365 дни на психотерапията: 50 – Клиент-центрирана психотерапия

Отнася се към концепциите в рамките на екзистенциално-хуманистичното направление, разработена е от Роджърс (Роджерс/Rogers С. R., 1951).

Използваното от автора понятие „клиент” (клиент), наред с „пациент” (пациент), подчертава признаването на потенциала за самостоятелност и активност на болния във всички етапи на психотерапията, още от поставянето на задачата. Същността на методиа се заключава в това, че психотерапевтът встъпва в такъв контакт с пациента, който се възприема не като лечение и като изучаването на последния с цел диагностика, а като дълбоко личен контакт.

Според Роджърс индивидът взаимодейства с реалността, като се ръководи от вродената тенденция на организма към развитие на неговите възможности, които осигуряват неговото (на организма – бел. прев.) запазване и усъвършенстване. Осъществявява се организмичен оценъчен процес: организмът изпитва удовлетворение при онези стимули поведенчески актове, които усложняват и запазват организма и Аза, както в непосредственото настояще, така и в далечното бъдеще, поведението е насочено към приближаване към положително оценяваните опитни данни и към избягване на данните, получили отрицателна оценка.

С възникване на осъзнатост (осознание) на Аза, у индивида се развива потребност от положителна оценка от значимото за него обкръжение. Впоследствие получаването или фрустрацията на положителната оценка започва да се преживява независимо от взаимодействието със социума и се обозначава като самооценка. Доколкото Аз-преживяванията на индивида се възприемат от значимите хора като по-малко или повече заслужаващи положителна оценка […], то и самооценката става селективна. Поради тази избирателност опитът се възприема също селективно, на основата на условността на оценката, съответно той може да бъде изопачен и неосъзнат.

Като последица от това, индивидът губи интеграцията си, неговата Аз-концепция включва изопачено възприятие, неправилно репрезентиращо опита, поведението се регулира ту от гледна точка на Аза, ту от онези аспекти на опита, които не са включени в Аза, което се съпровожда от напрежение и неадекватно функциониране. Това е главното отчуждение в човека. То променя природното, органистично оценяване, което престава да бъде регулатор на поведението. За да запази положителната оценка, индивидът започва да фалшифицира своите преживявания и да ги възприема според критерия за тяхната ценост за околните. Вследствие на това несъответствие между Аза и опита се поражда несъответствие между поведението и процеса на защита. Ако обаче степента на несъответствие не е голяма, то защитата не сработва, а се проявява дезорганизация във функционирането на индивида.

Психотерапевтичната теория се състои от множество „ако … то”. Ако съществуват определени условия, то ще протече процес, който включва определени характерни елементи. Ако този процес протече, то ще последват определени изменения в личността и поведението.

Условия на психотерапевтичния процес (курсивът мой – бел. прев.)

1) два индивида встъпват в контакт (два индивида состоят в контакте);

2) пациентът се намира в състояние на несъответствие (неконгруентност), той е раним или тревожен;

3) психотерапевтът проявява съответствие (конгруентност) в отношенията (психотерапевт является конгруэнтным в отношениях);

4) психотерапевтът преживява безусловна положителна оценка по отношение на пациента (психотерапевт переживает безусловную положительную оценку по отношению к пациенту);

5) психотерапевтът преживява емпатично разбиране на вътрешната координатна система на пациента (психотерапевт переживает эмпатическое понимание внутренней системы координат пациента) (за условията по отношеие на психотерапевта, вж Триада на Роджърс/ Триада Роджерса);

6) пациентът преживява, дори и в минимална степен, условия 4 и 5, т.е. безусловната положителна оценка и емпатичното разбиране от страна на психотерапевта.

Комуникацията на психотерапевта може да има както вербална, така и невербална природа, важно е единствено, както е посочено в условие 6, тя да е възприета, да бъде ефективна. Техническите средства са допълнение към позициите на психотерапевта и сами по себе си не обезпечават развитието на психотерапията. Най-използваните прийоми са следните:

вербализация (вербализация)изказването с други думи на онова, което съобщава пациентът, като се избягва тълкуването, привнасянето на свой материал. Това перифразиране, което има за цел да отдели най-същественото и да насочи вниманието на болния към „острите ъгли” («острые углы»), а също да му се покаже, че не само го чуват, но и го слушат;

—  умело използване на мълчанието, мълчаливо приемане;

—  отразяване на емоциите — повтарят се онези думи на пациента, в които непосредствено се изразяват емоции.

Рождерс подчертава, че въпросът не е в това как се държи психотерапевтът, а какъв той трябва да е. Той е яростен противник на нозологията, на всички класификации, тъй като те представлявят резултат от интелектуалните усилия на психотерапевта, при наличието на които непосредствено възприеманата ситуация на пациента се изопачава от опита на лекаря. В К. Ц. П. се смятат за приемливи едни и същи условия, независимо от частните характеристики на самия пациент. Опирайки се на опита, авторът на метода посочва, че няма необходимост, нито полза от това отношенията с пациента да се изграждат в зависимост от неговия тип.

Доминанта в тази част от концепцията е точка 3, съответствието (конгруентността), или автентичността на психотерапевта в отношенията, т.е. психотерапевта следва правилно да символизира своя опит. Общата тенденция е насочена към това психотерапевтът да изразява или да съобщава на пациента своите устойчиви чувства.

Не следва да се очаква обаче от психотерапевтът той да е напълно конгруентна личност във всеки един конкретен момент. Приведените по-горе условия са идеиални такива, т.е. е необходимо да се съблюдават до определена степен. Но колкото повече те са изразени, толкова по-голяма е вероятността да протече процес на психотерапия и толкова по-значителна степен да бъде степента на реорганизация на личността в него.

Процесът на психотерапия (курсивът мой – бел. прев.)

Когато са създадени посочените по-горе условия, се осъществява психотерапевтичен процес, за който е характерно следното:

•пациентът е все по-свободен в това да изразява своите чувства, което се осъществява чрез вербалния и двигателния канал;

•изразените от него чувства имат все по-голомо отношение към неговия Аз и все по-рядко остават безлични;

•все по-често той диференцира и разпознава обектите на своите чувства и възприятия, включително средата, околните хора, собственото Аз, преживяванията и взаимоотношенията между тях;

•изразените от него чувства все повече се отнасят към несотствието между някакво негово преживяване и Аз-концепцията му;

•пациентът започва да осъзнава опасностите при такова несъответстие;

•той осъзнава преживяването на чувства, които в миналото е отхвърлял или изкривявал;

•Аз-концепцяита се реорганизира така, че да асимилира и да включи тези по-рано изкривени и потиснати преживявания;

•реорганизираната Аз-концепция включва в себе си преживявания, които преди това са били твърде опасни, за да бъдат осъзнати. С други думи, отслабват механизмите на защита;

•пациентът развива способност да преживява безусловното положително отношение от страна на психотерапвта, без да чувства каквато и да било заплаха в това;

•той все по-отчетливо чувства безусловна положителна самооценка;

•източник на представата за него самия във все по-голяма степен стават собствените му усещания;

•пациентът по-рядко реагира на опита, произтичащ от оценките, давани от значимите други, по-често оценява като удовлетворителни стимулите или поведенческите актове, които запазват и усъвършенстват организма и Аза му, както в актуалния момент, така и в далечното бъдеще.

Подобна последователност се наблюдава на практика и когато възниква въпросът „Защо?”. Роджърс подчертава, че при които и да било теоретични обяснения е възможна грешка, но това няма да повлияе на зависимостта „ако … то”.

Изход от психотерапията по отношение на личността и поведението (курсивът мой – бел. прев.)

Между процеса и изхода от него не съществува ясна граница. Традиционно изходът се разбира като относително постоянни изменения, към които се отнасят:

•поведението на пациента става по-съгласувано, той е по-открит към опита, по-малко обграден със защити;

•вследствие на това той е по-реалистичен, обективен, разширява възприятието си;

•той решава по-ефективно проблемите си;

•психичната му приспособяемост се подобрява, като се приближава към оптималното;

•намалява неговата ранимост;

•възприятието за идеалното Аз става по-реалистично и достъпно;

•вследствие на увеличаването на съответствието (конгруентността) намалява напрежението от всякакъв тип — физиологично, психично, а също така особеният тип психично напрежение, определян като тревожност;

•повишава се степента на положителната оценка;

•пациентът възприема оценката и избора като локализирани в самия него, доверява се на себе си;

•той е по-реалистичен, по-правилно възприема околните;

•той се чувства по-добре приет в отношенията си с другите, вследствие на това, че ги възприема с по-малко изкривявания;

•протичат различни промени в поведението, доколкото се увеличава делът на опита, асимилиран в Аз-структурата и следователно се увеличава делът на поведението, което може да бъде „присвоено” като принадлежащо на Аза;

•околните възприемат поведението на пациента като по-социализирано, като по-зряло;

•поведението на пациента е по-креативно, по-адаптивно по отношение на всяка нова ситуация и към всеки нововъзникнал проблем, а освен това представя по-пълна експресия на собствените намерения и оценки на пациента.

Развивайки теорията за К. Ц. П., нейният автор нееденократно променя своето разбиране за ролята на психотерапевта. Ако през първия период на недирективната психотерапия се акцентира вниманието върху създаването на климат на ненамеса, то във втория задачата на психотерапевта е да отразява емоциите на пациента („роля на огледалото”/роль „зеркала”) и да избягва заплахите, които са свързани с тях. Третият период се свързва с осмислянето на процесите и на опита в психотерапевтичните групи (психотерапевтические группы).

Подчертава се ролята на изразяването на чувствата от самия психотерапевт, на по-пълната им експресия, която способства за по-бързия психотерапевтичен ефект. Развитието на К. Ц. П. се движи по посока на увеличаването на личностната включеност на психотерапевта (в контакта с клиента – бел. прев.).

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s