365 дни на психотерапията: 59 – Личностен подход в психотерапията

Това понятие отразява най-важният теоретико-методологичен принцип в медицината и медицинската психология, традиционно подчертаван в родната литература (Мясищев В. Н., 1971; Платонов К. К., 1977, и др.). Според К. К. Платонов личностният подход означава към болния човек да се подхожда като към цялостна личност, като се отчита нейната многопластовост и всичките ù индивидуални особености. Авторът разграничава личностен и индивидуален подход — последният взима под внимание конкретни особености, присъщи в дадения случай на дадения човек. Индивидуалният подход може да бъде  по-широк (ако той включва отчитане и на личните, и на соматичните качества) и личностен (в случай, че отчита единствено отделни личностни или соматични особености). Следва също така да се различават Л. П. В П. и личностно-ориентираната психотерапия. Личностно-ориентираната (реконструктивна) психотерапия на Карвасарски, Исурина, Ташликова (Личностно-ориентированная (реконструктивная) психотерапия Карвасарского, Исуриной, Ташлыкова) е основата, фундаментът на психотерапевтичното въздействие, насочено към решаване на стратегически задачи. Самото наименование на тази група от методи насочва към това, че понятието личност е централно тук. В личностно-ориентираната психотерапия най-нагледно се реализира личностният подход, а нейните многобройни методи и прийоми се основават на различни теоретични представи и концепции за личността. Личностният подход обаче е по-широко понятие, то се разпростира върху всички психотерапевтични методи, като обхваща дори и симптомоконцетрираните, които решават по-скоро тактически задачи. Така в сугестивната психотерапия изборът на прилаганите методи — хипноза (гипноз), внушение (внушения) в състояние на бодърстване, косвено внушение (косвенное внушение) и пр. — зависи от особеностите в личността на болния, от неговата внушаемост и податливост на хипноза, от степента на личностните му изменения, свързани с болестта, от отношението на болния към заболяването (пасивно-състрадателно или активно-положително) и към лекаря.

Очевидно е, че в психотерапията като система от въздействия върху психиката и чрез психиката на болния […], по думите на В. Н. Мясищев (В. Н. Мясищев, 1958), специфично човешкият, личностният подход се осъществява в пълна степен;. По същността си, психотерапията се явява инструмент за реализация на личностния подход. Ето защо психотерапевтичното въздействие предполага лекарят да притежава познания по медицинска психология, чиито обект на изследване е личността на болния. Връзката между психотерапията, опираща се непосредствено на психичните особености на човека, и между медицинската психология се посочва от много автори  (Мясищев В. Н., 1971; Платонов К. К., 1977; Лебединский М. С., 1977, и др.). Както отбелязва Б. Д. Карвасарски (Карвасарский, 1985), развитието на психотерапията е тясно свързано с разработените учения за личността, за механизмите, закономерностите и разстройствата на нейното функциониране. Авторът подчертава двустранния характер на тази връзка: самото изграждане на възгледите за личността в психоанализата (психоанализ), неофройдизма (неофройдизм), екзистенциално-хуманистичната психология (экзистенциально-гуманистическая психология) в голяма степен се основава на психотерапевтичната практика. Реализирането на Л. П. В П. предполага детайлно изучаване на личността на болния, особеностите на неговото емоционално реагиране, на мотивацията му, на тяхната трансформация в процеса на заболяването. Тази информация е необходима както за решаване на задачите на патогенетичната и на диференциалната диагностика, така и в хода на лечебно-възстановителната, психотерапевтичната и психокорекционната практика, а също така в лечебно-профилактичната работа в соматичната клиника, като се отчитат психосоциалните реакции на соматичните болести и последиците от тях. Един от възловите проблеми тук се явява разграничението между преморбидните особености на личността и характеристиките, привнесени от заболяването и неговото развитие. Друга важна задача в изследването на личността на болния се състои в това да се определи участието на психичния компонент в генезата на различни заболявания от широкия кръг болести в етиопатогенезата на които на психичния фактор принадлежи или решаваща (неврози) или много съществена роля (други гранични състояния, психосоматични разстройства и др.) до заболяванията, при които психичният фактор се проявява като реакция на болестта, като изменение на психичното функциониране на индивида във връзка със соматичното разстройство. В качеството на модел на трансформацията на личността може да се разглежда неврозата с основните нейни стадии. В. Н. Мясишчев (В. Н. Мясищев, 1980) и Б. Д. Карвасарски (Б. Д. Карвасарский, 1985) разграничават първични, вторични и третични личностни образувания. Първичните са свързани преимуществено с темперамента. Вторичните са обусловени от нарушени значими отношения на пациента. Третичните представляват сами по себе си усиилване на тези черти — при усложнено протичане на невроза и на невротичното развитие до степен на характерологична акцентуация и психопатични особености, които определят в голяма степен поведението на човека и неговата дезадаптация. Разгледаните по модела на наврозата първични, вторични и третични особености на личността могат да се открият и в структурата на други нервно-психични и психосоматични заболявания. Отчитането на първични, вторични и третични личностни образувания е особено важен при избора на оптимална психотерапевтична тактика. Ако при първичните личностни разстройства съществена роля играят биологичните методи за лечение, то корекцията на вторичните личностни нарушения изисква вече провеждане на личностно-ориентирана (реконструктивна) психотерапия. Корекцията на третичните личностни разстройства, проявяващи се в поведенческата сфера, протича най-конструктивно, ако личностно-ориентираната психотерапия се допълва от различни варианти на поведенчески тренинг (поведенческий тренинг). Отчитането на първичните, вторичните и третичните личностни образувания позволява по-целенасочено да се използват и други форми на психотерапия (внушение, самовнушение и др.). Така единствено при отчитането на специфичността на личностните нарушения, психотерапията, провеждана на различни нива, придобива диференциран и съдържателен характер.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s