365 дни на психотерапията: 73 – Мотивация за психотерапия

Основните концепции, в които намират отражение значението и структурата на мотивационния фактор в психотерапията, могат да бъдат сведени до 3 основни групи:

  1. Психоаналитични концепции, в основата на които лежат представите на Фройд (Фрейд, Freud S.) за „натиска на страданието” (давление страданий) като предпоставка, която заставя пациентите да прибегнат до психотерапия. Двигател на психотерапията в този случай се явяват страданията на пациента и възникващия от тях стремеж към оздравяване. Мотивацията към психотерапия предизвиква у пациента активни действия в терапевтична посока, макар конструктивните промени да могат да бъдат възпрепятствани от „вторичната печалба от болестта” («вторичный выигрыш от болезни»). Съгласно този модел, промените са възможни единствено тогава, когато мотивацията към психотерапия се оказва по-силна от условната желателност на заболяването. Концепцията на Фройд в качеството ù на основна предпоставка и детерминанта в структурата на мотивацията към психотерапия не е загубила своето значение до настоящия момент. По-диференцирано отколкото у Фройд, този проблем се разглежда от Долард и Милър (Доллард и Миллер, Dollard J. A., Miller N. Е., 1950). Според тези модели, тенденцията към избягване на психотерапията се обуславя от гордост, от срам да се признае фактът, че човек не може самостоятелно да реши своите проблеми, от неприятно чувство на безпомощност, на страх от отношението на околните. Стремежът към лечение е обусловен от страданията, от ограниченията вследствие на нарушенията, от желание за промяна, от собствената постановка на целите и, не на последно място — от натиск от страна на партньорите в социума, от хората, с които пациентът общува.
  2. В клиент-центрираната психотерапия на Роджърс (клиент-центрированная психотерапия Роджерса) (Rogers С. R.) М. З. П. се определя като желанието на човека да реализира себе си и своите способности, да изяви всички възможности на своя организъм и да окаже стимулиращо действие върху него. Дори ако поради различни обстоятелства стремежът към самопознание, към личностен ръст не носи успех, всеки човек съгласно Роджърс притежава този стремеж към самореализация. Ето защо в психотерапията трябва да се създават условия, които максимално облекчават самореализацията. Подобно разбиране на М. З. П. също така съответства на модела на Фройд. У Роджърс също стремежът към идеалното Аз се явява двигател на измененията и лечението. Но за разлика от при Фройд, този двигател тук се представя под формата на сила, която се развива и лекува, докато при Фройд М. З. П. се разбира като фактор, който помага на пациента да се подложи на лечение за сметка на намаляването на „вторичната печалба от болестта”.
  3. В концепциите, основани на представи от областта на поведенческата психотерапия, М. З. П. се разглежда в известен смисъл като явление, което се подразбира, което е необходимо и се свежда единствено до предпоставка за успех на психотерапевтичния процес. Бихевиорално-ориентираните психотерапевти не предлагат никаква завършена концепция на М. З. П., макар че в последно време те все по-често подчертават нейното значение. В това направление вниманието преди всичко се акцентира върху мотивиращата функция на беседата с пациента, основните ориентири на която са изясняването на терапевтичните очаквания на болния и подбуждането му към активно участие в терапевтичния процес. Особено значение М. З. П. придобива със засилване на вниманието, насочено към познавателните процеси и посредничеството на познавателните механизми в психотерапията. При използването на методите и на прийомите на поведенческата психотерапия, залог за успеха на терапията е самостоятелната и насочена активност на болния. Основната идея тук е, че пациентите, които активно участват в съставянето на терапевтичния план и разбират основното съдържание на лечебния процес, са способни към особено благоприятна мотивация за промяна.

Така психотерапевтите от различните школи разглеждат мотивацията за психотерапия на своите пациенти като необходима предпоставка за лечение, а при нейното моделиране от различните школи не се отбелязват съществени различи (Kunzel R., 1982).

Общата стратегия на поведение на психотерапевта в случай на недостатъчна мотивация според Уолберг (Волберг, Wolberg L. R.) по следния начин: осъзнаване (осознание) и отразяване на негативните чувства на пациента по повод терапията на психотерапевта; посочване на това, че тези чувства се разбират и приемат; изразяване на неутрално отношение към това доколкото е необходима на пациента психотерапията, до момента, в който не се натрупа повече информация за проблемите на пациента; когато необходимите на психотерапевта факти са известни, той може да изрази мнението, че на пациента може да му е необходим терапевтичен курс и че той може да извлече полза от подобно лечение. В контакта с пациента трябва да присъстват опит да се установи подбудителният мотив за психотерапията; да се проявява съчувствие към преживяванията на пациента, ако пациентът продължава да се отнася отрицателно към терапията или се отказва да разказва за себе си, или се опитва да се справи с онова, което се намира извън предела на неговите чувства; да се работи върху неправилните представи на пациента за психотерапията, като на въпросите на пациента следва да се дават максимално директни отговори; терапевтът е необходимо да се въздържа от това да „продава” на пациента терапия, да уважава мнението, което ще си изгради пациентът по отношение на терапията; да се приема пациента, дори ако той се е съгласил на терапия след оказан външен натиск или по други причини.

За пациентите мотивацията за психотерапия изпълнява преди всичко поддържаща функция: преди началото на лечението тя се усилва от стремежа да получат информация за това къде могат да се лекуват, в началото на лечението тя помага на пациента да свикне със своето положение, да се отърве от нереалистичните очаквания; в процеса на лечение тя помага на пациента да понесе напрежението, трудностите и промените, обусловени от психотерапията и да не се отказва в случай не неуспех. За психотерапевтите мотивацията на пациентите за терапия изпълнява преди всичко прогностична функция: прогнозата за успех на лечението е толкова по-благоприятна, колкото по-силна се оказва мотивацията за психотерапия спрямо стремежа да се избегне лечението (предизвикано преди всичко от „вторичната печалба от болестта”), това има значение обаче единствено тогава, когато у пациента отсъства много силна мотивация за психотерапия. Провеждайки психотерапия, лекарят доколкото му позволяват силите, укрепва мотивацията на пациента, създавайки така предпоставки за конструктивни промени у него.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s