365 дни на психотерапията: 104 – Хуманистично (екзистенциално-хуманистично, опитно) направление в психотерапията

Едно от трите основни направления на съвременната психотерапия, към които се причисляват също динамичното и поведенческото (Parloff M. В., 1975; Karasu Т. В., 1977). Това направление е в най-малка степен еднородно. Към него се отнасят екзистенциалната психотерапия (экзистенциальная психотерапия), дизайн-анализът (дазайнанализ), логотерапията (логотерапия), клиент-центрираната психотерапия (клиент-центрированная психотерапия), гещалт-терапията (гештальт-терапия), психоимажинативната терапия на Шор (психоимажинативная терапия Шорра (Shorr J.), емпиричната психотерапия на Уитакър (эмпирическая психотерапия Витакера (Whitaker С. А.), емпиричната психотерапия на Гендлин (эмпирическая психотерапия Гендлина (Gendlin E. Т.), първичната терапия на Янов (первичная терапия Янова (Janow A.), биоенергийният анализ на Лоуен (биоэнергетический анализ Лоуэна (Lowen А.), структурната интеграция на Ролф (структурная интеграция Рольф (Rolf L), автогенната тренировка (аутогенная тренировка, висша степен), трансценденталната медитация (трансцендентальная медитация), дзен-психотерапията (дзэн-психотерапияІ, психеделичната психотерапия (психоделическая психотерапия) и редица други методи.

Разглеждайки природата на човека и на неговите болести, представителите на това направление подлагат на критика класическият психоаналитичен подход и неговото отношение към етиката на човека — неговите желания, избор и отношение към другите. Чрез психоаналитичната практика и чрез придаването на особено значение на техническите прийоми човек става обезличен, изолиран, управляем, достъпен за анализ и преценка, съответно и унижен. Емпиричната концепция възвеличава човека с цел да нивелира неговото отчуждение, поощрява максимално пълното изследване на уникалността и на универсалността на неговата природа. В това се съсои нейната трансцендентална същност. Или по думите на Франкъл (Франкл, Frankl V. E., 1966), „човекът по своята същност се стреми да намери цел и дая осъществи своето предназначение в живота”. Този подход включва както трансперсоналното, така и интраперсоналното измерение. „Интерперсоналното се отнася до нивото на Аза… където основно се явява разкриването на човешката индивидуалност, на емоционалното състояние и начина, по който те са представени във физическото тяло;  трансперсоналното е ориентирано към максималната реалност… към единството на човека, към универсалния или космическия план… в който човек преживява надхвърлянето на границите на своя Аз и преходът на последния в едно универсално съзнание”  (Arendsen-Hein G. W., 1974). Представителите на хуманистичното направление в психотерапията са склонни да виждат човека като съшество по природа активно, борещо се, себеутвърждаващо се, повишаващо своите възможности, с почти безгранична способност към положителен ръст. Ето защо усилията на психотерапевта са насочени към личностния ръст на пациента, а не просто към излекуването на болестта му. Терапевтичната цел тук е да се постигне максимална осведоменост или по-високо състояние на съзнание, при която според Мей (Мей, May R., 1958), „да бъдеш осведомен за своето предназначение в света и в същото време означава да бъдеш предназначен за това”. Представителите на това направление използват широки понятия като самоопределение, творчество, истинност и методология, стремяща се към максимална интеграция на ума, тялото и душата на човека при отсъствие или нарушение на неговата цялостност. Патологията се разбира като намаление на възможностите за себеизразяването, като резултат от блокирането, потискането на вътрешните преживявания или загуба на съответствие с тях. Невротичната личност се разглежда като страдаща от потиснатост и фрагментация, а неврозата — като основен, универсален, водещ до отчаяние резултат от отчуждението на индивида от него самия, от обществото му (или от света). Според Маслоу (Маслоу (Maslow A. H., 1970) патологията е отслабване на човека, загуба или все още неосъщественост на човешките възможности. Така болестта, която включва всички обичайни психиатрични понятия, и здравето се разполагат върху континуума: какъв се стреми човек да бъде — какъв той може да стане.

При разглеждането на терапевтичния процес (процеса на изменение), интелектуалните знания и инсайтите се заменят с емоции и преживявания, акцентът от „там и тогава”, т.е. поставен върху далечното минало, се пренася върху „тук и сега”, т.е. върху непосредственото настояще. Преживяването (под формата на придобиване на опит) се явява по-скоро сетивен, отколкото познавателен или вербален процес, който протича в непросредственото настояще, субективен и незабележим е (за околните), а също така безусловно значим (макар последното да не се задържа задължително такова) и служи като средство за концептуализация. Съгласно Гендлин (Гендлин, 1961) „терапевтичните изменения се явяват резултат на процеса, в който несъмнено е значението на осведомеността, на интензивното усещане, точно насочено и променено, дори без да е изразено словесно”. Терапевтичните изменения чрез преживявания обикновено протичат с помощта на реални, конгруентни междуличностни взаимоотношения между пациента и психотерапевта. В основата на клиент-центрираната психотерапия на Роджърс (клиент-центрированная психотерапия Роджерса (Rogers С. R.)) стои позитивната вяра в това, че всеки организъм има вродена тенденция към развитие на своите оптимални способности толкова дълго, колкото той се намира в оптимална среда. Психотерапевтичните срещи действат чрез самия факт, че са нещо ново. По време на тяхното провеждане, психотерапевтът служи като катализатор, с помощта на който пациентът реализира своите латентни и най-добри възможности за саморазвитие.

И макар да може да има различия в разбирането на природата на терапевтичните взаимоотношения, реалният терапевтичен диалог „тук и сега” или взаимните срещи между психотерапевта и пациента се явяват задължително условие в много школи от това направление. Най-голямо значение придобиват пробуждащите се човешки взаимоотношения, при които всеки човек се опитва да общува искрено с другите, както вербално, така и невербално.

Терапевтичният съюз не се явява взаимоотношение подобно на това между лекаря и пациента (както в динамичната психотерапия) или между учителя и студента (както в поведенческата психотерапия (психотерапия), а представлява отношение на едно човешко същество към друго. Роджърс (Роджерс, Rogers, 1955) пише: „Аз встъпвам във взаимоотношения не като учен, не като лекар, който може точно да определи диагнозата и лечението, а като личност, встъпваща в лични взаимоотношения”. Представителите на това направление, за разлика от екзистенциално-ориентираните смятат, че по отношение на методите и на техническите психотерапевтични прийоми, не е толкова важно както прави психотерапевтът, а по-скоро смисълът (контекстът) на психотерапията, както и не това, което психотерапевтът говори, а онова, което той сам по себе си представлява (какъв е той всъщност). Във връзка с това психотерапевтите от хуманистичното направление често биват критикувани за недостатъчно определените им методи за психотерапия.

Целта на всички технически прийоми може да бъде формулирана като стремеж към проникване във феноменологичния свят на пациента. За разлика от психотерапевта в динамичното направление, психотерапевтът тук не се докосва до миналото на пациента, до диагнозата му, не се стреми към инсайт, към интерпретация (интерпретация), не посочва целите, не се явява директивен или конфронтиращ се, не натрапва своето мнение на пациента под формата на наставления или на предпочитания за това как да се реши даден проблем. Психотерапевтите от школата на Роджърс и на класическия екзистенциализъм по същността си имат вербални взаимоотношения с пациента. Другите школи в хуманистичното напралвние в психотерапията често са невербални в своя подход. Те (например гещалт-терапията) виждат свръхинтелектуализацията като част от проблема на пациента, т.е. проява на защита срещу преживяванията и чувствата, и не я приемат в качеството ù на терапевтичен прийом. Психотерапевтите се опитват да съсредоточат активността върху рефлексията, предпочитат действието пред думите или, като минимум, съчетават действието с интроспекцията. Тяхната цел се заключава в развиването на осведомеността на пациетна за телесните усещания, пози, напрежения и движения с акцент върху соматичните процеси. Като основна опора се използва усилването, подбуждането на пац иента. Прийомите, които изразяват съпреживяване в тези школи, се явяват съчетание на пряка конфронтация (конфронтация) и драматизация, т.е. изиграване на роли, преживяване на фантазии в терапевтична обстановка.

В хуманистичното направление в психотерапията също така се правят опити да се обединят ума, тялото и душата по пътя на фокусирането върху духовното измерение, което се осъществява преди всичко чрез метода на медитацията (медитация). Смята се, че състоянието на крайна дълбока почивка повзволява да се излезе извън пределите на света на индивидуалния Аз. При повечето методи за трениране на волята и на вниманието, централна се явява съсредоточеността върху произнасянето на специални думи или мантри, което например служи за основа за възникването на състояние без Аз или на трансцендентално състояние, което не е съсредоточено върху Аза.

В хуманистичното направление в психотерапията могат да бъдат разграничени 3 основни подхода:

  1. Философски подход, който използва екзистенциалните принципи като основа за провеждането на психотерапия. В процеса на взаимния диалог или среща („тук и сега”/здесь и сейчас) се провежда вербална психотерапия (например клиент-центрирана терапия и логотерапия).
  2. Соматичен подход (соматический подход), който се основава на прилагането на невербални методи, които водят до интеграция на Аза посредством съсредоточаването на вниманието върху субективни телесни стимули и сензорни отговори (например гещалт-терапия) и/или физически, двигателни методи на интензивно отреагиране и емоционално „наводнение”, при които акцентът се поставя върху телесното стимулиране и освобождаването на чувствата (например биоенергийният анализ на Лоуен и първичната терапия на Янов).
  3. Духовен подход, в центъра на който е крайното утвърждаване на Аза като трансценцентален или трансперсонален опит, разширяването на опита на човека до космическо ниво, което в крайна сметка, по мнение на представителите на този подход, води към обединяване на човека с Вселената (Космоса). Това се постига с помощта на медитацията (например трансценценталната медитация) или на духовния синтез, който може да се осъществи чрез различни прийоми за самодисциплиниране, за трениране на волята и по пътя на практики за деидентификация (например психосинтез/психосинтез).

Според Карасу (Karasu, 1977) разглежданото направление в психотерапията се характеризира със следните основни категории:

— концепцията за патологията (основава се на признаването на съществуването на екзистенциално отчаяние като следствие от загубата на възможностите у човека, на разцепване на  Аза, на съгласуваност със собствените знания);

— здравето (свързано с реализирането на човешкия потенциал — с развитието на неговия Аз, с достигането на автентичност, на непосредственост);

— желаните изменения (непосредствеността на преживяванията, възприемането и изразяването на усещания или на чувства в дадения момент);

— времевият подход (извънисторически, фокусира се върху феноменологичния момент);

— лечението (кратковременно и интензивно);

— задачата на психотерапевта (свежда се до взаимодействие в атмосфера на взаимно приемане, което спомага за себеизразяването – от соматично до духовно);

— основният психотерапевтичен метод (срещи с равноправно участие в диалога, провеждане на експерименти, игри, инсценировки или „изиграване” на чувства);

— лечебният модел (екзистенциален: диада от равни хора или от „Възрастен-Възрастен”, т.е. човешки съюз);

— характерът на отношението на пациента към леченеито (смята се за реално, за разлика например от признаването на съществуването на преноса в динамичното направление, като също така има първостепенна важност);

— позицията на психотерапевта (взаимодействаща и приемаща; той встъпва във взаиморазрешаваща или удовлетворяваща роля).

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s