365 ДНИ НА ПСИХОТЕРАПИЯТА: 18 – Аргументативен дискурс в психотерапията

Понятие, използвано в описателната лингвистика и нормативната логика, което се опира на прагмалингвистичната теория на Остин (Остин, Austin J. L, 1962) и Сърл (Серл, Searle J. R., 1968). Аргументативният дискурс в риторичен и диалектичен аспект е свързан с проблемите на убеждаването (убеждение).

Аргументативният дискурс се разглежда като критично средство за убеждаване, което открива възможност за последователно преодоляване на съмненията при разрешаването на конфликти.

В психотерапията, за да си изгради човек представа за онези аспекти на аргументативния дискурс, които се явяват решаващи за разрешаването на пораждащите се или описаните от пациента конфликти, например с роднините (близките хора), възникнали от различията в мненията, може да се използва следната процедура: 1) да се очертаят основните моменти в проблемната (конфликтогенна) ситуация, които да се обсъдят с пациента; 2) да се разпознаят позициите, към които се придържат пациентът и конфликтуващата с него страна в техните субективни изложения; 3) да се очертаят характеристиките на основните аргументи, използвани от болните в процеса на излагането от тях на личните им истории; 4) да се проанализира структурата на аргументацията в диалога на пациента с психотерапевта.

Аналитичният подход отразява разликата в мненията (в диалога или спора, между говорещия и слушащия, между пациента и психотерапевта), между изразените и неизразените положения, които изграждат аргументите и аргументативната структура. За да се оценят отделни аргументи, е необходимо да се определят примеливи ли са дадените позиции и явяват ли се логически правилни основополагащите разсъждения. Не е необходимо обаче да се предполага, че този, който издига някакъв аргумент, мисли за логичните изводи, при които заключението следва от положенията. Движението от аргументите към гледната точка трябва да бъде такова, че приемливостта на положенията да се измести към гледната точка. За да се постигне интерактивен ефект, при който слушащият приема гледната точка на говорещия, последният се старае да издигне аргумента така, че той да убеждава слушащия. Той води разговор, сякаш знае кой е пътят, който ще го преведе от приетите положения към гледната точка. Пациентът например (говорещият) може да започне с твърдения като „Но именно така се случи предишният път” или „Но именно такива са всички мъже” и т.н. и да защитава своята гледна точка, казвайки: „Предвид това, че този материал е аналогичен на този, с който се занимавахме предният месец, предложеният от мен вариант ще свърши работа”, „Доколкото всички млади жени са склонни да пазят линия, те вероятно ще се заинтересуват от това” или „Понеже температурата навън е минус 20°С, човек трябва да си облече зимно палто”. Правейки това, той се основава на определена аргументативна схема; на един повече или по-малко условен начин на представяне на отношенията между аргументите и гледните точки. Всеки вид аргументация съответства на определен оценъчен критерий, който е характерен за отношението, представено в аргументативната схема. Аргументативните схеми могат да се подразделят на три основни категории. При първия вид аргументация някой се опитва да убеди своя събеседник, посочвайки, че едно нещо се явява признак на друго нещо. Този вид аргументация е основан на аргументативна схема, при която приемливостта на аргумента се пренася на гледната точка, доколкото става ясно, че между аргумента и гледната точка съществува отношение на взаимозависимост. Аргументацията е представена така, сякаш имаме работа с израз, явление, знак или друг признак на това, което се твърди в гледната точка, както в този случай: „Доколкото всички млади жени са склонни да пазят линия, те вероятно ще се заинтересуват от това.” При втория вид аргументация някой се опитва да убеди другия, посочвайки сходството на едно нещо с друго нещо.

Този вид аргументация се основава на аргументативна схема, при която приемливостта на аргумента се пренася на гледната точка, доколкото става ясно, че между аргумента и гледната точка съществува отношение на аналогия. Аргументацията е представена така, сякаш има сходство, аналогия или друг вид подобие между онова, за което се говори в аргумента и онова, което се твърди в гледната точка, както в примера: „Предвид това, че този материал е аналогичен на този, с който се занимавахме предният месец, предложеният от мен вариант ще свърши работа”. При третия вид аргументация някой се опитва да убеди друг, посочвайки, че едно нещо се явява причина за друго нещо. Този вид аргументация е основан на аргументативна схема, при която приемливостта на аргумента се пренася на гледната точка, доколкото става ясно, че между аргумента и гледната точка съществува отношение на причинност. Аргументацията е представена така сякаш онова, което се твърди при аргументацията, се явява средство, начин или друг тип причина за определена гледна точка, или обратното, както в случая: „Човек трябва да излезе навън със зимно палто, понеже температурата на улицата е минус 20°С”.

Съществуват много видове схеми за аргументация. Сред видовете аргументация, основани на взаимоотношения на взаимозависимост например съществуват такива, в които нещо е представено като неделимо качество  или характерна черта на нещо по-общо. Някои от разновидностите на аргументации, основани на аналогията, са например сравнение, привеждане на пример и позоваване на абзац. Сред разновидностите на аргументации, основани на причинността, са посочване на последиците от даден ход на събитията, представяне на нещо като средство за постигане на определена цел и поставяне на акцент върху благородната цел, която оправдава средствата за нейното постигане.

За да се направи правилна оценка на аргументацията е необходимо преди всичко да се определи каква схема за аргументация е използвана. Аргументативните схеми отразяват някои специфични характеристики на мисленето на пациентите.

В хода на психотерапевтичния процес болният по определен начин аргументира своите постъпки и преживявания и, избирайки именно дадена схема на аргументация, а не друга, той допуска, че знае по кой път да поеме, за да потвърди своята гледна точка, да покаже на специалиста своята правота или затруднения в дадената ситуация. Независимо от това дали той действително мисли така или не,  от психотерапевта ще се очаква да поеме върху себе си задължението да зададе достатъчен брой критични въпроси, които да потвърдят или да отхвърлят изложената на пациента чрез дадената схема за аргументация гледна точка.

Пациентът може да покаже каква схема на аргументация той прилага с помощта на пословици или на друг тип традиционни изказвания. Той също така може да използва определени повече или по-малко устойчиви изрази: „За X е характерна чертата Y“, „За X e свойствено Y“ и „X по същността си е Y“, за да се посочи отношението на взаимозависимост: „X е сравнимо с Y“, „X съответства на Y“ и „X е напълно като Y“ за указване на отношения на аналогия; „X води до Y“, „X е средство за постигане на Y“ и „Y следва от X“ за посочване на отношение на причинност.

Ако схемата на аргументация така или иначе не е обозначена от говорещия, слушащият го може да я установи сам. За това той трябва да намери имплицитно потвърждение на онова, което лежи в основата на издигането на аргумента в защита на определена гледна точка и така да посочи традиционното изказване или място, което разкрива приложената схема на аргументация. Това означава, че психотерапевтът трябва да намери (да разграничи или да не пропусне) неизразената при аргументацията препратка. Опитните носители на езика, разбира се, знаят, че обичайно в речта много неща се подразбират. Те също така знаят, че в много отношения те, като говорещи, са свързани не само с онова, което действително са казали. Ако човек иска да го смятат за разумен, той трябва да отговаря не само за това, което е казал, но и за онова, което се подразбира въз основа на неговата реч.

Да предположим, че дадена пациентка обсъжда с психотерапевта поведението на своята дъщеря, която неотдавна се е развела с мъжа си:

Пациентка: Тя сама си е виновна в тази ситуация.

Психотерапевт: Да?

Пациентка: Тя за пореден път не се вслуша в моите съвети.

Аргументацията на болната може да се реконструира по следния начин: „Дъщерята на пациентката неотдавна се е развела с мъжа си, но доколкото не се е вслушала в съветите на майка си, тя сама си е виновна в тази ситуация”. Психотерапевтът не знае какво точно си е мислила пациентката покрай това, което е казала. Възможно е тя да си е мислила следното: „Дъщеря ми често не се вслушва в моите съвети” или „Младите жени изобщо не се интересуват от съветите на майките си” или „В наши дни разводите са вече закономерно явление” или дори „Майките изобщо вече са престанали да разбират децата си”. Психотерапевтът обаче не може да знае точно, не може да каже конкретно каква „неизразена препратка” пациентката е имала предвид, ако изобщо е имала нещо предвид. За подобен анализ е необходима схема на аргументация, която ще позволи на психотерапевта да зададе на болния критични въпроси, произтичащи от тази схема. Дори ако специалистът може просто да попита болната каква точно неизразена препратка тя е имала предвид, пациентката едва ли би могла да съобщи какво си е мислила. Възможно е дори тя да сподели за неизразена препратка, която, при поглед назад в миналото, ù се е сторила най-подходяща. Което означава, че онова, което прави пациентката следва да се нарече по-скоро реконструиране, а не съобщаване за препратка.

След като се установява, че аргументацията на пациентката се изгражда върху отношенията на взаимозависимост, се задават критични въпроси, които съответстват на дадената аргументативна схема. Например: действително ли дъщерята на пациентката сама си е виновна в описаната ситуация, свойствено ли е на дъщерята на пациентката да не се вслушва в съветите на майка си по други въпроси или: свойствено ли е за други млади жени да не се вслушват в съветите на своите майки относно това как да се държат с мъжете и има ли дъщерята на пациентката други характерни особености? Ако аргументацията се изгражда върху отношенията на причинност, критичните въпроси биха могли да бъдат следните: действително ли е така желателен обявеният ефект от предложените мерки и действително ли ще последва този ефекти, няма ли да е по-лесно той да бъде постигнат с помощта на други мерки и няма ли предложената мярка да доведе до сериозни негативни странични ефекти? В случаите, когато аргументацията се изгражда върху отношенията на аналогия, критичните въпроси биха могли да бъдат следните: правилно ли е описана ситуацията, с която се сравнява даденият случай и действително ли тя е сходна с него или има съществени различия между тях и няма ли и други ситуации, които повече да приличат на дадения случай?

Разбирането на структурата на аргументативния дискурс, в частност разпознаването на основните схеми на аргументация на пациентите, позволява на психотерапевта да използва по-насочено и ефективно разнообразни прийоми и техники.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s