365 дни на психотерапията: 84 – Психотерапевтични аспекти на молитвата

Молитвата представлява обръщане на вярващия към Бога. Думата „обръщане”, на гръцки език — „койнония” (койнониа), предполага определени отношения между две или няколко лица. Молитвата изразява междуличностните отношения на човека с Бога и е диалогична по своята същност и форма, в което е и коренното ù отличие от медитацията (медитация), с която тя има сходство в организацията на вниманието, в неговата концентрация. Структурно молитвата включва в себе си предписаните от религиозните учения вербални и невербални действия, а също така необходимите за тях съответни настройка и нагласа, т.е. тя е многопластов процес, в който участват заедно духът, душата и тялото. Към действието на молитвата е необходимо да се отнесат желаните и възможни изменени състояния на молещия се, неговото субективно соматично и психично състояние в контекста на постиганата трансформация на личностните му себеусещане и светоглед. От тази гледна точка, молитвата, според авторитетния изследовател на „умното делание” (умное делание), център на което е молитвата, архимандрит Киприян (архимандрит Киприан, Керн), се оценява като „терапия и хигиена на душата” ((«терапевтика и гигиена души» (1996)).

Самото понятие „молитва”, което може да бъде характеризирано като един от най-солидните и многостранни актове в религиозния живот, се актуализира в научно-практическата психотерапия предвид необходимостта да се отчитат и да се използват целесъобразно и в най-голяма степен всички фактори, които влияят на психичните и на психосоматичните процеси. В методологичен план молитвата е основното звено, което свързва психотерапията и богословието; от гледна точка на практиката — тя е звеното, което свързва психотерапевтичните и сотериологичните задачи (сотериология – богословско учение за изкуплението и спасението на душата, бел. прев.), които се решават в условия, при които поне един от участниците в психотерапевтичния процес се явява адепт на монотеистична религия и вследствие на това обичайната комуникативна диада „лекар-психотерапевт — пациент” се преобразува в триада: „лекар-психотерапевт — Бог — пациент”. Изменена по този начин, структурата на психотерапевтичното взаимодействие насочва вниманието към посоката и характера на явните или скрити допълнителни комуникации с преди всичко молитвено съдържание.

Най-пълно учението за молитвата и сведенията за нея се разглеждат в творбите и трудовете по аскетика, които са в съгласие с фундаменталните положения на църковната антропология и мистичното богословие. Най-пълна информация по отношение на христианската молитва се съдържа в Добротолюбието (Добротолюбие, т. 1-5, 1992) и в „Сборника за молитвата Иисусова” (Сборнике о молитве Иисусовой (1994)), в които компилативно и със строга методологична практичност са използвани творенията на Йоан Касиан Римлянин (Иоан Кассиан Римлянин) и Ефрем Сирин (Ефрем Сирин) (IV в.), на Марк Подвижник и Йоан Лествичник (Марк Подвижник и Иоанна Лествичник (V в.)), на Максим Изповедник и Исаак Сирин (Максим Исповедник и Исаак Сирина (VII в.), на Симеон Нови Богослов и Григорий Палама (Симеон Новий Богослов и Григорий Палама (XII в.), на Теофан Затворник и Игнатий Брянчанинов ((Феофан Затворник и Игнатий Брянчанинов (XIX в.)), на много други велики подвижници, които са преживели и тълкували целителната сила на действената и на съзерцателната молитва. В основата на целия аскетичен опит, за чийто връх се признава духовният опит, свързан с молитвата, се явяват свещените текстове със заповеди и други предписания, които засягат еднакво сферата на сакралното (богослужения с акцент на устремеността към Бога) и поведенческата, когнитивната и емоционалната сфера. Реализмът на религиозната ортодоксия се отразява в протичането  и действията в подвижническия живот. В монотеистичните религии (юдаизъм, християнство и ислям) вътрешният смисъл на духовното подвижничество „произхожда от молитвата — най-важният двигател на творческото преобразяване на човека” (Шукуров Ш., 1997).

В най-голяма степен адаптирани към психотерапевтичния речник са такива определения на молитвата като „обръщане” (обращение), „беседа” (беседа), „общуване” (общение) и „диалог” (диалог). Всички те подчертават характера на молитвата като лично и междуличностно общуване, а насочеността на молитвата към Бога като към Личност изразява неповторимостта на това общуване. Речникът на исихастката антропология (Словарь исихастской антропологии (1995)), изграден върху анализа на „умното делание” (умное делание), център на което се явява построената по особен начин молитва, определя, че молитвата е отговор на съзнанието на присъствието или на волята Божия — разбира се, такова съзнание, в което са впечатани това присъствие и тази воля. По-нататък се изреждат особеностите на молитвеното общуване, че това е взаимен, двупосочен процес, в който ние предполагаме, че ще получим  отклик, отговор. Но ако адресатът е Бог, то получаването от него на отговор не е нищо друго, освен удвояването на Неговата енергия, получаването на Неговата благодат, мистичен акт, крайно отличаващ се от онова, което обикновено се разбира под диалог.

Благодатта е извъннаучно понятие, но житейски факт, реално субективно чувство на божествена помощ, оказвана към молещия се, потвърждавано в продължение на векове от многочислени свидетелства. В религиозната традиция, включително и в тази на християнството, силата на частния пример (изцеление, чудо, житие) има предимство пред уравняващата неповторимата личност статистика, която не се вписва в концепцията на пастирска грижа. Практиката на молитвата и нейната ефективност се предават чрез властта на благочестието от бащите към децата, от пастира към следващите го под формата на учене и наставления.

Пример за подобно предаване на фундаменталната истина „за връзката между болестта, молитвата и медицинските професии”, по думите на католическия свещеник Бенедикт Херон (Бенедикт Херон, М. Benedict Heron), се явява старозаветното свидетелство от 38 глава на книгата на Исус, син Сирахов (Иисус, сына Сирахова): „В своята болест не бъди небрежен, а се моли на Господ, и Той ще те изцели”, „Остави грешния живот и вдигни ръце, от всякакъв грях очисти сърце”, „Отвори място на лекаря, защото той е създаден от Господ”, „В друго време и в техните (на лекарите) ръце се постига успех; защото и те се молят на Господа, за да им помогне Той да донесат на болния облекчение и изцеление”. В книгата на отец Бенедикт Хирон „Молитва за изцеление” (Молитва об изцеление, 1994) е изложен практическият опит в съвместното молитвено служение между духовници, лекари и миряни от католическото движение „Харизматично възраждане” (Харизматическое возрождение), приведени са доказателства за молитвена помощ.

Коректното отношение към религиозността на човека задължава психотерапевта да взима под внимание религиозната норма, която предписва молитва, да отчита потенциалът на молитвата като духовно делание, да разбира възможните противоречия между лечебната психотехника и молитвените правила, да спомага за хармонизирането на психичното състояние на пациента, без да игнорира неговия положителен духовен опит, който се опира на опита на учителите и наставниците му. Има различни варианти на типологии на молитвата, но в основата им винаги лежат структурата на източника на молитвата и векторът на нейната насоченост. „Молитвата е теоцентрично устройство на душата” (Флоровский Г., 1972). Разграничават се множество видове молитва според движещите я подбуди и настройки, според степените в нея, разбирани като степени на един духовен процес, според нейните действия, когато се оценява силата ù да води към изцеление, преображение и обожение. В духовно-аскетичната писменост, както в образната, така и в метафоричната ù форма, са отразени всички назовани страни на молитвата. За оценка на ефективността на психотерапията (оценка эффективности психотерапии), на специалиста му предстои да мобилизира своето изкуство на тълкуванието и разбирането си за комуникацията между пациента и Бога, която може да бъде не само демонстрирана, но и препоръчителна, като вземе предвид мобилизацията на участващите в нея сили.

„Молитвата е като всеобхватно задължение, така и вседействено средство.” Чрез нея истините на вярата се отпечатват в ума, добрите нрави — във волята, но най-вече тя спомага чувствата да оживят сърцето. Когато последното го има, се проявяват и първите две. Ето защо образованието в молитва трябва да започне преди всички други и да продължава постоянно, неуморно, докато Господ не даде молитва на молещия се. Наченките на молитвата се полагат в самото обръщане, защото молитвата е устременост на ума и сърцето към Бога” – наставлява епископ Теофан (Феофан) (Говоров) (1962), опитен педагог и психолог. Същият автор определя също, че първата степен на молитвата е телесната такава, наричана още действена, тя се състои в четене, стоене, поклони. За нея могат да бъдат свойствени недостатъчната концентрация на вниманието, известната безчувственост, слабостта на желанието и тя се постига с труд, търпение и самопринуда. Втората степен на молитвата се определя като внимателна или умствена; умът започва да се концентрира в установения час за молитва и човекът я произнася съзнателно, като вниманието прониква в написаното молитвено слово и го изговаря като свое. Третата степен е молитвата на чувствата, или сърдечната молитва, от „внимание сърцето се сгрява, и онова, което е в чувствата, тук става чувство. Там словото е съкрушително, а тук е съкрушение; там е прошка, а тук чувство на нужда и потребност. Който е преминал към чувствата, той се моли без думи, защото Бог е Бог на сърцето. Ето това е и границата на молитвеното възпитание – молейки се, да преминаваш от чувства към чувство. Тогава може и четенето да се прекъсне, както и мисленето, и да остане само пребиваването в чувствата с известни молитвени „знаци”. Последната степен, постигана при молитва — това е духовната молитва, когато молитвеното чувство не прекъсва, тази молитва е дар на Духа Божий, молещ се за нас.

По своето действие подвижническата молитва може да се разглежда от три гледни точки, класифицирани от архимандрит Киприан (Киприан, Керн 1996) „преди всичко като начин да се освободиш от страстите, така да се каже, да изкупим греха, да се помолим да се освободим от страстите; след това молитвата се явява средство за успокоение на душата, за разширяване на вътрешния свят, средство, което води до съвършен покой, или исихия; и накрая — молитвата е и някакъв метод за познаване на Бога, за приближаване до Източника на Светлината, до самия Бог”. Следователно трябва да се отбележи, че подвижничеството изобщо и молитвата в частност се явяват комплекс от коригиращи, предупредителни, възпитателни и целителни средства. Това сближава молитвата и психотерапевтичните задачи.

В образна форма в подвижническите думи и аскетични опити резултатите и възможностите на молитвата: „обучение на сърцето, укротяване на надменността, очистване от злопаметността, поправяне на безбожието; тя е крепостта на тялото, благоденствието на дома; оръжието на пътуващия, благонадеждността на бодърстващия, утехата на скърбящия, ободрението на плачещия (Ефрем Сирин, 1994), „затвърждаване на света, примирение с Бога, умилостивение за греховете, преодоляване на изкушенията, стена, защитаваща от скърбите; източник на добродетели, виновница за дарованията, невидимо преуспяване, храна за душата, просветляване на ума, секира на отчаянието, посока на надеждата, унищожение на печалта“ (Иоанн Лествичник, 1994).

За да може молитвата да води до резултати, необходимо е да се следват учението и наставленията. Съвременният подвижник архимандрит Софроний (Сахаров) (Софроний Сахаров), следвайки своите предшественици, открито очертава две условия: „Първото условие е вярата в Христа, като в Бог-Спасител; второто е осъзнаване на себе си като смъртен грешник. Подобно осъзнаване може да достигне до такава дълбочина, че човек да се почувства по-слаб от всички други; това му изглежда като очевидно не поради външните извършени актове, а поради това, че е отделен от Бога и е потенциален носител на всякакво зло. Колкото повече ние се смиряваме в болезненото си покаяние, толкова по-бързо нашата молитва достига до Бога. Когато ние губим смирението си, тогава и никакви подвизи няма да ни помогнат. Действието на гордостта в нас, осъждането на нашите братя, чувството за превъзходство и неприязънта към ближния ни отблъскват далеч от Господа” (Софроний (Сахаров), 1994).

В молитвата се реализира една сплав на цялото същество: на ума, сърцето и тялото; постига се цялостност в противовес на раздора между духовността, душевността и телесността. Невъзможно е да се обхванат видовете молитви, те са многочислени, както и човешките състояния, подложени са и на качествена промяна, „някой се моли за веселие, друг когато е отегчен, когато носи бремето на печал и отчаяние; един, когато укрепи своите духовни успехи, друг, когато се е свил при нападенията на врага; някой, когато моли да му бъдат опростени греховете, а друг, когато иска да придобие благодат, някаква добродетел или да унищожи някакъв порок в себе си” (Йоан Касиан Римлянин/ Иоан Кассиан Римлянин, 1993).

В изложението на апостол Павел е приведена следната типология на молитвата, прошката, молението, благодарение (молитва, прошение, моление, благодарение). При такова деление е важно да се отбележи, че има молитва и моление, докато прошението и благодарението имат буквално значение. Така молитвата представлява омилостивяване за греховете, посредством което каещият се човек моли за прошка за настоящи или за минали свои беззакония. Молението, от своя страна, съответства на обещанието, обета, заричането.

Известно е също така делението на молитвеното делание на външно и на вътрешно, първото от които е действено, знаково, упражнително или е израз на ритуално задължение, т.е. умствено-телесно, а второто — сърдечно, съкрушено, покайващо се, свързано с ума-сърцето (умосердце), с пребиваването вътре-в-нас. Важно е да се отбележи, че умът-сърце е структура, на базата на която става възможно образуванието на други енергийни структури, които движат напред човека. За това свидетелства светият Теофан Затворник (Феофан Затворник, 1994): „Необходимо е да свържете ума със сърцето и ще получите рул за управление на кораба на душата — лоста, чрез който ще започнеш да задвижваш целия си вътрешен свят”. Свеждането на ума до сърце не се явява психотехника, не се постига чрез обичайни човешки действия, то предполага участието на благодатта. И този фактор вече принципно не подлежи на контрол, не се регламентира и не може да бъде обезпечен от никаква програма на действия. Усилията на молещия са са насочени към придобиване на благодат, той се готви за нейното приемане, очаква да получи отговор свише. Самото пребиваване-вътре-в-себе си се постига чрез свеждане на ума до сърцето и концентрирането там на напрежението на всички сили на душата и тялото. Събирането на ума в сърцето е внимание, събирането на волята е бодрост, събирането на чувствата — трезвост; на вниманието — обръщане на очите навътре; на бодростта — напрежение на мускулите. Състоянието на пребиваване-вътре-в-себе си (внутрь-пребывания) е условие за господство на човека над самия себе си, за истинска свобода и разумност, за съединяване на силата на волята с волята Божия.

Молитвата и нейните качества са разгърнат фактор, който съпътства терапията и я регулира. Научният интерес е насочен към методиката на умното делание, но Божията помощ не е в разработването на технология за извикване на името Исусово в регламентирана концентрация на вниманието и съответна поза, а в съкрушението на сърцето, в състоянието на вътрешен покой, в следването на учението, в наличието на вяра, в диалога с Бога. Препоръчително е встъпващият в попрището на борбата за молитвата да започне с устната молитва, докато тя не бъде усвоена от тялото: от езика, сърцето, мозъка. Известно време практиката на молитвата може да бъде свързана с психосоматичната техника, т.е. да носи характера на ритмично или неритмично произнасяне на молитвата от ума посредством вдишване в първата част от молитвата и посредством издишване във втората. Такова делание може да бъде полезно, ако не се забравя фактът, че призоваването на името Исусово е свързано с Него. Ако молитвата се превърне в техническо упражнение, тя се превръща в грях.

Психотерапевтът не е призван да диагностицира нивото на молитвата по нейните степени: устна, умствена, умствено-сърдечна, самодвижна, благодатна. Той като лекар може да отчита религиозните чувства на пациента и да ги приеме като действено средство за комуникация на пациента с Бога, да го подкрепя в това и да му съдейства според неговото духовно състояние и светоглед.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s