365 ДНИ НА ПСИХОТЕРАПИЯТА: 27 – Вербализация

В широк смисъл това понятие означава вербално (словесно) описание на преживяванията, чувствата, мислите, поведението. В специалната терминология (Helm J., 1978) В. се определя като точно словесно описание от страна на психотерапевта на емпатичното му разбиране за емоционалното съдържание на преживяванията на пациента.

За разлика от емпатията (эмпатия), В. е по-диференцирана реакция на психотерапевта на изказванията на пациентите, при която само се отбелязва емоционалното или мотивационното им съдържание, а тяхното значение остава все още неясно, неизвестно или слабо осъзнато от пациента. Най-важният аспект на В. е съобщаването от психотерапевта на пациента на емпатичното разбиране на първия за преживяванията и поведението на болния на достъпен за последния език. Качеството и изразеността на В. могат да бъдат различни. При висока степен на В. пациентът прави много точно емпатично описание на емоционалните страни на конкретно актуално преживяване от позицията на вътрешния свят на пациента. Той е способен да различи в изказванията на болните екстерналното (външното) и интерналното (вътрешното) съдържание. При ниска степен на В., психотерапевтът не изявява личностно-емоционални аспекти в беседата, предпочита да прави забележки, да дава съвети и да се изказва за външната страна на проблемите на болния. Психотерапевтът трябва да умее да извлича от интерналното съдържание на изказванията най-съществените проблемни аспекти на преживяванията, да помогне на пациента да си ги изясни и да ги вербализира в приемлива и ясна за него форма. Благодарение на подобно поведение на пациента се повишава себеизследването на болния, под което трябва да се разбира степента на активност, с която той привнася в беседата своето собствено поведение и лични емоционални преживявания, своите размишления и изводи. При висока степен на себеизследване пациентът подробно излага преживяванията си по отношение на един или на друг проблем, опитва се да ги изясни и благодарение на това разбира по-адекватно себе си, другите и житейската си ситуация, а също така предприема опити да измени поведението си, което спомага за намаляването на невротичната симптоматика.

Като примери за ниска и висока степен на В. могат да служат следните два отговора на психотерапевти на едно и също изказване на пациента. Пациент: „Намирам се в много трудна ситуация; искам да се разделя с тази жена; когато обаче искам да ù кажа това, ми става жал за нея и не мога да го направя.” Забележка при ниска степен на В.: „Навярно и за двама Ви би било по-добре да изясните отношенията, колкото се може по-бързо.” При висока степен на В.: „Вие се намирате в състояние на душевен смут – имате намерение да си тръгнете, но от състрадание и нежелание да нараните тази жена не можете да се държите както искате”.

Процесът на В. има лечебен характер, доколкото формирането на ново разбиране у пациента само по себе си води до промяна в предишната дезадаптивна система от представи за самия себе си и за конфликтната ситуация. В условията на емпатична комуникация, психотерапевтът оказва помощ на пациента посредством В., като последователно прониква в онези сфери на преживяванията на пациента, за които преди това пациентът не е можел да говори.  Сковаността в емоционалното реагиране и в поведението на болните често се проявява в това, че те трудно намират думи, с  които да изразят своите чувства, импулси, оценки. Емпатичният подход на психотерапевта към проблемната В. на проблемите на пациента оказва терапевтично влияние не само по отношение на осъзнаването (осознание) на тези проблеми и на формирането на нов опит, но и спомага за отслабване на дезадаптивната психична защита (психологическая защита). Нерядко обаче психотерапевтът емпатично тънко разбира преживяванията на болния, но не е способен вербално да предаде това разбиране в достъпна за пациента форма.

Измерването на степента на В. се осъществява с помощта на специално разработени тестове, които включват фрагменти от изказванията на пациентите, извлечени от психотерапевтичните беседи (психотерапевтическая беседа). Опитът от подобни изследвания (Ташлыков В. А., Фробург И., 1985) показва, че използването на В. при тренинга (тренинг) на практически умения, като част от подготовката на психотерапевтите, е обосновано — то разширява диапазона на тези навици и спомага за гъвкавостта на психотерапевтичното поведение.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s