365 дни на психотерапията: 75 – Онтопсихология

От гръц. on (род. пад. ontos) — същностен, същински. Еклектична концепция, която използва психодинамични, хуманистични и биоенергийни понятия и е ориентирана към психопрофилактиката (психопрофилактика) и психопедагогиката. Онтопсихологията като направление се разработва от началото на 70-те години на 20-ти век от италианеца Менегети ((Менегетти (Meneghetti Т.)). Оглавената от него Международна асоциация по О. има свой клон в Русия.

Целта на практическата О. е да помогне на човека в това да постигне своята автентичност (аутентичность), да съответства на самия себе си („в себе”) – на неговата вътрешна същност. Всички соматични и психични нарушения се разглеждат като „грешки” на човешкото съзнание и поведение, а не като пряк резултат на въздействието на природата и социума. Блокирането на импулсите сами по себе си и изкривяването на индивидуално-адекватното възприятие протичат вследствие на „монитора на отклонението” («монитор отклонения») под въздействието на културните стереотипи и на социалните щампи.

 Задачата на психотерапевта е, опирайки се на езика на тялото на пациента и на образите, проявяващи се в неговите съновидения и в творческата му дейност, е да помогне на пациента да осъзнае (осознание) своята вътрешна същност, да развие и въплъти собственото си предназначение, и да поеме отговорност за своето битие.

Голямо значение в О. се придава на информационно-енергийното взаимодействие между хората, на техните „семантични полета”. Човекът, съгласно Менегети (особено значима роля той отдава на майката на детето), в условията на фрустрация на основните му жизнени потребности, става носител на „негативна енергетика и семантика” («негативная энергетика и семантика»), които въздействат отрицателно на заобикалящите го хора при продължителен контакт. Разграничават се феномените „празен еротизъм” («пустой эротизм») и „черен вагинизъм” («черный вагинизм») (поглъщане на енергията на „негативен” човек), „психичен пенис” («психический пенис») (внедряване на чуждата негативна семантика) и „червива позиция” («червивая позиция») (внедряване на асексуална семантика на „мъжа-джентълмен” в семантиката на жената, която след това става „пусков механизъм на негативността” към други мъже). В рамките на онтопсихологическата психопедагогика (психопрофилактика) подобни негативни семантични въздействия могат да бъдат отчетени и коригирани.

Основните методи на психотерапията, ориентирана към О., се явяват арт-терапия (арттерапия), активна музикотерапия (музыкотерапия) и имагогика (имагогика) – работа с образите на пациента, възникващи в неговите съновидения, визуализации, рисунки, която спомага за опознаването от страна на пациента на неговите индивидуални проблеми и тенденции. В имагогиката се разграничават следните принципи в тълкуването на образите:

1) индивидуализация („субективна изгода”);

2) доминанти на фрустрираната потребност;

3) функционално значение на символите (специфичност и насоченост на разгръщащото се действие, характер на взаимодействието между различните символи).

„Речникът на образите” («Словарь образов») Менегети заимства частично от психоанализата (психоанализ).

Най-същественият принос на Менегети в развитието на психотерапията е неговата методология на онтомузикотерапията, която има следните особености: 1) принципната психопрофилактична насоченост, ориентирана към „приобщаване на човека към вътрешния опит на хармонично здраве на неговото тяло и повишаването на творческия му потенциал”; 2) активният характер на онтомузикотерапията, при която се поставя акцент върху спонтанните действия на самия пациент, на изпълняваните от него песни и танци; 3) използването на импровизиран музикален съпровод, „който се заражда от Непосредствения контакт с човешкия организъм и групата”, а не от стандартните музикални програми: основен музикален инструмент тук е барабанът-конгас с неговото звучене и ритми, които съответстват на „здравата висцеротонична хроматична тоналност”; 4) диагностиката се основава не само на наблюдаването на двигателните стереотипи и „блокажи” на пациента, но и на соматичната идентификация на музикотерапевта, на неговите способности […] „за известно време да усеща болестта на другия чрез самия себе си”, да улови и интериоризира дисонанса в Друг субект след като самият той се „настрои към ритъма на здравето”; 5) ориентация към спонтанна двигателна активност на пциента, регулирано от него „оргазмично преживяване на вътрешна хармония” («оргазмическое переживание внутренней гармонии»), съчетано с ясно (не трансовою!) състояние на съзнанието; б) групова форма на заниманията с ориентация на пациентите към опознаване на тяхната вътрешна „телесна музика” («музыка тела»).

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s