Аз не си позволявам никакви грешки

И така… Аз съм едно 20-годишно момиче, студентка по медицина. И тъй като сме откровени (все пак това е целта на терапията), въпреки че не обичам да говоря така за себе си, но смятам, че съм достатъчно красива (никога не съм била без обожатели), интелигентна, умна, амбициозна, обичам да разчитам на себе си, приятелски настроена съм и съм мила с хората около мен, не обичам конфликтите, нито интригите(наистина не съм от хората, които обичат да сядат на кафе и да злословят по адрес на някой друг..просто предпочитам да говоря за по-задълбочени и интересни неща)…проблемът ми е там, че не се чувствам достатъчно сигурна в себе си…Сякаш всички тези качества, които изброих до сега, не ги осъзнавам като даденост и в резултат, губя увереност за каквото и да било…Не знам..може би беше по-хубаво да седна и предварително да обмисля какво да напиша…нещата които ме притесняват са много – от това „как изглеждам когато влизам в рейса“ до това „дали наистина съм толкова интелигентна, колкото си мисля“…Прост пример – гледам винаги да приготвя пари за билетчето в рейса, преди да съм се качила в него, за да не ме наблюдават хората в ръцете, като се кача…защото може да изпусна нещо, стотинките да се разпръснат и аз да трябва да ги събирам. Друг пример – тъй като не успях да освободя една част от изпит по Биология, въпреки, че бях учила и смятах, че съм подготвена (и бях, просто форматът бе такъв, че поради несъобразителност от моя страна не успях да се освободя), сега се замислям дали наистина съм толкова умна и дали изобщо заслужавам да уча медицина…Трети пример(съжалявам, че така с примери описвам нещата, просто така ми е най-лесно да структурирам притесненията си) свързан с колегите – те не са типа хора, с които по принцип комуникирам, няма нито един от тях, който да се занимава с изкуство или пък да желае да разисква някаква по-дълбока тема… с една дума те са като повечето младежи на моята възраст (и в това няма нищо лошо). Съответно, тъй като сме колектив аз се държа абсолютно свободно, добронамерено и колегиално, но именно заради това някак си мисля, че не ме уважават достатъчно. Подобно на поговорката – ти си подаваш пръста, те ти отхапват ръката. Гледам да съм услужлива, старателна, коректна… да спечеля доверие… а сред тях сякаш, колкото по-голям непукист и безразсъдник си, толкова по-високо в йерархията заставаш…Дори усещам, че когато се държа по-студено с тях и се отдръпна, те започват да се държат по-човешки..не знам, може би си въобразявам…

Друг пример – майка ми и баща ми винаги са имали големи изисквания към мен (за което им благодаря разбира се, защото сега нямаше да уча това, което съм мечтала винаги, нито пък щях да съм този човек, който съм). Бяха много доволни, за това че влезнах медицина (тъй като никой от тях не е медик и общо взето сама се справих) и макар, че го казват понякога..аз не го усещам…не знам..липсва ми това, да видя че наистина са горди с мен..по някакъв начин…

Не знам дали изобщо успях да напиша нещо и дали разбрахте в какво изобщо се състои проблемът…Истината е, че имам чувството, че от мен се изискват адски много неща – да съм красива, умна, въздържана… едва ли не перфектна…и напъвам всичките си сили, за да се справя, но накрая все има недоволни – или колега няма да е доволен, или някой вкъщи, или приятеля(с него съм от 2 години и там имаше хиляди проблеми, но това е друга тема)… просто не мога да смогна понякога…иска ми се да избягам някъде… в Африка (мечта ми е от 5-ти клас), сред природата, без никой около мен, който да изисква нещо, който да очаква нещо..някъде, където мога да си бъда Аз, без да е нужно да се държа по даден начин, за да ме харесват всички, да ме приемат такава каквато съм, а не да се смеят на някоя добра извършена постъпка … Имам чувството, че в свят като днешния да си добър е порочно… моите родители са скромни хора, никога не са имали кой знае какви възможности, но пък за сметка на това са ме научили да бъда добра, сърдечна и съпричастна, да бъда честна и откровена, изградили са у мен една наистина смея да твърдя добра ценностна система, която липсва при повечето хора(дано не звучи прекалено горделиво, но просто знам какви хора има, без грам култура и уважение към другия)… и сякаш точно тази ценностна система проваля всичко и ме кара да се чувствам по този начин…от една страна моралът ми казва да съм добра, от друга светът около мен казва да съм лоша, груба и безчувствена…но аз не мога така…сякаш този свят изобщо не е за мен…за добрите хора…Защото колкото по-добър си, толкова повече те тъпчат…

Изключително ценно е (само)наблюдението на Гергана – изискването за перфектност във всяко едно отношение е белег на времето, в което живеем. И носи своите логични последствия – тревожни разстройства, фобии, нарушения на хранителното поведение и пр., и пр. Хората около нас, обществото като цяло непрестанно бълват нови и нови норми, правила и ограничения, които ако не „спазваш“, рискуваш да бъдеш „отритнат“ и „непризнат“…А това поражда парадокса – хубаво е да си различен, но в същото време всеки се стреми да се задържи в „стадото“… Дали реално хората около Гергана имат тези очаквания или те вече са възприети от нея (а и от хората, които са с нейния тип трудности) като вътрешно-психични изисквания не е толкова важно – по-важното е, че тази идея-фикс за перфектност може да съсипе един чувствителен човек. Най-често чувствителните, интелигентни, богатите душевно хора, са тези, които попадат в клопката на перфекционизма. Този перфекционизъм може да бъде и използван като защита – така чувствителният човек знае, че ще е недосегаем, ако използвам Вашия пример – никой няма да има повод да му се подиграе, ако изпусне монетите си в автобуса. Но можем ли винаги да сме подготвени за всичко? Къде отива спонтанността ни тогава?

За да се запази психически един такъв твърде сензитивен човек, на него му е необходимо да изгради една позитивна самооценка, която да му позволи да не бъде перфектен винаги и да си прощава за слабостите и грешките. В общи линии, позитивната, но реална самооценка за самите нас, е основата, на която перфекционизмът не може да вирее. Важна роля в постигането на подобна стабилна самооценка с положителен знак има и обкръжението – хората, които ни обичат и уважават именно такива, каквито сме.

~ Силвия Давидова-Иванова, психолог

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s