ПОДРАСТВАЩИЯТ В МОЯ ЖИВОТ НА РОДИТЕЛ – ЧАСТ 3

Подрастващият в моя живот на родител – Част 1

Подрастващият в моя живот на родител – Част 2

Дълго време не разбирах защо около мен има толкова много родители, обезпокоени от ранното развитие на децата им, фанатично стремящи се децата им да учат още преди училищна възраст четене, математика, логика, хореография, музика и рисуване.  Питах се и защо не срещам такива родители сред тези на подрастващите деца. Нима на тийновете не са им нужни същите тези дози внимание, поощрение, възторг и надежда, които се леят щедро от семейството спрямо по-малките деца, цялата тази гордост, внимание и толкова снимки от детската градина? Особено предвид това, че подрастващите са почти в реалния живот, така близо са до това да работят, да изграждат семейства и да строят собствен дом! И ако всяко дете, посещаващо училище, почти винаги бива записвано на всевъзможни кръжоци, то подрастващият има ГОЛЯМ късмет, ако родителите му дават също толкова време и внимание, както в ранното детство. Незнайно защо обаче, в прехода към, да кажем, трети клас, всичко затихва. Обучават се по-нататък единствено професионалистите спортисти, музиканти, участници в сериозни вокално-инструментални и танцови колективи. А къде остават всички останали – всички онези мили, подобни на сиви мишлета, ученици от различните развлекателни центрове „Слънчица”, „Ручейчета” и пр.?

По правило, увлечението на родителите и децата, наречено „развитие на детето”, затихва с приключването на началните класове и оттам всеки тръгва по свой собствен път – родителите и техните пораснали и станали неправилни деца, на които изведнъж „нищо не им трябва” и „от нищо не се интересуват”. Откровено казано, срещала съм съвсем малко родители, искрено доволни от своите деца, приемащи ги точно такива, каквито те са, без досада и премълчани компромиси, приемащи ги безусловно, както в ранната им възраст с нейните присъщи бебешки плач, растящи зъбки, нааквания и излята по дрехите каша. В повечето случаи порасналото дете се превръща в един изгорял проект, в един потънал нерантабилен филиал на родителската организация. Просто когато нещо тъкмо започва, към детето се отнасяш като към най-добрата част от себе си, към непорочното вместилище на огромен потенциал, който се използва така…Както е НУЖНО, разбира се.

Повечето родители се срамуват от своите тийнейджъри. Те не са такива, каквито родителите са си ги представяли – съвсем не са онази тетрадка с чисто бели листа, в която всичко написано се очаква да получи „Отличен”. Техните пораснали деца „нищо не умеят” и не се интересуват от онова, което трябва. Те четат малко и прекарват много време в социалните мрежи. Пишат с грешки и „нищо не знаят”. Те отговарят, не чистят в своите стаи и въобще е непонятно какво ще направят с живота си. Ние им говорим, че накрая ще станат портиери или чистачи в „Макдоналдс”, а те ни се смеят нагло в отговор.

Ако трябва да съм честна, аз също мислех така известно време (че синът ми с „такъв подход към живота” няма да вземат дори в Макдоналдс), докато веднъж не разбрах, че той, дори нищо да не прави, просто вече ме дразни. Втората ми мисъл след това прозрение беше, че това вероятно е една от най-големите трагедии, разгръщаща се във всички семейства, която има колосален разрушителен ефект не просто върху живота на този млад човек, но и върху живота на неговите бъдещи деца. Осъзнах, че досега бях разглеждала сина си не като него самия, а като един нерантабилен филиал на главния ми офис, като едно нарушение на стила, философията и идеологиите, възприети в моя дом, в моето семейство. И тогава промених напълно моето отношение към детето ми.

  1. Престанах да възпитавам и да правя забележки (изключения: лоши думи, зъби, чорапи). Прави това, не прави онова – това работеше до определено време. Мисля ти доброто. Не прави това, а прави онова. Защото аз съм казала така. На детето му харесваше да го водят и указанията на родителите се възприемаха като помощ. В определена възраст обаче потребността от постоянни забележки отпада. Дразни ни, че децата ни правят нещо, което ние смятаме, че не е нужно да правят. Но, ако говорим често – то и ние самите правим толкова пъти неща, които съвсем не е нужно да правим: ядем сладко нощем и седим в социалните мрежи, обичаме да поклюкарстваме и да безделничим пред телевизора. Подрастващият е също човек като нас.

4 коментара към “ПОДРАСТВАЩИЯТ В МОЯ ЖИВОТ НА РОДИТЕЛ – ЧАСТ 3

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s