365 дни на психотерапията: 2 – Активиращ принцип в психотерапията

Проблемът за активността на човека винаги е свързан с неговите волеви качества, с нивото на неговото съзнателно отношение към действителността. За руската психотерапия предходните десетилетия бе особено характерно утвърждаването на активиращата психотерапия (Лебединский М. С., 1971) (вж Биопсихотерапия по Консторум, Активна психотерапия по Иванов//Биопсихотерапия по Консторуму, Активная психотерапия по Иванову). Задачата на психотерапията е да помогне на болния да разбере, че тя се отнася до неговия собствен живот. Следва да се различават: 1) понижаването на активността, предизвикано от независещи от личността обстоятелства (например постелен режим); 2) същинско понижаване на активността на личността. Понижаването на активността от втория тип, т.е. истинското понижаване на активността на личността може да възникне на почвата на първото. Неврозата, патологичната реакция, психичните болести, астеничните състояния винаги са свързани с различни форми на нарушение на съзнателната, волева, разумно насочена активност.

Една от най-важните и най-ранните задачи на психотерапията в този случай се явява повишаването на активността на болния по отношение на преодоляването на неговата болест и на травмиращите обстоятелства. По-нататък се поставят задачи, насочени към евентуалното активиране на социално полезната дейност на болния, към неговото отношение спрямо житейските обстоятелства в по-широк план.

Активиращата психотерапия може да бъде противопоставена на седативната, успокояващата. Успокояването на болния много често може да бъде достигнато единствено по пътя на повишаването на неговата активност, например привличането му към труд, повишаване на активността му по отношение на изпълнението на задълженията му (семейство, работа, общество. Активността в този случай може да се нарече подготвителна (мисли за връщане на работа, повишаване на интереса към семейството и пр.). Активирането на болния от страна на лекаря изисква да се отчитат неговите възможности и то да се случва постепенно. На крайния етап от съвместната работа задачата на психотерапията трябва да бъде постигане на личностова активност в поведението на болния, в неговата дейност до достъпния за личността на пациента максимум. А. П. В П. изисква съответстващо на различните методически прийоми отношение на лекаря.

Психотерапевтът не може да решава вместо болния въпроса за насочеността на неговата повишаваща се активност, но не може да стои встрани и от решаването от страна на болния на въпросите, свързани с неговото здраве, с въпросите за морала, с интересите на обществото. Хипнотичният метод не трябва да представлява изключение от общото принципно положение по въпроса за активирането на болния — той трябва да се използва в рамките на една единна система от психотерапевтични методики, насочени към повишаване на съзнателната активност на болния, особено по отношение на неговите надежди за оздравяване, на коригирането на неговите представи, преживявания, нагласи в сферата на саморегулацията и компенсацията. Повишаването на нивото на активност задължително е свързано с психотерапията по отношение на въпроса за нейните основни източници — интереси, подбуди, съзнателност, чувство за дълг.

Подбуждането на болния към активност от страна на лекаря вече само по себе си задължително е свързано с активността на психотерапевта. Един от водещите психотерапевти в нашата страна през 60-70-те г. на ХХ век М. С. Лебедински (М. С. Лебединский) отбелязва: „Ние сме против пасивността на психотерапевта. Принципът на активирането на болния противостои на принципа на отвеждането му от реалния живот в далечното минало, в сънищата и пр. Ние не сме за игнориране на миналото, доколкото то действително често е отговорно за болестта и нейните прояви. Ние също отчитаме ролята на съновиденията, на несъзнателното. Ние сме обаче за това основното внимание в лечебното въздействие да е насочено към настоящето и към житейските перспективи на болния, към ситуацията и преживяванията му. Една от най-важните задачи на психотерапията се явява оказването на влияние върху самосъзнанието на болния. Психотерапевтът трябва а помогне на болния правилно да оцени своите задължения пред обществото, в семейството, своя служебен дълг, възможности, претенции към обществото, достойнства и недостатъци, взаимоотношения с околните”. И по-късно той подчертава, че във взаимоотношенията с болните лекарят трябва да оказва определено от лечебната задача влияние върху него, като се ръководи от принципите на нашата медицина, от идеологията на нашето общество, от морала и науката. Психотерапията изисква адекватно отношение на лекаря към болния, към болестта, към процеса на неговото оздравяване, към задачата да предотврати рецидива у пациента,

Влиянието на средата върху човека, както и влиянието на лекаря-психотерапевт, се опосредстват от индивидуалните особености на неговата личност. Ето защо не трябва да се игнорира необходимостта от индивидуализация на психотерапевтичния процес. Нозологичният подход в психотерапията не бива да се противопоставя ня индивидуализацията — в клиничната психотерапия тези два принципа в своето съчетание.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s