Freud A.) “Егото и защитните механизми” («Эго и механизмы защиты», 1936) се явява значителен принос, който консолидира тези научни идеи. В своята книга А. Фройд разработва концепцията за специфичните защити, които допълват основния механизъм на потискане.
  2. Концепцията за културната психоанализа премества центъра на тежестта по посока на силите на културата, като съответно свежда значението на биологичните и вътрепсихичните аспекти на психичното функциониране до минимум. Типичен представител на тази теория е Кардинер (Кардинер, Cardiner А.), който поставя акцент върху влиянието на социалните институти дейността на които се определя от методи, използвани от обществото за разрешаване на проблемите на оцеляването при формирането на личността. Хорни (Хорни, Horney K.) също така радикално се отдаелчава от аналитичните концепции за влеченията, за вътрепсихичния конфликт, преживян в детството и за влиянието на миналия опит, отдавайки първостепенна роля на въздействието на културата. Тя пренебрегва психобиологичния фундамент на израстването на човека и на взаимодействието на това психобиологично начало с опита. Фром (Фромм, Fromm E.) изследва връзките между личността и индивидуалното развитие със социалната структура. Съливан (Салливан, Sullivan H. S.) смята, че източник на психичното заболяване са нарушените междуличностни отношения. Съгласявайки се с някои психобиологични концепции на Фройд, включително и с това за инстинктивните влечения, в основа на своето учение той поставя конфликта между индивида и човешкото обкръжение. Съливан се занимава най-вече с болни от шизофрения и с такива с гранични разстройства, при които отсъства здрава структура на вътрешния живот, в резултат на което у тях възникват патологични отношения с околните. Его-концепцията за междуличностната психотерапия намира приложение най-вече в работата с такива пациенти, като им помага успешно да се адаптират към реалността.
  3. Психосоциалната концепция на Ериксън (Эриксон (Erikson E.) обяснява концепцията за културните влияние и индивидуалната психология (индивидуальная психология). Започвайки с теорията за либидото, Ериксън изучава сложното взаимодействие между социалните и културните фактори със силите на растежа, разкриващи се в индивида. Ериксън предлага концептуално обяснение на социалното развитие, проследява разкриването генетичното развитие на социалния характер и неговите превръщания в рамките на социалната среда на всяка една фаза. Социалните норми съответно не се диктуват принудително от изначално асоциалния индивид, а по-скоро обществото влияе на начина за разрешаване от всеки един индивид на задачите на конкретния епигенетичен стадий. Това се осъществява посредством „органичните свойства” (органические свойства), които в хода на развитието се преместват върху други функции и могат да станат автономни (неинстинктивни) и адаптивни, след като им е придадена формата и ценността на „социални модалности” (получаване, отдаване, придобиване), установени от обществени институти. От този процес възниква чувство за идентичност, силата на което зависи от относителния успех, постигнат в решаването на житейските задачи. Според Ериксън съществуват 8 етапа на развитие на човека, на всеки един от които индивидът проявява „[…] Его-критерии, по които може да се съди, че неговото Его на този стадий притежава достатъчно сила, за да интегрира развитието си със структурата на социалните институти”. Тези 8 стадия са следните:

1) доверие срещу базово недоверие — това е стадий, който съответства на оралния в класическата психоаналитична теория;

2) автономия срещу срам и съмнение — съответства на аналния стадий;

3) инициатива срешу вина — съответства на фалическите и едипови стадии;

4) трудолюбие срещу непълноценност — на латентния период;

5) тъждественост срешу ролева неопределеност  — на младостта и ранната зрялост;

6) близост срещу самота — съответства на зрялата възраст, на онова, което се нарича „в разцвет на силите”;

7) продуктивност срещу застой — на средната възраст;

8) запазване на Егото срещу отчаяние — на старостта.

Много аспекти в развитието на Егото, по мнение на Ериксън, могат да бъдат формулирани в термините на нарастващото чувство за идентичност, а повече или по-малко жестоката криза на идентичността се явява отличителна черта на късната младост и ранната зрялост. Много от проблемите, засягащи идентичността, се концентрират около ролята, която играят засилването или отслабването на идентичността. Смята се, че нарушената идентификация с родителите в детството, особено с родителите от пола на детето, намалява чувството за идентичност на последните, като неуспехът в осъществяването на дезидентификация с тях през младостта предизвиква сходен ефект.

  1. Концепцията за Его-психологията. Доминираща фигура в развитието на психоаналитичната теория през 50-те-70-те години на 20-ти век става Хартман (Хартман, Hartmann H.). Както и Ериксън, той изхожда от психоаналитичната теория на Фройд, но неговият подход е по-тясно свързан с представите за биологичната адаптация, докато Ериксън акцентира вниманието върху нейните социологически аспекти. Хартман разработва концепцията за вродените източници на развитие на Егото, които съществуват независимо от инстинктивните влечения под формата на „апарати на първична автономия” — това са перцепциите, подвижността и паметта. С времето тези вродени способности започват да се регулират от психичните процеси и служат на целите на адаптацията. Хартман разграничава първични и вторични автономни функции, които обезпечават относителната независимост на Егото от влеченията и така служат на адаптивни цели. Той поставя акцент върху субективния опит, смисъла и емпатичните взаимодействия.
  2. Концепциите за обектните отношения получават развитие през последните 40 години и изследват взаимоотношенията между индивидите. Клайн (Кляйн, Klein M.) разработва своите представи на основата на провежданата от нея игрова терапия с деца, в която тя се явява първопроходец. Нейната концепция се отличава от класическата психоаналитична теория: в качеството на клинично понятие се приема инстинктът към смъртта; допуска се вродена амбивалентност; развитието на Егото се разглежда като процес на непрекъсната интроекция и проекция на обектите, а не като преминаване на субекта през поредица от стадии, при което се използват различни защити; смята се, че източниците на невроза се отнасят до първата годинка, а не до първите няколко години, и се заключават в невъзможността да се премине през депресивната позиция, а не във фиксацията на различни стадии в периода на детството. В резултат на това депресивната позиция в концепцията на Клайн играе същата роля, каквато и Едиповият компелкс в класическата теория. Предполага се, че бебето живее в свят на значително по-пламенни фантазии, отколкото се приема в класическата теория и че основата задача на психоанализата е по-скоро интерпретация (интерпретация) на безсъзнателните фантазии, отколкото интерпретацията на защитите срешу безсъзнателните импулси. По това анализът на Клайн се отличава от класическата психоанализа (классический психоанализ) – със своя отказ от понятията стадий на развитие и точка на фиксация в полза на концепцията за позицията, а също така и като приписва по-голяма важност на първата година от живота, а не на детстовото като цяло. В концепцията на Клайн се разграничават две позиции: параноидно-шизоидна и депресивна. Понятието позиция има родово сходство с класическото понятие „стадий на развитие на сексуалността” (стадий развитие сексуальности), но се отличава от него по това, че се явява по-скоро сложен патерн на фантазиране и на отношение към обекта, отколкото привързаността към един обект и към една ерогенна зона. И двете позиции се среащат в първата година на живота, т.е. по време на оралния стадий в класическата теория. Параноидно-шизоидната позиция предполага, че индивидът се бори със своите вродени деструктивни импулси по пътя на разцепване на своето Его и на своите представи за обектите като за добри или лоши, както и чрез проециране на своите деструктивни импулси върху лошия обект, от когото те се чувстват преследвани. Според Клайн параноидно-шизоидната позиция представлява сама по себе си първият опит на бебето да овладее своя инстинкт към смъртта и предшества депресивната позиция. Неспособността да се посгитне депресивната позиция води, от гледна точка на Клайн, не само до редица шизоидни и параноидни разстройства, но и до обсесивни нарушения, при които „преследащият лош обект се интроецира и образува ядрото на Супер-Егото”. Под депресивна се разбира позиция, която бебето постига (или пациентът при анализа), когато то ясно си дава представа, че както неговата любов, така и неговата ненавист са насочени къме дин и същ обект — майката, когато то ясно разбира своята амбивалентност и е загрижено за това да защити майка си от своята ненавист и да я поправи щетите, които в неговото въображение ù е причинила неговата ненавист.

Друг представител на концепцията за обектните отношения е Феърбърн (Фэрбэрн (Fairbairn R. D.). В своята книга „Преразглеждане на психопатологията на психозите и психоневрозите”  («Пересмотренная психопатология психозов и психоневроз»), той описва психичното развитие от позицията на отношението към обекта и твърди, че разнообразните психози и неврози се отличават една от друга не по регресията към различни стадии в развитието на сексуалността, а по степента на незрялост на личността. По време на първия стадий – стадият на зависимостта на бебето (стадия младенческой зависимости) – бебето обективно изцяло зависи от майката (гърдата), към която то първоначално има неамбивалентно отношение. Неизбежните преживявания на фрустрация и отказите от страна на майката водят до шизоидна позиция, при която Егото на бебето се разделя до три части, две от които са либидинозно Его и антилибидинозно Его. Третата част на бебешкото Его става централното Его, което съответства на понятието Его в класическата теория. Либидонозното Его е съответно на Id, а антилибидинозното, по-малко точно — на Супер-Егото. Феърбърн разграничава и втори стадий на развитието – стадият на преход (стадия перехода), или на квазинезависимост. Инфантилната зависимост се заменя от едипов комплекс (эдипов комплекс) в качеството й на централен фактор за психопатологията. Това води до концепцията за безкрайната регресия. Феърбърн разглежда прогресивното развитие на по-зрелите форми на обектните отношения като освобождаване на личността от потребностите ù от раздвоение и потискане.

Уиникът (Уиникотт, Winnicott D. W.), подобно на Феърбърн, предлага нови представи по отношение на влеченията, които излага в неговата концепция за инфантилната зависимост. Той разработва теория за преходния обект; това са физически предмети — играчки, одеало и т. н., които се олицетворяват и възприемат като комбинации от качества на майчиния обект и на собствения развиващ се „Аз”. Тази концепция има отношение към характеристиките на взаимодействието „дете-майка”, в процеса на който детето получава физическа и емоционална подкрепа (эмоциональная поддержка), необходими за разкриване на неговия психичен потенциал. Говорейки за аспектите на развитието, Уиникът също така подчертава значението на „достатъчно доброто майчино отношение” («достаточно хорошее материнское отношениe») и „задържащо обкръжение” («удерживающее окружение»). Гантрип (Гантрип (Gantrip H.), последовател на Феърбърн и Уиникът, се опитва да синтезира различните концепции за обектвните отношения: раздвоението и вътрешния свят по Клайн; социалните корени на Егото по Ериксън; автономните Его-функции по Харман; изменчивостта на развитието на Егото по Феърбърн// раздвоение и внутренний мир Кляйн; социальные корни Эго Эриксона; автономные Эго-функции Хартманна; переменчивость развития Эго Фэрбэрна.

Важна роля в привличането на вниманието на психоаналитиците към концепцията за „Аза” играе Джейкъбсън (Джекобсон, Jacobson E.). Психоаналитичната теория пренебрегва това понятие, занимавайки се основно с влеченията и Его-механизмите. Основавайки се на идеите на Хартман и Ериксън, Джейкъбсън формулира еволюционна динамична и структурна теория за образуването на представи за собствения Аз и за обекта.

В концепцията си за фазите на порастване (концепция фаз взросления), Малер (Малер, Mahler M. S.) използва прякото наблюдение, за да демонстрира това как у детето се развива усещането за неговия „Аз” и за обектите. Тя разработва система от последователни фази на порастването, в рамките на която взаимодействията на детето с майката водят до появата на стабилно усещане за собствения ‘Аз”, което го отличава от обектите. Главните стадии на този процес са аутистичен (аутистическая стадия), симбиотичен стадий (симбиотическая стадия) и стадий на отделяне/индивидуализация (стадий отделения/ индивидуализация). Последната фаза, която започва в края на пърата година от живота, се подразделя на „излюпване от яйцето” («вылупление из яйца»), привикване (привыкание), установяване на хармонични отношения и обектно постоянство. Особен интерес представлява идеята за кризиса в хармоничните отношения, при който всяко дете се колебае между раздялата с майката и връщането към нея. Потребността от независимост се допълва от страха да загубиш майката. Това обяснява уязвимостта на детето към промените в отношенията с майката. Концепцията е полезна за разбирането на развитието на характера, на усещането за собствения „Аз” и на обектните отношения.

Като цяло концепцията за обектните отношения в значителна степен се основава на работата с пациенти, които не страдат от неврози. Акцентът се поставя върху факторите от ранното детство, когато неправилното отношение към майката води до дефекти, изопачения и едновременно с това до игнориране на вътрепсихичния конфликт, който играе централна роля при болните от неврози.

  1. Концепцията за собственото „Аз” на Кохут (концепция

собственного «Я» Когута, Kohut H.) произтича от аналитичната  работа на Кохут с възрастни пациенти с нарцистични нарушения на личността. Той привежда описания на два типа нарцистични преноси (перенос): огледално отразяващ, с възродена инфантилна потребност да получава ответна реакция и да бъде ценен, и идеализиращ, с възродена потребност от идеален обект в подкрепа на непълно формирания му монолитен „Аз”. Недостатъчно монолитният „Аз” се обуславя от дефицита на майчина грижа в ранния период от живота на пациента, която е необходима за емпатичните взаимодействия, които водят до интернализация на опита от миналото и до развитие на психични структури. Психопатологията, възникваща в резултат на тези ранни депривации, се обяснява с нарцисизма на пациента или с усещането за собствения „Аз”, а не от конфликт, свързан с обектните отношения, както в е случаите на невроза. Оттук произтича и психотерапевтичната обосновка на необходимостта да се предостави емпатичен опит, който да укрепи структурите на психиката, което съответно помага да се запълни този дефицит. Тук се наблюдавя известно сходство с психотерапевтичните подходи, пропагандирани от Ранк (Ранк, Rank О.), Александер (Александер, Alexander F. G.) и Уиникът (Уинникот), според които предположението за депривацията в ранния период от живот диктува необходимостта от предоставяне на емпатични преживявания с цел да се запълнят дефицитите и да се коригират нарушенията на личността.

Кохут заменя концепцията за Егото с концепцията за собствения „Аз”, който се явява същност на личността и се състои от основополагащи стремежи, таланти, навици и идеализирани цели. Тези съставни части притежават сила, съдържание и са обвързани една с друга. Теорията за съновиденията се подлага на модификация и включва непосредственото преживяване на собственото „Аз”, а не скритото изразяване на безсъзнателните желания. Кохут обръща внимание на потребността от емпатия (эмпатия), която спомага за възникването на Аз-обектни преноси, които сами по себе си създават цялостното „Аз”. В клиничен план, неговият техически подход е перспективен за пациенти, които могат да бъдат категоризирани като нарцистични личности.

  1. Концепцията за терапиите и техниките. Бибринг (Бибрин, Bibring E.) издига тезата за генезата и динамиката на депресията, като алтернативна формулировка на тази Фройд. Фройд поставя акцента върху механизма на интроекция на амбивалентно любимия обект при насоченост на враждебността срешу Егото, а Бибринг — върху загубата на самоуважение, обусловено от неуспехите и изтощението на Егото.

Друг автор, който спомага за подреждането и за организацията на съответните аналитични принципи и прийоми, е Фенихел (Фенихель, Fenichel О.), който написва книгата „Проблеми на психоаналитичната техника” («Проблемы психоаналитической техники».

Значима фигура в тази област е Александер (Александер), който разработва концепцията за корективния емоционален опит (коррективного эмоционального опыта (коррективный эмоциональный опыт), своеобразна алтернатива на направленията, които акцентират вниманието върху интерпретацията и инсайта (инсайт). Александер смята, че последните игнорират важността на афективния опит и отсвояват мнението, че психоаналитикът е длъжен да създаде терапевтични взаимоотношения с пациента, които могат да неутрализират някои основни патологични отношения в детството на последния. Това ще помогне на болния да преодолее отрицателните последици от детския опит, които формират в неговата личност патологичен стил в отношенията.

Завършвайки анализа на концепциите на Н., трябва да се подчертае, че се променят целите и характерът на провеждане на психоаналитичната психотерапия (психоаналитическая психотерапия). Понастоящем психоанализата цели да измени в широки граници структурата на характера, което поражда необходимостта да се удължи психотерапията, която в момента продължава обикновено от 3 до 6 години. Стереотипът за хладния, мълчалив психотерапевт е неприложим за съвременния психоаналитик, който смята, че пациентът му е партньор в изпълнението на трудна задача, която изисква сътрудничество и взаимно уважение. И двете страни разбират, че за аналитичното търсене на аналогични, афективно незрели производни на конфликта в най-голяма степен спомага работният съюз, т.е. относително неневротичните, рационални взаимоотношения между пациента и психоаналитика.

Наблюдава се тенденция към разширяване на сферите на анализ, които обхващат и патологичните синдроми, първоначално смятани за неподходящи за подобен анализ. Класическата техника, както и преди, е по-уместна в лечението на неврозите, докато психоанализата се разпростира върху всички аспекти на личността, на взаимодействието с реалността и всички типове психопатологии.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s