Kакво е правилното отношение към човек с хронично заболяване, с интелектуално или физическо увреждане?

Пиша Ви, тъй като съм особено обезпокоена за своя много близка приятелка. Тя е на 25 години и е епилептичка. Болестта й не се е проявявала от години, но не това е притеснителното. Епилепсията й не е наследствена и я получава като малка. Майка й изпитва вина за това – мисли, че тя е виновна за болестта й и се държи с нея като с дете-инвалид. Преди няколко години й откриха киста на яйчника и я оперираха. Още преди години често изпитваше позиви за уриниране, но с годините това се задълбочи. Сега това й е станало мания. Смята, че има здравословен проблем, но нито един лекар – нито в Бургас, нито в Пловдив или София не успяха да установят проблем. Най-интересното е, че когато си е вкъщи въобще не ходи до тоалетна с часове, но в мига, в който излезе навън, не може да се сдържи и пет минути. Изпитва фобия да се качи в автобус. Според мен тя има психичен проблем – не иска да излиза навън въобще, а ако излезе, веднага започва да получава позиви за уриниране и това през много кратки интервали от време, но щом се прибере, всичко отшумява. Имам чувството, че страда от агорафобия.

В същото време тя няма никакъв личен живот. Животът й минава, а тя стои затворена между четири стени. Едва отива до най-близкия магазин. В същото време страда от безсъние. Не може да спи през нощта – будува по цели нощи и успява да заспи призори и спи наистина много. Самата среда, в която живее и по-точно майка й, която постоянно я гледа и се държи с нея като с непълноценен човек, имам чувството, че изостря още повече деликатното й състояние. На няколко пъти се опитвам да й покажа, че проблемите й са психологически, а не физиологични. Наистина много искам да й помогна и бих била благодарна, ако ми дадете някакъв съвет. Не искам да я притискам – повдигна ли темата, тя се ядосва и разстройва, а не искам да гледам как животът на едно младо момиче си минава просто така. 

С уважение, 
Юлияна

Използвам случая на Юлияна, за да коментирам един от въпросите, които тя поставя и които са особено важни и често срещани в практиката.

Обикновено когато в семейството има човек с хронично заболяване или друг интелектуален или физически дефицит, адекватното консултиране изисква работа с цялата семейна система и особено с родителите, които обикновено полагат най-много грижи за човека с проблем. Тази работа съвсем не е лека, защото нерядко родителите или другите членове на семейството отричат изпитваните от тях чувства (особено това на вина, подобно на случая на авторката на това писмо) и не намират поведението си за дисфункционално. Случаят, който описва Юлияна, добре показва колко често родителите „благоприятстват“ задълбочаването на трудностите на детето си с отношението си на свръхопека. А независимо дали става дума за хронично заболяване, за траен интелектуален или физически дефицит, в полза на човека със затруднения е с него да се общува открито (включително и за нарушенията му), отношението към него да е като към всеки друг човек (включително изискванията към него и задълженията му във всекидневния живот, налагани от семейството и общността), грижата – до рамките на нарушенията му (за да се научи той самият да се грижи в рамките на възможностите си за себе си), като същевременно той/тя активно бива насърчаван да общува чрез всички съвременни комуникационни канали.

~ Силвия Давидова-Иванова, психолог

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s