По време на публична лекция пред лекари, психолози и социални работници, случила се в Гренобъл преди години, към известната френска психоаналитичка Франсоаз Долто се повдига въпроса за сблъсъка на детето със смъртта и кой е адекватният подход на родителя в такава ситуация.. Отговорът на психоаналитичката е конкретен и носи в себе си особена психологическа правдивост.
Въпрос: “Какво да кажем на децата при самоубийство на майка им или на много близък член на семейството?”
Франсоаз Долто: “Ами да им се каже истината веднага, веднага, в момента, в който всички научават и преживяват удара. Ако не го направите, ако не кажете какво се случва, вие все едно се отнасяте с детето като с домашно животно. Трябва да му се каже:
– Той умря.
– Но как?
– Нарича се самоубийство.
– Какво означава това?
– Виж, много ми е мъчно, не мога да ти го кажа, попитай когото искаш, погледни в речника.
Трябва да се каже истината . И след това: “Защо се е самоубил?”
Трябва да се говори при такава драма. Няма подходяща възраст, на която това да може да бъде казано. Може да се каже и когато детето е на осем години и на петнадесет, няма възраст. Нещастието такова, каквото го изпитват родителите, отговорни за детето, трябва да се каже. По такъв начин му помагаме най-добре. След това можем да добавим например: “Много ми е тежко да говоря да ти говоря за това, поговори с други хора. Прав си да се интересуваш, но на мен ми е много мъчно, нищо не мога да добавя.” Необходимо е да покажем основателността на желанието на детето и да му дадем възможност да намери другаде отговор, вместо да крием. Няма нищо за криене в самоубийството, то е нещастие. Не виждам защо то би трябвало да се крие.
