КАК ЕТИКЕТИРАНЕТО НА ДЕЦАТА МОЖЕ ДА ПРОВАЛИ ЦЕЛИЯ ИМ ЖИВОТ

Ако всекидневно казвате на детето „Що за мърляч си!”, то едва ли ще разтребва с желание дори и в живота си на възрастен. А наричаната от дете „егоистка”, в някакъв момент ще каже: „Да, аз мисля само за себе си, и какво още?”. Семейният психолог Катерина Дьомина ще разкаже повече защо не бива да се нарича детето „егоист”, „глупак”, „мърляч”, за да не порасне то именно такова.

 „Дъщеря ми е крадла. Така ми каза училищният психолог. И така изведнъж всичко ми се изясни. Вече ми е ясно какво да правя и как да общувам с нея”.

 „Нашият син е много надарено момче, умен, но ужасен лентяй и небрежар. Може ли да се направи нещо?”

«Бабата на дъщеря ми я нарича егоистка и безсърдечна. По-рано дъщеря ми плачеше, но вече порасна и се бие зверски с баба си. И какво от това – баба ú още по-силно кряска, че я тероризират и тормозят личността ú.”

Когато чета такива писма, направо ме избива на насилие. Такава тъга, такава безнадеждност в обкръжението на всички тези обиди, етикети, определения. Сякаш са Ви приковали към позорния стълб с неизличимо клеймо за цял живот. Лъжец. Хулиганка. Егоист. Тъпак.

«Здравейте, аз съм глупак. Иска ми се да обясня на всички, че не съм такъв, че съм друг, че просто съм забравил онази идиотска тетрадка на перваза в стаята на мама, когато си учих уроците. След това татко се върна от работа, аз се разсеях, после мама ме извика да вечерям, а след това всичко толкова бързо се завъртя и изведнъж мама се развика: „Ти защо не спиш още – вече е полунощ?!” И аз се гмурнах под одеалото, а тетрадката така си и остана на прозореца. И сутринта, когато всички търчат из къщи, а и татко видя, че са ни запушили колата, всички вкъщи се развикаха и аз забравих за тетрадката. В училище ми написаха двойка за отсъстваща домашна работа. И сега аз съм глупак. И двойкаджия. И сякаш на гърба ми са залепили надпис „неудачник”. Вече нищо не ми се иска да правя”.

Понякога при консултации при мен успешни, умни и добри хора говорят за себе си такива неща, че просто губя ума и дума. Не веднага, а примерно след половин година терапия, когато вече знаят, че могат да ми се доверят. „Да, аз разбирам, че съм безсърдечен боклук и ми е все тая за всички, но знаете ли как ме боли сърцето за сина ми, за това, че той няма приятели?”. Аз казвам много внимателно: „Не Ви ли се струва, че един безсърдечен боклук като цяло не би трябвало да го боли сърцето по какъвто и да е повод? Кой и кога Ви е казал, че сте жестоко чудовище?”.

«Да, майка ми ми говореше така, когато не исках незабавно да изчистя стаята ми. Когато отказвах да споделям нещата си с по-малкия ми брат. Когато казах, че не искам да ходя със семейството на вилата, а искам да отида на поход с моя клас. Веднъж се прибрах вкъщи, бях на 13, гладен като вълк след шест часа в училище и тренировка, гледам в тигана кюфтета. Изядох за секунди шест или седем. После мама така се развика! Че съм егоист и не мисля за никого, освен за себе си. И така е цял живот. Струва ми се, че оттогава се опитвах въобще да не ям вкъщи”.

Разбирате ли, драги родители, педагози, учили-недоучили психолози, когато Вие казвате на детето: „Ти си такъв и такъв”, Вие фактически го вкарвате в рамките на една роля, на един модел на поведение.

То съвсем нищо не знае за себе си, то Ви гледа като огледало, търси във Вашите очи и думи одобрение и любов. То за първи път живее на тази Земя, в това общество, в това време. То нищо не знае нито за законите, нито за общоприетите порядки, нито за Вашите проблеми с парите, с партньора, със здравето. На него му е абсолютно все едно, че вечерта ще изморени като кучета и чакате то да се погрижи за Вас.

Вие си мислите, че „мама си дойде от работа” автоматично значи „щерката е приготвила вечерята, научила си е уроците си, погрижила се е сама за себе си и е готова да Ви посъчувства, но тя е само на дванадесет! Имала е тежък ден в училище, където са й викали, потискали са я, унижавали, заплашвали. Вероятно след това е ходила на някакво допълнително занимание, където също е възможно да й са дали да разбере, че тя съвсем не е идеална, а след това се е опитала да си научи уроците, вече с гръмнала глава.

И тя Ви чака, за да я прегърнете. Вместо това Вие питате защо обувките се търкалят мръсни в коридора – дъщеря Ви не е направила това, за да Ви ядоса, а просто защото тя не е имала сили да ги остави на мястото им. И когато Вие я удряте право в сърцето, наричайки я „егоистка” или „мърлячка”, Вие не я мотивирате незабавно да почисти, а единствено я наранявате. И следващият път, когато й повишите тон, тя дори няма да чака този (привичен) упрек, а ще Ви каже веднага: „Да, аз съм егоистка, аз мисля само за себе си, какво още?” И ще живее, знаейки това, без да вижда никакъв изход, ще преживява тази нелюбов.

Накво всъщност Вие искате да кажете? Това ли е истината – „Не те обичам, ти си ми отвратителна”? Защо Ви е да наричате сина си „глупак”? Имам едно познато момиче, чиято майка през цялото ú детство говореше „А моята е една глупачка” – напълно повествователно, както аз казвам „дъщеря ми”. Момичето е вече почти на тридесет, няма работа, нито професия, защото каквото и да направи, при най-малката трудност, в главата й звучи майчиното „глупачка безпътна, с две леви ръце си, на кого си се метнала такава несръчна!”. Разбирате, нали? Вместо „нищо страшно, вярвам в теб, хайде да видим какво да направим и всичко ще се получи”, тя открито ú говори „Ами така е като Бог не ти е дал мозък”. При все че Бог всъщност щедро е дал, но някак не е подписал даровете си разбираемо.

Говорих си тук с една жена в транспорта и тя така се възмущаваше: „А кой ще им каже недостатъците им? Така цял живот ще си живеят в неведение, трябва да се казва, ако нещо не е както трябва!”. Не трябва.

Онова, което за Вас е недостатък („той е бавен” „тя е твърде чувствителна”, „инатлива”, „капризна”), в очите на други хора може да бъде благо, щастие и късмет. Спокойният мислител, креативното момиче, настойчивият в спорта, внимателната към детайлите – това са все качества, на които може да се построи самооценката и да се избере бъдещата професия.

Моята колежка Анна Зарембо направи своеобразно проучване на тема „Какво във Вашето детство беше бъг, а стана функция?” Т.е. за какво в детството Ви се караха, а днес е Ваша силна страна. Беше толкова интересно да се прочетат коментарите. Мен, например, ме наричаха досадница и ме питаха за най-умната ли се смятам? И мама много ми се караше за това, че чета постоянно и задавам неудобни въпроси. И помня всички отговори, така че е трудно да ме излъже човек. Сега разбирате ли защо станах психоаналитик?

Опитайте да не обиждате, а да говорите за желаното поведение. Да не заклеймявате, а да назовавате своето чувство. „Когато викаш толкова силно, ме болят ушите, не прави така, моля те.” вместо „Какво си се разкрещял, сякаш те колят?”. „Много се разстроих, когато видях, че няма вечеря” или „вбесих” или „изпаднах в ярост”. Всичко, което искате кажете, но нека да се отнася до Вас, а не до детето – осъждаме действията, постъпките, а не него самото.

Иначе се получава, че Вие сте какъв – лош родител, жесток насилник? Какво е чувството да сте такива?

***

ОРИГИНАЛНО ЗАГЛАВИЕ: КАК НАВЕШАННЫЕ НА ДЕТЕЙ ЯРЛЫКИ МОГУТ ИСПОРТИТЬ ВСЮ ИХ ЖИЗНЬ

Автор: Катерина Дьомина/ Катерина Дёмина
Источник: https://goo.gl/imncPo

Извлечено на: 18.06.2018 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s