365 дни на психотерапията: 35 – Гещалт-терапия

Метод, създаден от американския психолог и психотерапевт Пърлс (Perls F. S.), под влиянието на идеите на гещалт-психологията, на екзистенциализма, на психоанализата (психоанализ) и, в частност, на теорията на Райх (Reich W.) за физиологичните прояви на изтласкания психичен материал. Г. Т. възниква в руслото на феноменологичния подход, който подчертава необходимостта от осъзнаване (осознание) от страна на пациента на настоящето, както и важността на непосредственото емоционално преживяване. Информацията, необходима за терапевтичната промяна, се получава от непосредственото поведение на пациента. Феноменологичният подход на Г. Т. се противопоставя на каузалния — традиционния — подход, при който усилията на психотерапевта са насочени към търсенето на причините за разстройството на пациента в неговото минало.

Пърлс пренася закономерностите в образуването на фигури, установени от гещалт-психологията в сферата на възприятието, към областта на човешкото поведение. Възникването и удовлетворяването на потребностите той разглежда като формиране и на завършване на гещалти с определен ритъм. Функционирането на мотивационната сфера се осъществява на принципа на саморегулацията на организма. Човекът се намира в равновесие със самия себе си и със заобикалящия го свят. За да запази хармонията, той трябва единствено да се довери на „мъдростта на тялото” (мудрость тела), да се вслушва в потребностите на организма и да не пречи на тяхната реализация. Да бъде самият себе си, да осъществява своето „Аз”, да реализира своите потребности, наклонности, способности — това е пътят на хармоничната, здрава личност. Болният от  невроза, съгласно екзистенциално-хуманистичната психология, е човек, хронично възпрепятстващ удовлетворяването на собствените си потребности, който се отказва от реализацията на своето „Аз”, който насочва всички свои усилия на реализацията на „Аз”-концепцията, създадена за него от други хора — преди всичко близки — и която той с времето започва да възприема за свое истинско „Аз”. Отказът от собствените потребности и следването на ценностите, наложени отвън, води до нарушаване на процеса на саморегулация на организма.

В Г. Т. се различават 5 механизма на нарушаване на процеса на саморегулация: интроекция (интроекция), проекция (проекция), ретрофлексия (ретрофлексия), дефлексия (дефлексия), конфлуенция (конфлуенция). При интроекцията човек усвоява чувства, възгледи, убеждения, оценки, норми, образци на поведение на други хора, които, влизайки в противоречие със собствения му опит, не се асимилират от неговата личност. Този неасимилиран опит — интроект (интроект) — се явява чужда на човека част от неговата личност. Най-ранните интроекти са родителските поучения, които се усвояват от детето без да се осмислят критично. С времето става трудно да се различават интроектите и собствените убеждения (убеждения). Проекцията е точно противоположна на интроекцията, като по правило, тези два механизма се допълват един друг. При проекцията човек отчуждава присъщи за него качества, доколкото те не съответстват на неговата „Аз”-концепция. Образуващите се в резултата на проекцията „дупки” се запълват от интроекти. Ретрофлексията — „обръщането към себе си” („поворот на себя”) — се наблюдават в случаите, при които определени потребности не могат да бъдат удовлетворени заради тяхното блокиране от социалната среда, и тогава енергията, предназначена за манипулиране във външната среда, се насочва върху самия себе си. Подобни неудовлетворени потребности, или незавършени гещалти, често се явяват агресивните чувства. Ретрофлексията в този случай се проявява в мускулни блокажи. Първоначалният конфликт между „Аз”-а и другите се превръща във вътреличностен конфликт. Показател за ретрофлексията е използването в речта на възвратни местоимения и частици, например: „Длъжен съм да се заставя да направя това”. Дефлексията означава избягване на реалния контакт. Човекът, за когото е характерна дефлексия, избягва непосредственият контакт с други хора, проблеми и ситуации. Дефлексията се изразява под формата на салонни разговори, бъбривост, палячовщина, ритуалност и условност на поведението, тенденция към „изглаждане” на конфликтните ситуации и т.н. Конфлуенцията, или сливането, се изразява в изтриването на границите между „Аз”-а и на обкръжението. Такива хора трудно отличават своите мисли, чувства или желания от чуждите. Сливането добре се проявява при занятията по групова психотерапия (групповая психотерапия) при пациенти, които напълно се идентифицират с групата, за тях е характерно описването на собственото поведение с използване на местоименията „Ние” вместо „Аз”.

Описаните варианти на нарушаване на саморегулативния процес представляват сами по себе си невротични защитни механизми, чрез чиято употреба индивида се отказва от своето истинско „Аз”. В резултат от действието на изброените механизми се нарушава цялостността на личността, която се оказва фрагментирана, разделена на отделни части. Такива фрагменти, или части, най-често са дихотомни: мъжко—женско, активно—пасивно, зависимост—отчужденост, рационалност—емоционалност, егоистичност—безкористност. Голямо значение в Г. Т. се придава на описания от Пърлс конфликт между „нападащия” (top-dog) и „защитаващия се” (under-dog). “Нападащият” е интроект на родителските поучения и очаквания, който диктува на човека какво и как той трябва да прави („Родителят” в терминологията на транзакционния анализ/трансактний анализ). „Защитаващият се” е зависимата, неуверена в себе си част от личността, която използва различни хитрости, за да се измъкне от типа „ше го направя утре” (сделаю завтра), „обещавам” (обещаю), „да, но…” (да, но…), „ще се постарая” (постаряюсь) („Детето” в транзакционния анализ). Основната цел на Г. Т. се състои в интеграцията на фрагментираните части на личността.

В процеса на Г.Т. по пътя на разкриване на собствената истинна индивидуалност пациентът преминава чрез пет нива, които Пърлс нарича нива на неврозата (уровни невроза)

Първо ниво — нивото на фалшивите отношения (фальшивых отношений), нивото на играта и на ролите. Невротичната личност се отказва от реализирането на своето „Аз”. Болният от невроза живее според очакванията на другите хора. Като резултат собствените цели и потребности на човека се оказват неудовлетворени, той изпитва фрустрация, разочарование и безсмисленост в своето съществуване. На Пърлс принадлежи следния афоризъм: „Лудият казва: „Аз съм Ейбрахам Линкълн”, болният от невроза: „Искам да бъда Ейбрахам Линкълн”, а здравият човек казва: „Аз съм си аз, а ти си си ти”. Отказвайки се от самия себе си, болният от невроза се стреми да бъде някой друг.

Второ ниво — фобийно (фобия), свързано с основаване на фалшивото поведение и на манипулацията. Но когато пациентът си представи какви последици могат да възникнат, ако той не започне да се държи искрено, го обхваща чувство за страх. Човекът се страхува да бъде такъв, какъвто е, бои се, че обществото ще му отговори с остракизъм (социално изключване – бел. прев.).

Трето ниво — безизходица (тупик), човек не знае какво да направи, накъде да поеме. Той преживява загубата на подкрепата отвън, но все още не е готов или не иска да използва собствените си ресурси, да придобие вътрешна опорна точка. Като резултат човекът се придържа към статуквото, бои се да премине отвъд безизходицата.

Четвърто ниво — имплозия (имплозия), това е състояние на вътрешен смут, на отчаяние, на отвращение към самия себе си, обусловени от пълно осъзнаване на това доколко човек е ограничил и потиснал себе си. На това ниво индивидът може да изпита страх от смъртта. Тези моменти са свързани с въвличане на огромно количество енергия в сблъсъка на противоборстващите сили вътре в човека, възникващи вследствие на този натиск, който, както му се струва, заплашва да го унищожи.

Пето ниво — експлозия (эксплозия, взрыв), постигането на това ниво означава сформиране на автентичната личност, която притежава способност да преживява и да изразява своите емоции. Експлозията е дълбоко и интензивно емоционално преживяване. Пърлс описва четири типа експлозии: скръб (скорбь), гняв (гнев), радост (радость) и оргазъм (оргазм). Експлозията на истинската скръб е резултат от работа, свързана със загуба или със смърт на близък човек. Оргазмът е резултат от работа с хора със сексуални блокажи. Гневът и радостта са свързани с разкриването на автентичната личност и с истинската индивидуалност.

Основен теоретичен принцип на Г. Т. е убеждението, че способността на индивида към саморегулация не може да бъде адекватно заменена от нищо. Ето защо особено внимание се отделя на развитието у пациента на готовност да взима решения и да прави избори.

Доколкото саморегулацията се осъществява в настоящето, гещалтът също възниква в „този момент” (данный момент), то и психотерапевтичната работа се провежда строго в ситуацията „сега” (сейчас). Психотерапевтът внимателно проследява измененията във функционирането на организма на пациента, подбужда го към разширяване на неговото осъзнаване за оноеа, което се случва с него в конкретния момент, с онова по какъв начин той самият възпрепятства процеса на саморегулация на организма, какви блокажи използва, за да избегне конфронтацията (конфронтация) със своето настояще, за да „изпълзи от настоящето” ( «ускользания из настоящего»). Голямо внимание психотерапевтът отделя на „езика на тялото” (язык тела), който се явява по-информативен от вербалния език, който често се ползва за рационализации, за самооправдания и за отклоняване от решаването на проблема. Психотерапевтът се интересува какво прави пациента в конкретния момент и как той прави това, например стиска ли юмруци, извършва ли дребни стереотипни движения, отвежда ли встрани поглед, задържа ли дишането си. Така в Г. Т. акцентът се премества от въпроса „Защо?” към въпроса „Кое и как?”. Фрагментирането на личността често се установява по липсата на съгласуваност между вербалните и невербалните прояви.

Феноменологичният подход диктува принципите и техническите процедури в Г. Т. : и едните и другите са свързани с настоящето. Основните принципи са следните:

  1. Принципът „сега” (сейчас). „Сега” е функционална концепция за това какво и как прави човек в настоящия момент. Актът на припомняне на далечното минало е част от „сега”, а онова, което се е случило преди няколко минути, не се явява част от „сега”.
  2. Принципът „аз—ти” („аз—ты»). Изразява стремеж към открит и непосредствен контакт между хората. Често своите изказвания даден член на психотерапевтичната група (психотерапевтическая группа) насочва не по адрес на конкретен участник, а настрани или във въздуха, което показва неговия страх и нежелание да говори директно и еднозначно. Психотерапевтът подбужда участниците в групата към непосредствено общуване, искаа да адресират конкретните си изказвания към конкретни хора. Пряката конфронтация мобилизира афекта и живостта на преживяванията.
  3. Принцип на субективизацията на изказванията. Свързан е със семантичните аспекти на отговорността на пациента. Психотерапевтът предлага на пациента да замени обективизираните форми (от типа „нещо ме задушава в гърдите” ( «что-то давит в груди») на субективизирани („аз потискам себе си”). Това помага на пациента да разглежда себе си като активен субект, а не като пасивен обект, с който се „правят” различни неща.
  4. Континуум на съзнанието. Явява се неделима част на всички технически процедури, но може и да се използва в качеството на отделен метод. Това е концентрация върху спонтанния поток на съдържанието на преживяванията, метод на водене на индивида към непосредствени преживявания и отказ от вербализациите (вербализация) и интерпретациите (интерпретация), едно от централните понятия на Г. Т. Пациентът е длъжен постоянно да осъзнава или да си дава отчет за това какво се случва с него в дадения момент, той е длъжен да забелязва и най-малките изменения във функционирането на организма си. Осъзнаването на чувствата, на телесните усещания и наблюдаването на движенията на тялото (разбирането на „езика на тялото” („язык тела”) спомагат за ориентирането на човека в самия него и във връзките му с другите.

Техническите процедури в Г. Т. се наричат игри. Това са разнообразни действия, изпълнявани от пациентите по предложение на психотерапевта, които спомагат за по-непосредствена конфронтация със значимите съдържания и преживявания. Тези игри представяват възможност за експериментиране със самия себе си и с другите участници в групата.  В процеса на играта пациентите „премерват” («примеряют») различни роли, влизат в различни образи, отъждествяват се със значими чувства и преживявания, с отчуждени части на техните личности и с интроекти. Целта на игрите-експерименти е достигане до емоционално и интелектуално изясняване, което води до интеграция на личността. Емоционалното осъзнаване (Аха-преживяването/Ага-переживание) е такъв момент на самопостигане, когато човекът казва: „Аха!. По Пърлс, „Аха” е това, което се случва, когато нещо пасне на своето място, всеки път, когато се „затваря” («закрывается») гещалт, звучи това щракване. С натрупването на факти, с емоционалното проясняване, се случва и интелектуалното такова. Броят на игрите не е ограничен, доколкото всеки психотерапевт, използвайки принципите на Г. Т. може да създава нови игри или да модифицира вече известните такива. Най-известни са следните игри:

  1. Диалог между частите на собствената личност (Диалог между частями собственной личности).

Когато у пациента се наблюдава фрагментация на личността, психотерапевтът предлага експеримент: да се проведе диалог между значимите фрагменти на личността — между агресивното и пасивното, между „нападащото” и „защитаващото се”. Това може да бъде диалог и със собствените чувства (например с тревогата, страха) и с отделни части или органи на собственото тяло, а също така и с въображаем значим за пациента човек. Техниката на играта е следната: срещу стола на пациента („горещ стол”/горячий стул), се разполага празен такъв, на който „поставят” въображаемия „събеседник”. Пациентът последователно сменя столовете, разигравайки диалог, като се опитва максимално да отъждестви себе си с различните части на своята личност.

  1. Извършване на кръгове (совершение кругов).

На пациента се предлага да премине по кръга и да се обърне към всеки участник с вълнуващи го въпроси, например да изясни как го оценяват другите, какво мислят за него, или да изрази собствените си чувства по отношение на членовете на групата.

  1. Незавършена работа (Незаконченное дело).

Всеки незавършен гещалт представлява незавършена работа, която изисква да бъде приключена. По същество, цялата Г. Т. се свежда до завършване на незавършената работа. При повечето хора има немалко нерещени въпроси, свързани с техните роднини, родители и т.н. Преди всичко това са неизказани оплаквания и претенции. На пациента се предлага с помощта на техниката на празния стол да изрази своите чувства към въображаемия събеседник или да се обърне непосредствено към онзи участник в психотерапевтичната група, който има отношение към незавършената работа. Гещалт-психотерапевтите отбелязват, че най-честото и значимо неизразено чувство е чувството за обида. Именно с това чувство се работи при играта, която започва с думите: „Обиден съм…”.

  1. Проективна игра (проективная игра). Когато пациентът заявява, че друг

човек изпитва дадено чувство или притежава определена черта на характера, той е помолен да провери не се ли явява това негова проекция. На пациента се предлага да „разиграе проекция”, т.е. да премери на себе си това чувство или черта. Така пациентът, който заявява: „Аз изпитвам към теб жалост” е помолен да разиграе ролята на човека, предизвикващ жалост, подхождайки към всеки човек от участниците в групата и встъпвайки в него във взаимодействие. Влизайки постепенно в ролята, човекът разкрива себе си, като при това може да протече интеграция на преди това отхвърлените страни на личността.

  1. Изява на противоположното (Выявление противоположного, реверсия).

Явното поведение на пациента често носи характер на защита, която скрива противоположни тенденции. За да осъзнае пациента скритите си желания и противоречиви потребности, на него му се предлага да разиграе роля, противоположна на онази, която той демонстрира в групата. На пациентка с маниери на „душичка” (душечка), се предлага да изиграе ролята на агресивна, високомерна, обиждаща другите жена. Този прийом позволява да се постигне до по-пълно съприкосновение с онези страни на личността, които преди това са били скрити.

  1. Упражнения за въображение (упражнения на воображение). Илюстрират процеса на проекция и помагат на участниците в групата да се идентифицират с отхвърлените аспекти на личносттa,Сред тези упражнения най-популярна е играта „Старият, изоставен магазин” (Старый, заброшенный магазин). На пациента се предлага да затвори очи, да се отпусне, а след това да си представи, че късно през нощта, той върви по малка уличка край стар, изоставен магазин. Неговите прозорци са мръсни, но ако се вгледа човек, може да забележи някакъв предмет вътре. На пациента се предлага внимателно да го разгледа, след това да отмине и да опише предмета, видян зад прозореца. По-нататък му се предлага да си представи, че е този предмет и, говорейки от първо лице, да опише своите чувства, да отговори на въпроса защо е оставен в магазина, как изглежда съществуването му в качеството на този предмет. Идентифицирайки се с предмета, пациента прооектира на него аспекти на своята личност.

Голямо внимание в Г. Т. се отделя на работата със сънищата на пациентите. Перифразирайки Фройд (Freud S.), Пърлс казва, че „сънят е кралският път към интеграцията на личността”. За разлика от психоанализата, в Г. Т. не се интерпретират сънища, те се използват за интеграция на личността. Авторът смята, че различните части на съня са фрагменти на нашата личност. За да достигнем интеграция, е необходимо да ги съвместим, отново да признаем за свои тези провокирани, отчуждени части на нашата личност и да признаем нашите скрити тенденции, които се проявяват в съня. С помощта на разиграване на обектите на съня, чрез отделни негови фрагменти може да се открие скритото съдържание на съновидението чрез неговото преживяване, а не посредством анализа му.

Пърлс първоначално прилага своя метод под формата на индивидуална психотерапия (индивидуальная психотерапия), но впоследствие преминава напълно към груповата форма, понеже я намира за по-ефективна и икономична. Груповата психотерапия се провежда като центрирана на пациента, групата се използва единствено инструментално, като хората, които са на заден план […] произнасят своето мнение по повод действията на протагониста. По време на работата на единия от участниците в групата, който заема „горещия стол” (горячий стул) до стола на психотерапевта, другите членове на групата се идентифицират с него и извършват сериозна мълчалива автотерапия, в която осъзнават фрагментирането на частите на своя „Аз” и завършването на незавършените ситуации.

През последните години се отбелязва явната тенденция на отстъпление от ортодоксалния модел на Г. Т. с нейната непримиримост към каузалността, пълния отказ от анализ и интерпретации и използване на гещалт-експерименти в съчетание с каузални методи, най-често с транзакционния анализ. Г. Т. е най-ефективна при лечението на неврози. При работа с психотични пациенти се препоръчва тя да се провежда достатъчно дълго и внимателно.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s