365 ДНИ НА ПСИХОТЕРАПИЯТА: 30 – Волева терапия по Ранк

Ото Ранк ((Ранк Отто (Rank О., 1884-1939)) е австрийски психоаналитик, един от най-блестящите ученици на Фройд (Фрейд, Freud S.). Неговите трудове обединяват теоретичните представи за митологията, изкуството и процеса на творчество с теорията на психоанализата (психоанализ). Макар че завършва технически институт, Ранк има намерение да стане писател и поет. На двадесетгодишна възраст той за първи път се запознава с трудовете на Фройд и под тяхно влияние пише есе, посветено на художественото творчество. Това есе прави силно впечатление на известния психиатър и открива достъп на Ранк до кръга психоаналитици около Фройд. Есето е публикувано през 1907 г. и става първото от серия трудове, които интерпретират от психоаналитична позиция митологични и литературни сюжети (на теми като инцест, аномално раждане на героите, историите за Лоенгрин и за Дон Жуан, темата за двойниците). Съвместната работа с Фройд продължава 20 години, в продължение на които Ранк е секретар на двете първи психоаналитични списания  — „Имаго“ («Имаго») и „Международно списание по психоанализа“ («Международный журнал психоанализа»). През 1919 г. той основава издателство за публикуване на психоаналитични трудове, а през 20-те години на ХХ век започва да работи и като практически психоаналитик.

Клиничният си опит  Ранк обобщава в монографията „Родовата травма” («Травма рождения»).

Идеята за това, че самото раждане се явява източник на бъдеща тревога, се обсъжда и от Фройд. Ранк смята, че неговият труд развива конструктивно психоаналитичната теория. Според автора двойнствената тревога  — страхът при появата на бял свят и страхът от връщане във вътреутробно състояние — обясняват в по-голяма степен отколкото сексуалните конфликти (Едипов комплекс/ эдипов комплекс и др.) възникването на неврозите. На отношението на детето към майката се придава по-голямо отношение, отколкото на отношението му към бащата. Тези допускания предизвикват негативната реакция на Фройд и особено на неговото обкръжение. Идеалогическите разногласия водят до изключването на Ранк от виенския кръжок и до постепенното противопоставяне на неговия подход на психоанализата.

През следващите години Ранк преподава и води клинична работа в Париж и Ню Йорк. След като напуска Виена, той си поставя за задача да създаде психоаналитичен подход към решаването на човешките проблеми без онази „философия на отчаянието” („философия отчаяния”), която той усеща, че е свойствена на фройдисткия анализ. В разбирането на Ранк психотерапията е аналитичен метод, който придава най-голямо значение на съзнателната воля и творческият импулс като средства, които са способни да върнат на пациента активността и увереността в себе си, да подбудят творческите му сили за решаване на поставените в процеса на психотерапия задачи. Своята оригинална версия на психоанализата, авторът нарича психоанализа на структурата на Аза (психоанализ структуры «Я»). Възгледите му са представени в неговия труд „Волева терапия и истина и реалност” ((«Волевая терапия и истина и реальность» (1926-1931)). Освен специалните трудове, посветени на психотерапевтичната техника и на теорията за личността, Ранк издава трудове и на по-широка философско-психологическа тематика: „Изкуството и художникът” («Искусство и художник») „Митът за раждането на героя” („Миф о рождении героя”), публикуваната посмъртно книга „Отвъд пределите на психологията” («За пределами психологии»). В тях в светлината на неговата теория се разглежда историята на човечеството, разнообразните проблеми на съвременния живот, източниците на творческия потенциал както у художника, така и у обикновения човек. В периода на зрялото си творчество, Ранк се отказва от механистичните обяснения на човешкото поведение или опит в рамките на причинно-следствената парадигма за целта, които разделят Фройд и повечето академични психолози. Авторът се стреми да изработи алтернативен научен подход, в центъра на който стои личността в качеството ù на самостоятелно интерпретираща смисъла и на инициираща действията. Неговата начална концепция за родовата травма като източник на тревога например се сменя от концепция, която вижда утробата и раждането като символи, използвани от човека за изразяване на противоречащите си една на друга идеи за избора на нови възможности, свързани с риск, или на пребиваване в рамките на привичната рутина, която метафорично, а понякога и буквално, се изразява като страх от живота, който е противоположен на страха от смъртта. Така Ранк предвижда тенденции, които едва след много години стават забележими в ортодоксалната психоанализа и в академичната психология и съставят основата на такива големи направления като хуманистичната психология.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s