365 ДНИ НА ПСИХОТЕРАПИЯТА: 17 – Аналитична психология

Това е едно от направленията на психоанализата (психоанализ), чийто автор е швейцарският психолог, психиатър и културолог, теоретик и практик в дълбинната психология Юнг (Юнг, Jung С. G., 1875-1961). Юнг е роден в семейството на пастор от швейцарската реформаторска църква, а дядо му и прадядото му по бащина линия са лекари. След като завършва гимназия през 1895 г., Юнг постъпва в Университета на Базел, където изучава медицина със специализация по психиатрия и психология. В кръга на неговите интереси са също така философията, теологията, окултизмът. Началото на неговата творческа дейност, която продължава 60 години, е дисертацията му на тема „Психология и патология на така наречените окултни явления”, написана от Юнг при завършването му на медицинския факултет към университета. От 1900 г. Юнг работи като асистент на известния психиатър Блойлер (Блейлер, Bleuler E.) в болница за психично болни недалеч от Цюрих. През този период той публикува своите първи клинични разработки, а по-късно и статии за приложението на разработения от него метод на словесните асоциации, по това време той въвежда и понятието „комплекс”. Тези трудове му носят международна известност. От 1905 г. Юнг започава преподавателската си дейност в университета в Цюрих. През 1907 г. той публикува изследване за ранното слабоумие и го изпраща на Фройд (Фрейд, Freud S.), с когото през същата година се запознава лично. Тясното сътрудичество и приятелството с Фройд, продължили до 1913 г., имат необичайно важно значение в живота на Юнг. През 1910 г. Юнг напуска клиниката Бургхьолцли, в която заема поста клиничен директор. От този момент неговата практическа работа се разгръща в гр. Кюснахт, на брега на Цюрихското езеро, където той живее със семейството си. Частната му практика се разраства от ден на ден — Юнг става знаменитост. По онова време той става и първият президент на Международната асоциация по психоанализа (Международная ассоциация психоанализа). Скоро започват да се появяват публикации, които добре очертават областта на неговите бъдещи житейски и академични интереси и които определят границите на неговата идеологична независимост от Фройд по отношение на възгледите за природата на безсъзнателното. Разногласия се отчитат в разбиранията на двамата на термина „либидо” (либидо), който според Фройд определя психичната енергия на индивида, а също така във възгледите относно етиологията на неврозите, в трактовката и интерпретацията (интерпретация) на съновиденията и пр. Юнг много остро преживяа разрива с Фройд, който момент съвпада с един самотен период в живота му, когато той напуска катедрата в Цюрихския университет и излиза от Психоаналитичната асоциация. По същото време се зараждат основните замисли и идеи, които остават в историята на науката като „А. П.”. През втората половина на живота си Юнг придобива все по-широка международна известност, не само сред психолозите и психиатрите. Неговото име предизвиква огромен интерес и у представителите на други направления в хуманитарното знание — сред философите, културолозите, социолозите и др. Юнг пътешества много из Африка, Северна Америка, Индия, като в резултат от тези изследователски пътувания е главата „Пътешествия” в неговата автобиографична книга „Спомени, съновидения, размишления” (Воспоминания, сновидения, размышления). Именно изучаването на различни култури помага на Юнг да развие понятието „колективно безсъзнателно” («коллективное бессознательное»), което става ключово за цялата А. П. В късните си разработки Юнг отделя голямо внимание на различни религии, пише много, като същевременно продължава и частната си практика.

Основните понятия и методи на А. П. са формулирани от автора в Тавистокските лекции (Тавистокские лекции, Лондон, 1935). Структурата на психичното битие на човека според Юнг включва две фундаментални сфери — съзнание и психично безсъзнателно. Психологията на първо място и преимуществено е наука за съзнанието. Тя е и наука за съдържанието и механизмите на безсъзнателното. И доколкото все още не е възможно непосредственото изучаване на безсъзнателното, доколкото неговата природа е непозната, то то се изразява чрез съзнанието и в термините на съзнанието. Съзнанието в значителна степен е продукт на възприятието и на ориентацията във външния свят, но по думите на Юнг, то не се състои напълно от сетивни данни, както твърдят психолозите от предишните столетия. Авторът оспорва също и позицията на Фройд, която извежда безсъзнателното от съзнанието. Той поставя въпроса по противоположния начин: всичко, което възниква в съзнанието, първоначално очевидно не се осъзнава и осъзнаването (осознание) произтича от неосъзнатото състояние. В съзнанието Юнг различава ектопсихични и ендопсихични функции на ориентация. Към ектопсихичните функции авторът отнася системата за ориентация, която се занимава с външни фактори, получавани посредством сетивните органи; към ендопсихичните — системата от връзки между съдържанието на съзнанието и процесите в безсъзнателното. В ектопсихичните функции влизат: 1) усещанията; 2) мисленето; 3) чувствата; 4) интуицията. Ако усещането казва, че нещо го има, то мисленето определя какво е това нещо, т.е. въвежда понятие; чувството информира за ценността на това нещо. Тези знания обаче не изчерпват информацията за нещата, доколкото не отчитат категорията време. Нещата нямат свое минало и бъдеще. Ориентацията относно тази категория се осъществява чрез интуицията, чрез предчувствието. Там, където са безсилни понятията и оценките, ние зависим напълно от дара на интуицията. Изброените функции са представени във всеки индивид с различна степен на изразеност. Доминиращата функция определя психичния тип. Юнг въвежда закономерност на съподчиненост на ектопсихичните функции: при доминиране на мисловната функция подчинена е функцията на чувствата, при доминиране на усещанията подчинена се оказва интуицията и обратното. Доминиращите функции винаги са диференцирани, ние сме „цивилизовани” в тях и предполагаемо притежаваме свобода на избора в това отношение. Обратно, подчинените функции се асоциират с архаичност в личността, с неконтролируемост. Съзнателната сфера на психичното не се изчерпва с ектопсихичните функции; нейната ендопсихична страна включва: 1) памет; 2) субективни компоненти на съзнателната функция; 3) афекти; 4) инвазии, или нахлувания. Паметта позволява да се репродуцира безсъзнателното, осъществявайки връзки с онова, което е станало подсъзнателно — потиснато или изхвърлено. Субективните компоненти, афектите, нахлуванията в още по-голяма степен играят ролята, възложена на ендопсихичнтие функции — те се явяват точно онова средство, благодарение на което безсъзнателното съдържание достига до повърхността на съзнанието. Център на съзнанието според Юнг е Его-комплексът от психични фактори, изграден от информация за собственото тяло, за съществуването и от определени серии в паметта. Егото притежава огромна притегателна енергия — то привлича както съдържанието на безсъзнателното, така и впечатленията отвън. Осъзнава се единствено онова, което влиза във връзка с Егото. Его-комплексът проявява себе си във волевото усилие. Ако ектопсихичните функции на съзнанието се контролират от Его-комплекса, то в ендопсихичната система само паметта, и то до определена степен, се намира под волеви контрол. Още в по-малка степен се контролират субективните компоненти на съзнателните функции. Афектите и нахлуванията изобщо се контролират от „една-единствена сила”. Колкото по-близо е до безсъзнателното, толкова по-малко Его-комплексът осъществява контрол върху психичната функция, с други думи, можем да се приближим до безсъзнателното единствено благодарение на свойството на ендопсихичните функции да не се контролират от волята. Онова, което достига до ендопсихичната сфера, става осъзнато, определя представите ни за самите нас. Човекът обаче не е статична структура, той постоянно се променя. Онази част от нашата личност, намираща се в сянка, все още неосъзната, се намира в стадий на изграждане. Така потенциалите, заложени в личността, се съдържат в сенчестата ù, все още неосъзната, страна. Безсъзнателната сфера на психичното, която не се поддава на пряко наблюдение, се проявява в своите продукти, преминаващи прага на съзнанието, които Юнг разделя на 2 класа. Първият съдържа познаваем материал с чисто личностен произход. Този клас съдържания Юнг нарича подсъзнателен разум, или личностно безсъзнателно, състоящо се от елементи, които организират човешката личност като цяло. Другият клас съдържания, който няма индивидуален произход, авторът определя като колективно безсъзнателно. Съдържанията от този тип въплъщават свойства не на отделното психично битие, а на някакво общо цяло и в този смисъл се явяват колективни по природа. Тези колективни патерни, типове или образци, Юнг нарича архетипи. Архетипът е определено образувание с архаичен характер, което включва митологични мотиви, както по отношение на формата си, така и по отношение на съдържанието. Митологичните мотиви изразяват психичния механизъм интроверсия на съзнателния разум в дълбинните пластове на безсъзнателната психика. Сферата на архетипния разум е ядрото на безсъзнателното. Съдържанието на колективното безсъзнателно не се контролира от волята; архетипите не само са универсални, но са и автономни. Юнг предлага 3 метода за постигане на сферата на безсъзнателното: метода на словесните асоциации, анализа на съновиденията и метода на активното въображение. Тестът със словесни асоциации, който носи на Юнг широка известност, се заключава в това изследваният да отговори колкото се може по-бързо на думата-стимул с първата хрумнала му дума-отговор. Времето на всяка реакция се записва. Експериментът се повтаря отново след първото четене. Юнг описва 12 различни типа нарушения в реакциите: увеличено време за реакция, реакция с повече от една дума; реакция, изразена не словесно, а с мимика; неправилно възпроизвеждане и т.н. Нарушените реакции се разглеждат като „индикатор за комплекс” („индикатор комплекса”). Под комплекс се разбира съчетание от асоциации […], което се отличава с повече или по-малко сложна психологическа природа — понякога с травматичен характер, а друг път просто плод на преживени болка и афект. Комплексът, свързан с физиологичните реакции, който притежава собствена енергия, има склонност да „образува сякаш една отделна малка личност” («образовывать как бы отдельную маленькую личность»). Така безсъзнателното се състои от неопределен (неизвестен) брой комплекси, или фрагментарни личности, персонификацията с които може да стане патогенно условие. В случаите, когато в задачата на изследователя влиза не изявата на комплексите, а изясняването „какво прави безсъзнателното с комплексите” («что бессознательное делает с комплексами»), авторът прилага метода за анализ на съновиденията. Отдавайки почит на заслугите на Фройд, който поставя проблема за съновиденята в изучаването на безсъзнателното, в тълкуването на сънищата Юнг заема една принципно различна позиция. Ако според Фройд сънят е изкривяване, което маскира оригинала («искажение, которое маскирует оригинал») и чието преодоляване води към комплексите, според Юнг сънят не скрива нищо, той сам по себе си е завършен и цялостен. Сънят изпълнява компенсаторна функция, като се явява „естествена реакция на саморегулацията на психичната система”. Юнг вижда в съновиденията сигнал на безсъзнателното за това, че индивидът се е „отклонил от собствения си път” («отклонился от собственного пути»). Задачата на изследователя е да разбере този сигнал, опирайки се на чувствата на виждащия съня по повод едни или други образи от съновиденията, доколкото сънищата винаги са реакция на съзнателната нагласа и ключът към тяхното разбиране се намира у самия човек, който ги вижда. Появата в сънищата на митологични, архетипични образи свидетелства за движението към целостността, към индивидуалната завършеност. С други думи, потапянето в дълбините на безсъзнателното носи изцеление. Ето защо важно място в интерпретацията на съновиденията Юнг отдава на архетипните, митологични образи. Процесът на излекуване е процес на идентификация с цялостната личност, със „самостта” (самость)  — ключов архетип в А. П. Важно място в психотерапията на пациента — по неговия път към целостността — Юнг отдава на осъзнаването на преноса (перенос). Психичният процес на пренос Юнг разглежда като частна форма на по-общия психичен механизъм на проекция, който възниква между двама души. Преносът според Юнг, за разлика от фройдисткото му разбиране, носи не само еротични, но като цяло всички активни съдържания на безсъзнателното. Емоциите, свързани със проецираните съдържания, винаги образуват някакво динамично съотношение между субекта и обекта — това именно е преносът, който по своя характер може да бъде положителен и отрицателен. Преносът, възникващ в процеса на анализ, често свидетелства за трудностите в установяването на емоционален контакт между лекар и пациент — чрез дистанцията между тях безсъзнателното на пациента се опитва да „се покрие” и да хвърли компенсаторен мост. Интензивността на преноса е пропорционална на важността на проецираното съдържание, на неговата значимост за пациента. Колкото по-дълго се проецира съдържанието, толкова повече аналитикът включва в себе си тези „ценности” на пациента. Задачата на психотерапевта е да ги „върне” на пациента, иначе анализът няма да бъде завършен. За снемане на преноса е необходимо пациентът да осъзнае субективната ценност на личностното и на безличностното съдържание на неговия пренос. Юнг разграничава 4 стадии в терапията на преноса. На първия стадий пациентът осъзнава факта на проецирането на личностното безсъзнателно и си изработва субективна оценка на онези съдържания, които създават проблем. Той е длъжен да асимилира тези образи в своето собствено психично битие, да разбере, че приписваните на обекта оценки са негови собствени качества. Излекуването на неврозата се случва по пътя на изграждането на пациента като цялостна личност, предполага „осъзнаване и поемане на отговорност за своето цялостно битие, за неговите добри и лоши страни, за възвишените и нисши функции”. Ако снемането на проекциите на личностните образи се състои, но протече пренос, настъпва вторият стадий на лечението — разграничаването на личностните и безличностните съдържания. Проекцията на безличностните образи сама по себе си носи опосредстван характер, ето защо тук може да се анулира самият акт на проекция, но не и нейното съдържание. На третия стадий от терапията на преноса протича отделяне на личното отношение към психотерапевта и на безличностните фактори. Следствие от осъзнаването на важността на безличностните оценки може да е обединяването на колективното безсъзнателно на пациента в пределите на една или друга религиозна форма. В противен случай безличностните фактори не получават свое вместилище, пациентът отноов се оказва подвластен на преноса, а архетипните образи разрушават човешкото отношение към лекаря. Лекарят обаче е просто човек, той не може да бъде нито спасител, нито който и да било друг архетипен образ от онези, които се активизират в безсъзнателното на пациента. Четвъртият стадий в терапията на преноса Юнг нарича обективизация на безличностните образи. Това е съществена част от процеса на „индивидуация” (индивидуация), която Юнг разбира като „път към себе си” (путь к себе) или като „самореализация” (самореализация), чиято цел е осъзнаването от страна на пациента на някакъв център вътре в неговото психично битие (но не вътре в неговото Его), който му позволява да не свързва повече своето бъдещо щастие, а понякога дори и възможността си да живее единствено с наличието на външни посредници, независимо дали това са хора, идеи или обстоятелства.

Значителна известност в психологията получава разграничението, което Юнг прави между екстравертния и интровертния тип личност. Екстравертите насочват целия си интерес към заобикалящия ги свят, обектът действа на тях според Юнг като магнит и в известен смисъл отчуждава субекта от самия него. При интровертите цялата житейска енергия е насочена към самите тях, към тяхното психично битие. Юнг смята, че в основата на различията между тези два типа е състоянието на афективно напрежение. Високото напрежение на емоциите при интроверта обуславя продължителността и яркостта на техните впечатления, докато при екстраверта емоционалната наситеност на впечатленията отвън бързо пада, без да оставя значителна следа и единствено новият обект може да възроди бързо угасващата иначе емоция. Незначителното внимание, което екстравертите отделят на своя вътрешен свят, според Юнг определя инфантилността и архаичността на тяхната безсъзнателна психика, които се проявяват като егоцентризъм, егоизъм и суета. Насочеността навън се изразява и в стремежа на екстравертите да впечатлят околните. Точно противоположен е психичният облик на интровертите. Предложената от Юнг личностова типология се използва и понастоящем в психоаналитичната практика.

***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“// Борис Карвасарский

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s