365 ДНИ НА ПСИХОТЕРАПИЯТА: 9 – Адаптационна психодинамика по Радо

Структурният модел на А. П. Р. въвежда редица градации на психична защита, свързани с различни нива на психична интеграция. По определението на автора, най-примитивното, „хедонистично” ниво, филогенетично предшестващо всички останали, отговаря за болката и удоволствието и се активира от състоянието на физиологично и инстинктивно напрежение. Второто, „емоционално” ниво се регистрира по наличието на емоционални състояния като гняв, страх, печал и любов. Това е по-развито филогенетично ниво, свързано с възможностите на организма да променя своята среда. Следващият етап на интеграция включва отделите в мозъчната кора и замества емоциите и „емоционалното мислене” с мисловни процеси от по-висш, „самоатрибутивен” порядък. Те обезпечават способността да се планират и организират средства за нападение или бягство. Емоционалното и мисловно ниво постоянно си взаимодействат помежду си. Всичките 3 нива на защитна интеграция включват механизми за обратна връзка (обратная связь). Така болковата стимулация например активира хедонистичното ниво, а също така равнищата на емоциите и мисленето. Това прави възможни реакциите на предвиждане и адаптация.

Според Радо (Радо, Rado S.) неврозата представлява сама по себе си продукт на грешни реакции на организма на опасност, регистрирани като „неуспех в приспособяването в условията на критична ситуация”. Сигналното устройство, възбуждано от който и да било болков стимул, който заплашва организма, или предвиждането на болката, се явява основа на „поведението в критични ситуации”. Мотивацията към поведение в критични ситуации преобладава над всички останали типове мотивация. В състоянието на емоционално разстройство това правило обаче може да не се съблюдава.

На хедонистично ниво организацията на болката предизвиква „реакция на изхвърляне” («реакция сброса») под формата на физиологични реакции, които имат за цел избавяне от външните враждебни стимули. Примери за такива реакции са повръщане, диария, плюене, кихане и кашляне. Психичен паралел на „принципа на изхвърлянето” е механизмът на изтласкването. Страхът и гневът се обуславят от предвиждането на болката. Те предупреждават за надвисналата опасност и предизвикват защитни поведенчески реакции на бягство (при страх) и на нападение (при гняв). На социално ниво бягството може да се проявява в подчинени и зависими отношения с авторитетни фигури, а нападението — в предизвикателно поведение спрямо тях. На нивото на „емоционалното мислене” регулацията се осъществява по пътя на формирането на мисловните шаблони на страха и гнева. По-диференцираното възприемане на различните емоции способства за по-голямата гъвкавост на поведенческия рисунък. Индивидът обаче както и преди остава в полето на влияние на механизмите на борба и бягство в отговор на болковата стимулация. Базисните реакции в кризисни ситуации на ниво „емоционално мислене” в някаква степен се контролират от интелекта — протичат по-съвършено разпознаване на надвисващата опасност за организма и оценка на възможността за справяне с нея. На най-високо ниво на „самоатрибуция” засилената гордост се съпровожда от реакция на гняв или на осъзнаване на собствената сила, докато в същото време понижаването на самооценката се съпътства от реакция на страх или на осъзнаване на собствената слабост.

Съвестта на индивида се формира под въздействието на родителските дисциплинарни поощрения и наказания. Страхът от наказания и от обусловените от тях ограничения се автоматизира и не загубва своята сила в живота на възрастния. Послушанието и моралните принципи, произтичащи от това, също се запазват в качеството им на адаптивни шаблони на поведението. Следването на повелите на съвестта се явява последица от страха от родителско наказание.

Изкушението може да провокира реакции на гняв и възмущение, които, преодолявайки забраните, налагани от съвестта, могат да подбудят към непослушание. То, от своя страна, може да предизвика страх от заслужено наказание, което може да доведе до желание да се върнеш на предходната позиция. Следователно гневният изблик може да бъде превърнат вътрешно в самобичуване, разкаянието и молбата за прошка  — в надежда за възстановяване на родителското благоволение. Този изкупителен стереотип на поведение може да се окаже фиксиран; тогава индивидът постоянно търси прошка, наказвайки себе си. По-опасен е феноменът на самонаказание за въображаема вина и предвиждането на болезнено наказание като пусков фактор на удовлетворяването на забранени желания. Понякога индивидът изоставя упреците по собствен адрес и тогава гневът се насочва към човек, който внушава страх.

Недостатъчността на контрола в кризисни ситуации може да бъде предизвикана от излишен страх, гняв и болка. В резултат на това се проявяват свръхмерни реакции при отсъствие на реална опасност. Външните прояви на емоциите стават прекомерни. За да ги спре, организмът може да прибегне към изтласкване и към други автоматични механизми на „изхвърляне”. Всички поведенчески нарушения се явяват следствие на такива дефекти в приспособяването към кризисни ситуации.

Радо подчертава, че природата е осигурила на човека механизми за преживяване, които функционират на основата на приспособителни стереотипи и които с възрастта си се променят както по сила, така и по форма. Схематично периодът на юношеството се характеризира със стереотипи на зависимост; периодът на зрялостта със стеореотипи на ориентация в собствените възможности, а периодът на стареене — със стереотипи на понижаваща се адаптация. На ранните етапи механизмът на преживяване диктува подчиняване на вътрешните желания на родителските изисквания. В резултат на това може да се изработи тактика на ласкателство, измама или шантаж и изкупителни или агресивни форми на справяне с действителността или мнимото ù отхвърляне. Наблюдава се безсъзнателен стремеж към удовлетворяване на потребността от зависимост с отказ да се приемат родителските ограничения. Цивилизацията диктува опитомяването на реакциите на детската ярост; родителите прилагат дисциплинарни мерки, за да сдържат реакциите на децата и да ги контролират. Механизмите на съвестта се формират на база на това обуславяне и помагат да се развие отговорна независимост. Това облекчава контрола върху кризисните ситуации; реалистичното мислене и поведение заменят емоционалното мислене и активност; ориентирацията към собствените възможности заменя зависимостта.

Значението на А. П. Н. Р. за лечението произтича от нейната трактовка на функциите на Аза. Подчертава се, че целият материал, получен в процеса на беседата, трябва да се съотнесе към актуалните проблеми на адаптацията. В емоционалната матрица на „добродетелните емоции” (любов, състрадание), контролирани от разума („адаптивен инсайт”), психотерапията е насочена към поддържащи, възпитателни (репаративни) или реконструктивни цели в зависимост от нивото на мотивация на болния. Очевидни са 4 категории на мотивация, които определят най-подходящите прийоми за индивида. Тези форми на мотивация се съотнасят към стадиите на развитие на личността. Първото ниво — това на „магически стремеж” (магическое стремление) към идеализирания родител — прави възможно използването на сугестивен прийом като хипнозата (гипноз). Второто ниво, характерно за по-високия стадий на развитие, — „призив към родителите” («взывание к родителям») — също е насочено към ограничени цели и прави възможно прилагането на възпитателни мерки и убеждениуя. Третото („усилията за сътрудничество”) и четвъртото („реалистична ориентация към собствените възможности”) ниво позволява да се използват прийоми, насочени към реконструктивни цели.

С помощта на психотерапията е възможно превеждането на болните от по-ограничени към по-зрели форми на мотивация. Ако болният се стреми към развитие, може да бъде използвана реконструктивна  психотерапия, насочена към вътрешния конфликт, с цел да се приведе болния към най-високото ниво на ориентация към неговите собствени възможности. Във фокуса на внимание тук преди всичко е разпознаването и разрешаването на проблема с яростта на болния, изразявана или потискана, а също така с неговия прекомерен страх от наказания. Осъзнаването (осознание) на това, че сегашното поведение с екорени в опита и в изопачените представи от детската възраст, се явява съществена съставка на реконструктивната психотерапия, макар целесъобразността на фокусирането изключително върху инсайта (инсайт) да се подлага на съмнение. В хода на лечението психотерапевтът трябва постоянно да внимава по отношение на регресивните отстъпления на болните по посока на зависимостта, да им помага да си възвърнат мотивацията, ориентирайки се в собствените си възможности. Потребността на болния от зависимост се използва за форсиране на емоционалното учене с помощта на възпитателни прийоми. Психотерапевтът постоянно интерпретира разликата между реалистичните и инфантилните аспекти в поведението на болния в психотерапевтичния процес и извън него. За разлика от класическата психоанализа (классический психоанализ), която разглежда преноса (перенос) като проява на тенденциите към компулсивно повторение на предишните ситуации. Радо разбира преноса като регресивна реакция на болния (пронизана от отношенията с родителите) на актуалните неуспехи в приспособяването вследствие на дефицитарно поведение в кризисни ситуации. За проследяването на източниците на неуспешните действия в кризисни ситуации и за „коригирането на емоционалната структура” на паметта спомагат правилните интерпретации (интерпретация). Работата с преноса протича така, че да се помогне на болния да разбере, че безпомощността и гневът по отношение на психотерапевта в действителност е насочена към персонажи от миналото. Болният бива поощряван да възпроизвежда в паметта си актуални фрустриращи сцени, в които замества действителните участници със съответните персонажи от миналото, да се ориентира към собствените си възможности и към разширяване на приспособяването му към реалността. Сънищата се разглеждат като компенсаторни реакции на неразрешените конфликти от изминалия ден, като „предопазна клапа на латентните емоционални реакции на болния”. Активността на психотерапевта се поощрява, особено нейната възпитателна роля.

Критиците на А. П. Н. Р. твърдят, че в своя опит по нов начин да интерпретира формулировките на Фройд (Фрейд, Freud S.), представителите на тази концепция постигат успехи не толкова в задълбоченото разбиране на психодинамиката, колкото в това, че въвеждат в литературата нови метафизични положения. На съмнение се подлага активното отношение към преноса, доколкото ориентацията към собствените възможности се постига по-ефективно чрез недирективна и неструктурирана психотерапия. „Натрапването” на болния на поведение, което съответства на по-зряло ниво на мотивация, се представя по-скоро като превъзпитателна, а не като психоаналитична процедура. Отбелязва се обаче, че А. П. Р. дава възможност по нов начин да се разглежда феномена на приспособяването. Тя предлага също така някои специални прийоми за подпомагане на болния в нормализирането на неговото комуникативно поведение. Особено интересни се явяват предложените подходи към сексуалните проблеми, например към хомосексуализма, и към стремежа към всемогъщество, сила и зависимост. А. П. Р. се използва в трудовете по церебрална физиология на поведението.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s