САМО В ГОЛЕМИЯ ГРАД ИЛИ КОГА ДА ПУСНЕМ ДЕТЕТО ДА ИЗЛИЗА БЕЗ НАС И КАК ДА ГО НАУЧИМ НА САМОСТОЯТЕЛНОСТ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

„Лошите хора”

Има две мрачни фрази, които съременният родител често произнася, без да се замисля. Първата е: „Ако нещо ти се случи, няма да си простя”, а втората е: „Има много лоши хора в наши дни”. Нека разгледаме тези фрази непредубедено. Първата от тях се основава на илюзията за контрол върху обстоятелствата. Всъщност по-голяма част от нещастните случаи с деца протичат в присъствието на родителите им. Децата беззвучно се давят на три метра от внимаващите им майки, на главите им падат ледени висулки, докато те отиват на разходка с бабите си, ппадат в автокатастрофи в коли, шофирани от близките им родственици. Същността е в това, че рисковете не се определят особено от това колко сме близко или далеч ние като родители. Втората фраза се отнася най-вече до маниаците-педофили и до онези лоши хора, които отвличат деца. Тази фраза е съвсем правдива – ясно е, че лошите хора съществуват, но се оказва, че само около 7 % от всички изчезнали в Санкт-Петербург деца са жертви на престъпници. При това трябва да отбележим, че в тези 7 % влизат и подрастващите над 14 години, които, така или иначе, не можеш да задържиш вкъщи. И още една крайно малка част от децата изчезва на път за или от училище. Основната част на изчезналите е съставена от беглеци от родителите и от деца от детските домове, от загубили се деца, незнаещи своя адрес, както и от безпризорни деца.

Детето, което се движи целенасочено, не е много удобна жертва, особено на оживената улица. Разбира се, всичко се случва и е страшно дори да си помислим, че такова нещо може да се случи именно с нашето дете. Но този страх е по-скоро екзистенциален. Всъщност малкото момче или момиче са като минатюрни атоми в големия град. Къде е гаранцията, че те ще стигнат до училище? За нашето родителско сърце не е важна степента на опасност, защото детето ни е безкрайно ценно. Просто ни е страх! И трябва да ни бъде страх. Но страхът не бива да ни пречи да освобождаваме детето от себе си, ако то е готово за това в някаква степен.

В действителност рискът да се натъкне на престъпник един ученик, който целенасочено върви по една оживена улица, е малък и ние можем допълнително да го снижим. Нужно е постоянно да напомняме на детето „Правилото Не”, допълнено от още едно – детето да не се отклонява от маршрута и да върви направо към къщи от училище. Детето знае своя адрес, телефона на родителя, винаги има със себе си зареден мобилен телефон. Разбира се, за да е спокоен родителят, в началото може да се обажда на детето през няколко минути. Взимайки тези мерки, ние можем да бъдем спокойни, че сме направили всичко възможно за безопасността на детето.

„Метрото носи много опасности…”

Редовните самостоятелни пътувания в метрото би трябвало да започнат не по-рано от 11 навършени години, предвид това че метрото крие много правила, маса дреболии и обстоятелства, на които е нужно да се обърне внимание. Ескалаторът може внезапно да спре и лекото дете да не успее да се задържи на краката си. Вратите могат да се затворят пред детето или да го защипят. Или влакчето да спре в тунела – това е страшно! С една дума, ежедневните самостоятелни пътувания в метрото са трудни, дори и за най-развитото дете в ранна училищна възраст.

Затова обаче на 11-12 години вече е времето, когато на детето му отеснява родният район, то постепенно придобива способността да усвоява пространството, по-добре преценява дистанциите, способно е да осмисля своите премествания, може да се справя с по-сложни задачи. За шестокласника например е истинско удоволствие да си състави няколко маршрута до училище и да сравни кой от тях е най-кратък, а кой – най-красив. Детето на тази възраст знае наизуст всички маршрути на автобусите в района. Наше познато 12–годишно дете излиза от къщи винаги в последния момент, понеже в телефона си има приложение за Андроид, което показва в реално време придвижването на автобуса, на който то трябва да седне. На същата възраст аз понякога отивах на станцията на метрото по-рано, за да се поразходя пеша по моста – за мен това беше едно малко приключение. Нужно е обаче детето да е подготвено предварително, за да може да се наслади на това удоволствие. Всяко нещо с времето си. И тогава към 14-годишна възраст детето ще има възможност не само да се движи по познати маршрути, но и малко да попътешества из града самостоятелно.

 „Той ми е един такъв …”

Често родителите просто не вярват на детето си. Не вярват, че то ще се ориентира, че няма да се загуби, че няма да отиде където не трябва, че няма да падне в шахта (макар  че всъщност статистиката показва, че това е напълно реална опасност), а още ги има и ледените висулки, бродещите кучета, хлъзгавия лед на улицата и по-малко страшни неща от типа, че може да си загуби раницата и резервните дрехи, да не си сложи шапката и какво ли още не.

И коронното: „Той ще забрави да ми се обади и няма да чуе, че му звъня, а аз през това време ще полудея от страх”. „Може да отиде някъде и да се удави в реката” – това също е реален случай. Случва се също деца на прибиране от училище да пропаднат под леда на реката, което се случва нерядко в селските местности. Няма как да предвидиш всичко. По-добре е да оценим реалните качества на детето ни и актуалните именно за него опасности. Страхливата, стеснителна третокласничка никога няма да попадне под леда на реката, но пък може просто да си изпусне спирката и силно да се уплаши. Което означава, че тя трябва да бъде тренирана за трудните за нея ситуации. Витаещият в облаците юноша действително е способен да си загуби мобилния телефон, следователно му го провисваме на шията и отново тренираме да си звъним „на сухо”: например, когато той е вкъщи, а Вие сте излезли по задачи. Нека той също така да си слага аларми, които да му напомнят да Ви звънне. Можем също така да си запишем телефонните номера на учителката му, на съученика му, на съседа по чин, на треньора му и така в случай на необходимост ще можем да се убедим, че детето ни е на самото място.

А какво да правим с особено активния ученик, готов винаги за приключения? Можем да му осигурим приключения в свободното време и под контрол, както и да му обясним пределно ясно, че на прибиране от училище не трябва да се отклонява никъде, никога и с никого. За шахтите и ледените висулки е нужно да се говори с всички, а и самите ние не е лошо да им обръщаме внимание. А за „опасността” от типа загубена раница или простуда… Какво да се прави, жизненият опит все пак не е безплатен! Но ние сме  готови да заплатим тази относително скромна цена.

Автор: Ксения Букша

Оригинално заглавие: Один в большом городе
Когда ребенка отпускать одного из дома и как научить его самостоятельности

Източник: https://goo.gl/Z7Mtdu

Извлечено на: 31.01.2018 г.

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s