365 дни на психотерапията: 103 – Групова динамика

Съвкупност от вътрегрупови социално-психологически процеси и явления, характеризиращи целия цикъл на живота на малката група и етапите в него — нейното образуване, функциониране, развитие, стагнация, регрес, разпад, — всичко това се нарича Г. Д. Казано иначе, това е учение за силите, структурите и процесите, които действат в групата. Групата тук се разглежда като общност от хора, характеризираща се с ограничен брой членове (до 20 човека), с непосредствени контакти, с разпределени роли и позиция, с взаимозависимост между участниците в нея, които споделят общи цели, ценности и норми и поддържат постоянен състав,

Терминът Г. Д. се използва:

  • за обозначаване на направление в ученето в малка група, основано на принципа на гещалт-психологията;
  • за характеризиране на процесите, протичащи в групата в хода на нейното развитие и промяна;
  • за описание на причинно-следствените връзки, които обясняват тези явления;
  • за обозначаване на съвкупността от методически прийоми, използвани при изучаване на социалните нагласи и на междуличностните отношения в групата.

Терминът Г. Д. се използва най-вече в три психологически дисциплини: 1) В социалната психология Г. Д. представлява самостоятелна област на изследване. Нейният предмет е индивидът (влиянието на групата върху неговите чувства, поведение, когнитивни процеси), самата група (нейното влияние като надиндивидуално единство върху индивида и другите групи); 2) Г. Д. обозначава също така съвкупността от методически прийоми, използвани едновременно за обучение и за социално-психологически изследвания. В този случай обучаващите се явяват едновременно участници и наблюдатели-изследователи в груповия процес. Процесът на обучение протича не само в когнитивната плоскост, но и под формата на интензивен собствен опит. В този план Г.Д. се включва и в педагогическата психология. 3) Предмет на Г. Д. като област на клиничната психология са теорията и техническите прийоми, насочени към промяна на междуличностните отношения в групата. Педагогическите и клиничните аспекти на Г. Д. се обединяват понастоящем в термина „приложна Г. Д.” (прикладная Г. Д.). Първите изследвания в Г. Д. са проведени от Левин (Левин, Lewin K., 1994).

В психотерапията Г. Д. представлява сама по себе си научна основа на психотерапевтичния процес в група, доколкото в терапевтичните групи се проявяват всички групови феномени. В този смисъл спецификата на груповата психотерапия като самостоятелен метод се заключава в целенасоченото използване на Г. Д. за лечебни, психотерапевтични цели (психотерапевтические цели). В контекста на груповата психотерапия Г. Д.  се разбира като съвкупност от взаимоотношения и взаимодействия между участниците в групата, включително груповия психотерапевт (групповой психотерапевт). Кратохвил (Кратохвил,  Kratochvil S., 1978) определя Г. Д. като съвкупност от групови действия и интеракции, които характеризират развитието или движението на групата във времето, като тази съвкупност е резултат от взаимоотношенията и взаимодействията на членовете на групата, тяхната дейност и въздействията на външната среда. Хок (Хек, Hock K., 1975) разглежда Г. Д. като процес на формиране, структуриране, развитие и функциониране на групата, който придобива важно значение за психотерапията. Към характеристиките на Г. Д. се отнасят целите и задачите на групата, груповите норми; структурата на групата, груповите роли и проблемът за лидерството; груповата сплотеност, напрежението в групата (напряжение в группе); актуализацията на предходния емоционален опит (проекция), формирането на подгрупи, фазите на развитието на психотерапевтичната група (фазы развития психотерапевтической группы).

  1. Цели и задачи на групата. По правило, груповият психотерапевт директно не информира участниците за груповите цели. Формирането и приемането им от членовете на групата създават основата на терапевтичната активност. Определената насоченост на действията позволява на участниците да разберат смисъла и да осъзнаят значението на груповите действия, удовлетворява индивидуалните им потребности, особено при съвпадение между индивидуалните и груповите цели. Съществен проблем в началото на работата на психотерапевтичната група (психотерапевтическая группа) е формирането на същинските психотерапевтични цели и преодоляването на дисбаланса между общогруповите цели и доволно често наблюдаваните неконструктивни, „антипсихотерапевтични” (антипсихотерапевтические) цели на отделните членове на групата. Кратохвил формулира по следния начин целите на психотерапевтичната група: да се разбере проблема на всеки участник, да му се помогне да разбере и измени собственото си състояние; постепенно да се промени слабата приспособляемост на пациента, да се достигне до адекватна социална адаптация; да се предостави информация за закономерностите на интерперсоналните и груповите процеси като основа за по-ефективното и хармонично общуване с хората, за подкрепяне на процеса на развитие на личността, разбиран като ръст на собствения личностен и духовен потенциал; да се отстранят болезнените признаци и симптоми..
  2. Нормите на групата — това е съвкупност от правила и изисквания, „стандарти” на поведение, които регулират взаимоотношенията и взаимодействията между нейните участници. Груповите норми определят кое е допустимо и кое не в групата, кое е желателно и нежелателно, правилно и неправилно. Нормите в хода на развитие на групата могат да претърпят изменения, особено при възникването на нови сложни групови ситуации, но без тяхното съгласуване не може да бъде организирана активността. Мярка за интернализацията от страна на участниците на груповите норми може да бъде усилието, прилагано от колектива за тяхното запазване и защита. Към психотерапевтичните норми обикновено се отнасят искрената проява на емоции (включително и по отношение на психотерапевта), открито излагане на собствените възгледи и позиции, разказването за собствените проблеми, приемането от страна на другите и търпението им по отношение на чуждите позиции и възгледи, активността, стремежът да се избягват оценъчните съждения и др. Важен проблем в психотерапевтичната група е формирането на същински психотерапевтични норми и преодоляването на „антипсихотерапевтичните” (антипсихотерапевтические) такива.
  3. Структура на групата, групови роли и проблеми на лидерството. Структурата на групата е едновременно формална и неформална. Неформалната структура се установява значително по-бавно от формалната, доколкото се определя от интерперсоналния избор. Различните членове на групата заемат различни позиции в йерархията по популярност и авторитет, власт и престиж, те осъзнават и изпълняват различни роли. Шиндлер (Шиндлер, Schindler R., 1957) описва четири най-често срещани групови роли. Алфа — това е лидерът, който импонира на групата, подбужда я към активност, съставя програмата, насочва я , придава ù увереност и решителност. Бета — това е експерт, който има специални знания, навици, способности, които изисква групата или които тя оценява високо. Експертът анализира, разглежда ситуацията от различни страни, неговото поведение е рационално, самокритично, неутрално и безучастно. Гама са преимуществено пасивните и лесно приспособяващите се членове на групата, които се опитват да запазят своята анонимност, като повечето от тях се отъждествяват с алфата. Омега е най-„крайният” член на групата, който страни от групата поради неспособност, поради това, че е различен от другите или поради страх. В психотерапевтичната група се срещат също и други роли: противник, опозиционер, монополист, монополен оратор, моралист, мъченик, квазипсихотерапевт, любимец, шут, „изкупителна жертва”, агресор, провокатор, защитник, вайкащ се, правдолюбец, блюстител на демокрацията (противник, оппозиционер, монополист, монопольный оратор, моралист, мученик, квазипсихотерапевт, любимчик, шут, «козел отпущения», агрессор, провокатор, защитник, нытик, правдолюбец, блюститель демократии). За невротичните пациенти са характерни силно стереотипизираните роли. Психотерапевтичната група предоставя възможността те да се прояви, коригира и разшири ролевия диапазон и репертоар. Лидерството в групата е важен компонент на Г. Д., тясно свързан с проблемите като ръководството на групата, подчинеността и съперничеството в нея. Отношението към психотерапевта, който се явява формален лидер на колектива, в различни фази от развитието на психотерапевтичната група, може да бъде различно и да се променя. Ролята на неформалния лидер в групата също не е стабилно, съперничеството, борбата за власт заемат съществено място в груповия процес. Във взаимоотношенията с лидера пациентите проявяват собствените си амбивалентни тенденции и нагласи по отношение на отговорността, безопасността, самостоятелността, ръководството, зависимостта.
  4. Груповата сплотеност се разбира като привлекателността на групата за нейните членове, потребността им да участват в групата и да си сътрудничат при решаването на общи задачи, като взаимно привличане между членовете на групата. Груповата сплотеност е необходимо условие за осъществяването и ефективността на груповата психотерапия. Тя се разглежда също така като аналог на психотерапевтичните отношения между пациента и психотерапевта в процеса на индивидуална психотерапия (индивидуальная психотерапия). Кротохвил посочва, че за груповата сплотеност допринасят: удовлетворяването на личните потребности на членовете на групата, както актуалните, така и потенциалните; целите на цялата група, които са в съгласие с индивидуалните потребности; изгодите, които следват от това членство; очакването за несъмнена полза; различните типов симпатии между участниците в групата, тяхното взаимно привличане; мотивираността на груповите членове; приятелската, предразполагаща атмосфера; престижът на групата; влиянието на груповата активност, съперничеството с други групи. Формирането на груповата сплотеност има важно значение за психотерапевтичния процес. Членовете на подобни групи са по-възприемчиви, по-способни към искрена проява на чувствата си в конструктивна форма (включително и на негативните такива). Те са готови да обсъждат груповите конфликти, независимо от възникващите напрежение и неприятни преживявания, проявяват истинска заинтересованост един към друг и желание да си помагат.
  5. Груповото напрежение възниква във връзка с разминаването в очакванията на груповите членове и реалната групова ситуация, несъгласуваността между личните им стремежи, необходимостта да съизмерват своите потребности, желания, позиции, нагласи с други членове на групата, напрежение се поражда и при обръщането към болезнените проблеми и преживявания на другите. То може да се изразява в агресивност, злост, раздразнение, неприязън, страх, отчуждение. Напрежението в групата обаче играе и положителна роля като фактор, който подбужда членовете на групата към активност, към промяна.
  6. Актуализация на предходния емоционален опит (проекция). В процеса на групова психотерапия у пациентите се актуализира предходния емоционален опит и предишните стереотипи в междуличностните отношения при взаимодействие с околните. Реакцията на всеки един участник в групата спрямо другите се определя не само от влиянието на конкретния човек или ситуация, но и от преноса (перенос) на собственото отношение спрямо някой друг човек или ситуация в миналото към актуалната групова ситуация. Психотерапевтичната група представлява сама по себе си модел на тази реалност, в която се намира пациента в неговия живот. Тук (в групата – бел. прев.) се проявяват същите чувства, отношения, нагласи, типичните за него стереотипи в отношенията. Това е важен материал за психотерапевтична работа, за извеждане, анализ и преработка на неадекватните емоционални и поведенчески стереотипи, на собствената невротична проблематика. Подборът на състава на психотерапевтичната група в много отношения се определя именно от необходимостта да се създадат условия за проекция, за актуализиране на предходния емоционален опит, което предполага наличието на колкото се може по-голямо разнообразие в личностните особености, емоционалното реагиране и поведението на участниците в групата.
  7. Формирането на подгрупи и тяхното влияние върху функционирането на групата. В групата много често се наблюдава тенденция към образуване на подгрупи. Подгрупите възникват съгласно определен принцип (възрастов, полов, интелектуален и др.), като този принцип влияе на дейността на психотерапевтичната група. Негативно въздействие оказва „затвореността” (закрытость) на подгрупата, нежеланието да се обсъждат с всички частни проблеми. Образуването на подгрупи, техните цели, норми и роли в груповия процес са подходящи теми за продуктивна групова дискусия (групповая дискуссия).
  8. Фазите на развитие на психотерапевтичната група се определят преди всичко от смяната на преобладаващите типове взаимодействия и взаимоотношения между участниците в групата, от промяната на основните типове групови интеракции.

Всички описани по-горе процеси и елементи на Г. Д. са много важни теми на груповата дискусия, което позволява в последната да се прояви значимата за пациента проблематика чрез анализ на особеностите на неговите взаимодействия и взаимоотношения с другите хора и спомага индивида да осъзнае по-добре отношенията си с другите.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s