Поколението на скуката: Как да развием дете, което не иска нищо. Част 2

– Разбирате ли, той сякаш нищо не иска и нищо не му е интересно. сичко му е наред с главата, повярвайте ми, сигурна съм в това. И с концентрацията на вниманието е добре, проверихме това. Но дори на най-интересните занятия той често се държи сякаш, простете за израза, умствено изостанал: гледа встрани, бърка си в носа, нещо си мърмори под носа, бута другите деца, опитва се да извади от чантата ми телефона… След това го питам: „Ти разбираш ли за какво говори учителката? – „Да.” – „На теб съвсем ли не ти е интересно?!” А той равнодушно отговаря: „Аха, съвсем.” – „А какво ти е интересно тогава?” – „Нищо.”

И вкъщи е съвсем същото. Всяко едно занимание е насила и аз виждам, че той не играе и не капризничи, просто наистина няма желание да прави нищо.

На мен от това просто ми става страшно. Ето, на шест години е, след по-малко от година ще е първокласник. А там, каквото и да си говорим, не е особено интересно. Как ще се справя? Ние с мъжа ми отдавна сме се спрели на едно хубаво държавно училище, но вече започваме да си мислим за частно такова: кой ще го търпи иначе в държавното, ако нищо не му е интересно и вместо да слуша учителя, размазва бръмбари по чина?

Затова и дойдох при Вас – искам да Ви попитам ние ли в семейството не правим нещо както трябва? Може би той все пак е болен от нещо, невролог го е гледал, да, но може би трябва да го изследваме и сега и да го лекуваме, ако е необходимо? Или понякога казват, че детето просто е твърде натоварено с кръжоци и всякакви занимания, няма кога да си поеме дъх и то просто се уморява страшно, та затова… Но при нас не е така! Той реално ходи на един кръжок два пъти седмично, като един от тези два дни той дори не е и на детска градина. От какво да се уморява толкова? При нас например два пъти в седмица идва чудесен увлечен от своята работа биолог, който носи всякакви истински животни – зайчета, мишки, гущери, паяци – и му разказва всичко за тях, докато детето може да ги разгледа, да ги пипне… Ако на мен на шест години ми бяха показвали такива неща, аз бих скачала от възторг!

– А той в градината единственият такъв ли е? – И там ли му разказват интересни неща, а на него му е все едно?

– Не, не е единствен – въздъхва моята посетителка. – Това ми казват и учителите, а и аз самата го виждам… Но какво ме интересуват другите? На мен ми е важна съдбата на собствения ми син.

– Виждате ли, там е работата, че другите деца в известен смисъл споделят съдбата на Вашия син.

– Как така? – удиви се жената.

– Децата, разбира се, растат в собствените си семейства, но все пак има и някои общи характеристики на поколенията. Съгласни ли сте с това?

Тя поклати глава.

– Когато бяхме малки аз и моето поколение, възрастните на практика ни обръщаха внимание в онзи момент, когато нещо с нас се случваше: когато се разболявахме, разбивахме си колената, сбивахме се с другите, плачехме и т.н. В останалото време те живееха своя живот, а ние се намирахме някъде под нивото на техния поглед. На никой не му хрумваше да ни развива или развлича. От масовите традиции го имаше само четенето на децата на глас, но с началото на училищното обучение и това преставаше. Ние възприемахме това като норма и от съвсем малки се учехме да се развличаме сами. Някои от нашите забавления бяха съмнителни и небезобидни, но родителите отново не се трогваха особено от това. И все пак, впечатления не ни липсваха изобщо. Нашата реч беше много бедна, носехме в джобовете си всякакви боклуци, често си правехме „скривалища” в пръстта и криехме там различни неща […], любувахме се на лицата и на животните, нарисувани на тапетите и често гледахме небето. Ако някой от възрастните изведнъж проявяваше неформален интерес към нас и се съгласяваше да поиграем или да поговорим човешки, това безумно много ни радваше и всичко казано или направено се запечатваше в нашите мозъчето като записано на скрижали. Ярките ръководители на добрите ленинградски кръжоци имаха например поколения фенове, които ги помнеха цял живот. Вече студенти, ние четяхме почти всички излизащи в „Академкнигата” (Академкнига) новини, независимо от нашата собствена специализация. Всичко това науката нарича „сензорна депривация”, а по-простичко – „недохранени мозъци”.

Днес ситуацията е кардинално променена. Децата са в центъра на родителското внимание и не могат изобщо да се оплачат от недостатъчно информация в обкръжаващото ги поле. Те вече не носят гайки в джобовете си и не търсят красота в закопаните от тях в земята и покрити със стъкло листа и огризки. И дори нямат необходимост от това. Но, както знаете, махалото рядко остава в една точка.

– И как Вие наричате този съвременен синдром? – замислено попита майката на Вова. На мен ми изглеждаше така, сякаш тя обмисляше вечерния си пост в някой форум за майки. – Прехранени мозъци?

– Аха – усмихнах се аз. – Или синдром на „препривацията”. Твърде много от всичко. Нищо не искам повече, нищо не ми е интересно. А в някакъв момент на мозъка започва да му идва в повече.

– И какво можем да направим?

– На вас действително скоро ви предстои училище, така че терапията трябва да е интензивна. Дали ще помогне или не, честно казано, аз не знам, но според мен си струва да опитате – т.е. за известно време да станете родители от моето поколение и да видим как Вова ще реагира на това. (следва)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s