365 дни на психотерапията: 56 – Краткосрочна позитивна психотерапия

В последно време по-често се употребява друго название — консултиране и терапия, ориентирани към решаване на проблеми — solution talk. Едно от направленията на съвременната нова вълна в психотерапията, центрирани върху активизирането на собствените ресурси на пациентите за решаване на техните проблеми. В качеството на основоположници на К. П. П. могат да се изброят Шейзър (САЩ) (Шазер, Shazer S. De, США), Уайт (Австралия) (Уайт, White M., Австралия), Епсън (Нова Зеландия) (Епсън) (Эпстона, Epston D., Новая Зеландия), Ахола и Фурман (Финландия) (Ахола и Фурман) (Алоха и Фурман, Ahola Т., Furman В., Финляндия).

Независимо от това, че практикуващите К. П. П. са принципни противници на концепцията за работа (аналитична – бел. прев.) с пациенти, в теоретичното осмисляне на опита, в рамките на тази концепция, както при всяка добра теория, могат да бъдат разграничени „три източника и три съставни части” („три источника и три составные части”). Трите източника — това са нагласите в разбирането на Ериксън ((Эриксон (Erickson M. H.)), системения опит в семейната психотерапия и психоанализ ((Миланска школа на Селвини-Палацоли/ Сельвини-Палаццоли/ Selvini-Palazzoli M. S.)), а също така стратегическата ((Хейли (Haley J.)), Маданес ((Маdanes С.)) семейна психотерапия и психоанализа (семейная психотерапия; психоанализ)

Последното утвърждение може да предизвика несъгласие и недоволство сред представителите на К. П. П., доколкото те принципно са антианалитици и смятат, че анализът на причините за дадена болест или проблем неминуемо води до появата и до усилването на чувството за вина, което е толкова по-изразено, колкото по-дълбоко и активно е осъзнаването (осознание) от страна на пациента и на неговите близки на „патогенетичните причини” (патогенетические причины). Именно такива „странични” самообвинения и обвинения спрямо собствените близки хора, според поддръжниците на К. П. П. са препятствие пред сътрудничеството на пациента и на неговите близки с психотерапевта, те са причина за ниската ефективност и продължителната психодинамична психотерапия. Изхождайки от тази нагласа, К. П. П. не се фиксира върху търсенето на причините за дискомфорта на своите пациенти, а е ориентирана към изявата и активизирането на ресурсите за преодоляването му, което е напълно съзвучно с нагласите на Ериксън. За разлика от него преките му последователи не експлоатират трансовите състояния на своите пациенти, за да провеждат „диалог с безсъзнателното” (диалог с бессознательным), а апелират за тяхното осъзнаване и до постигането на позитивни инсайти (инсайт). Водещият психоаналитичен въпрос „Защо?” често се адресира към пациентите в рамките на К. П. П., но е ориентиран не към търсене на патогенния конфликт, а към изява на саногенните атрибуции, основани на субективната концепция за здраве-болест на пациента и на неговите близки (вътрешна картина на болестта). Отношението на привържениците на К. П. П. към психоанализата, която се явява база на тяхното теоретично образование и психотерапевтичен опит, напомня негативизмът на юношата по отношение на авторитета на бащата, зависимостта от когото първият се опитва да преодолее, правейки всичко наобратно: ако психоанализът е продължителен процес, то К. П. П. е по принцип краткосрочна, ако психоанализата подчертава значението на платеното обслужване на пациента, то представителите на К. П. П. принципно ги обслужват безплатно и т.н. И при единия, и при другия подход има рационално зърно, привидното юношество е единствено в обърнатото отражение на низвергнатия авторитет. За краткосрочните психотерапевти обаче почитаните от тях класици в семейната психотерапия не се приемат за безусловни авторитети, а техните технически прийоми за неопровержими догми. Така, ако за класическата семейна психотерапия е задължително изискване психотерапевтичното занятие да се посещава от цялото семейство, а обсъждането на семейната динамика и формирането на терапевтичната програма да се осъществява от екип психотерапевти обособено от пациента, то краткосрочните психотерапевти творчески разширяват възможностите на семейната психотерапия, като не предявяват подобни строги изисквания към пациента и неговото семейство, а обсъждането на терапевтичната програма се провежда съвместно с пациента и неговите близки (принцип „гласност в психотерапията”).

Трите основни принципи на К. П. П. са 1) опиране единствено на положителното в живота на човека, на неговите ресурси; 2) използване единствено на позитивни подкрепления (подкрепление) при работата с пациента и неговите близки; 3) позитивистки (във философски смисъл) подход. Търсенето на ресурсите може да бъде ориентирано към миналото („Какво по-рано Ви помагаше да преодолявате подобни проблеми? Как решаваха Ваши близки и познати подобни проблеми?”) към настоящето („Какво в момента Ви помага да разрешите проблемите си, макар и временно?”) и към бъдещето („Какво или кое може да Ви помогне да разрешите проблемите си?”). Не спомага ли опирането единствено на положителното в работата с пациентите да се формира у тях една „розова илюзия”, един едностранчив и неадекватен „безоблачен светоглед” («радужного мировосприятия»)? Признавайки едностранчивостта и илюзорността на такова гледище за света, позитивните психотерапевти подчертават същите особености при „черногледството”, характерно за по-голямата част от пациентите и смятат за задача на психотерапията да формира по-диалектичен светоглед, да разширят гледната точка към света с по-светли нюанси и с надежда. Използването единствено на позитивните подкрепления при работата с пациентите позволява да се освободят и активизират неговите положителни спомени, интуиция и способността му конструктивно да фантазира, да стане достъпна неговата субективна концепция за здраве-болест, която обикновено пациентите се срамуват да представят на психотерапевта поради нейните „ненаучност и наивност” («ненаучность и наивность»). Позитивисткият подход към психотерапията, принципното предоставяне на водещата роля на опита и на интуицията на пациента, на неговите близки и на психотерапевите, съзнателното преодоляване на строгите рамки на която и да било психотерапевтична концепция позволява на позитивните психотерапевти да разруши стереотипа на поетапното лечебно взаимодействие с пациента (симптоматична диагностика — постановка на диагнозата на синдрома или на нозологичната единица — построяване на модел на терапевтичното въздействие същински терапевтични мероприятия с оценка на обратната връзка (обратная связь) и на започване на работата с пациента директно с корекционни мероприятия, единствено в случай на неефективност на прийомите да се анализират на когнитивно ниво проблемите на пациента и да се моделират терапевтичните въздействия, като се отчита отрицателната обратна връзка при първичното въздействие.

Курсът на психотерапията (консултирането) обикновено включва 2-4 занимания, като е желателно психотерапевът да проведе психотерапията в рамките на една беседа. Продължителността на заниманията обикновено е повече от един час, а на първото такова — често повече от два часа. Паузите между занятията траят от няколко дни до няколко месеца. Такова амбулаторно обслужване на пациентите обикновено се осъществява от екип психотерапевти. Пациентът може да посещава заниманията сам, но винаги се приветства участието в тях на неговите роднини или познати.

Сред широкия спектър от системно-семейни, поведенчески, парадоксални и метафорични, дори дзен-будистки психотехники, използвани в рамките на К. П. П., могат да се изброят следните най-често използвани прийоми:

„Опора на прогреса” — тристъпкова методика за активация на саногенните механизми, атрибутирани на субективната концепция за здраве-болест на пациента: 1) Имало ли е в последно време такъв период, когато проблемът е изчезвал или значително е отслабвал? Имало ли е ремисии? Как мислите, защо? Какво спомага за ремисията? Какво бихме могли ние всички да направим, за да закрепим тези механизми?

„Фантазии за бъдещето” — тристъпкова методика за позитивно програмиране на бъдещето, също така базирана на субективната концепция за здраве-болест; третата стъпка („благодарност”) е ориентирана към прякото или парадоксалното усилване на сътрудничеството на микросоциалното обкръжение на пациента в преодоляването на проблемите: 1) Кога ще се оправите? Кога може да се разреши проблемът? 3) Какво може да способства това? Пофантазирайте: ако се срещнем с Вас след този период от време, който сте посочили (1) и у Вас действително всичко е наред и ако тогава Ви попитам „Какво Ви помогна?”  – то какво бихте ни отговорили Вие? Чрез повторните въпроси – Какво още би могло да Ви помогне? — се формира разгърната саногенна програма, която включва желателното поведение на миркросоциалното обкръжение и специалистите с техните препоръки. 3) Помислете как ще благодарите на всички хора, включени във Вашата забележителна програма, за тяхната помощ? След като е формирана паралелната „благодарствена програма”, която отчита значимостта за личността на конкретни хора от микросоциалния кръг, на пациента се предлага да започне да реализира в аванс „благодарствената си програма”.

„Знаци за подобрение” — превключване на вниманието на пациента от насочено към симптомите на болестта и проявата на проблемите към фокусирано върху признаците на подобрение, косвено усилване на саногенните механизми и на механизмите за разрешаване на проблемите. Какво се случва с Вас и Вашето обкръжение, когато проблемите отсъстват? Как ние бихме могли да разберем, че проблемът е разрешен, по какви конкретни признаци?

„Проблемът като решение”. На какво Ви научи този проблем? В какво той беше полезен за Вас?

„Ново позитивно название” Измислете някакво ново название на Вашия проблем, някакво хубаво име, което можем да използваме в нашия разговор.

Тези прийоми позволяват на пациента да приеме своя проблем, да се откаже от конфронтацията (конфронтация) с него, която го е довела до безизходица и на тази основа да намери конструктивно компромисно решение.

Основните положения на К. П. П. изглеждат по следния начин:

  1. Причините за проблема на всеки един човек лежат в неговото минало, но в неговия собствен опит са заложени и ресурси за разрешаване на тези проблеми. „Всеки пациент знае какво е решението на своя проблем, дори в случаите, когато му се струва, че това не е така” (Ериксън, Эриксон).
  2. Анализът на причините за проблемите се съпровожда със самообвинителни преживявания на пациента и обвинения към неговите близки, че не спомагат за психотерапевтичното сътрудничество. Ето защо е по-конструктивно да се изявят и активизират ресурсите на пациента за решаване на проблемите.
  3. Рамките на всяка една концепция винаги са по-тесни от индивидуалните особености и опит на конкретните пациенти и на техните семейства. Приеманата концепция може да внуши нереалистични и неефективни решения поради една догматична вяра в нея, както и заради логическата ù красота. Единствено интуитивният опит закрепва и подсказва ефективните решения.
  4. Човекът не е свободен да се освободи от всички болести и проблеми, но той има възможност да смени „черногледството” по отношение на своя живот и на света с по-диалектичен светоглед. Това спомага за преодоляването на проблемите. Конфронтацията, „борбата” с проблемите в повечето случаи не е ефективна, а приемането на проблема е път към компромисното решение.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s