Защо крещим на децата си?

Често ми прави впечатление, че някои майки се държат много агресивно с децата си – крещят по тях, заплашват ги, изнудват ги…

Защо всъщност крещим на децата? Защо, дори и след като се разкайват за това, родителите отново и отново изпадат в това безумно състояние (едва ли може да се нарече иначе), а някои привикват към такъв тип общуване и дори го смятат за нормално?!

📍 Защото детето е по-слабо от нас

Нека си признаем, че понякога ние си изкарваме всички негативни емоции върху детето, дори и съвсем неволно – караниците с мъжа, неприятностите на работа, финансовите трудности, неосъществените желания, депресиите и какво ли още не. Крещейки на детето, ние изразяваме недоволството си от живота, изричаме всички думи, които ни идват на ум по повод шефа ни на работа… Детето става своеобразна боксова круша… И всичко това е възможно, защото детето е по-слабо, защото то няма да може да отговори подобаващо, защото то ще си замълчи. Ще преглътне цялата емоционална нечистотия, която изхвърлят върху него. Ще преглътне с мълчание. А ако се разплаче или се обиди, няма страшно. Важното е, че на нас ни е станало по-леко. В тези моменти ние мислим само за себе си и даваме на детето отличен пример за егоизъм.

📍 Защото искаме твърде много от детето

Не можем да отречем, че всеки един от нас има своите представи за това какво именно трябва да бъде неговото дете, дори още преди да е възникнало желанието изобщо да има дете. И ние се опитваме да вкараме детето в тези рамки през целия му живот…

От самото му раждане. От първите дни на неговия крехък живот. То трябва да бъде точно както сме си го представяли! Трябва да съответства. Да учи английски от раждането си, да чете от тригодишно… Та след три години вече е късно! Нужно е да успеем още от втората му годинка да го направим вундеркинд, защото, ама със сигурност, моето детето е вундеркинд или индиго или нещо друго също така сложно звучащо.

И така ние преставаме да се вглеждаме в детето, спираме да се вслушваме в него, потискаме природата му, желанията и стремежите му. Желаем вместо него. Живеем вместо него. Дресираме го. Натискаме го. Постоянно го сравняваме с другите деца и в крайна сметка разрушаваме отношенията си с детето и го губим.

📍 Защото така можем да достигнем по-лесно до края на започнатото

Детето заникъде не бърза, докато ние постоянно сме на педал. За нас е важно да успеем с всичко, да направим всичко, да получим всичко. И така ние свикваме да ползваме всичко възможно най-бързо, т.е. най-ефективно в живота ни – бързата храна и полуфабрикатите вместо семейната вечеря, приготвено в собствената ни кухня от нас самите, метрото или автомобила вместо пешеходната разходка, джинсите вместо роклите, асансьора вместо стълбите, виртуалната картичка вместо хартиената, подписана саморъчно от нас, вика и заповедта вместо обяснението и разговора… Но и резултатите ни са единствено външни, а отвътре те са празни, илюзорни и временни. Ние забравяме да изпълним всичко, което правим, с дълбок смисъл. Не гледаме в бъдещето. Не влагаме нищо … значи няма и да получим нищо, освен разочарование и пустота.

📍 Защото не умеем да обясняваме

Понякога направо се чудим как е възможно детето да не ни разбира, след като обясняваме за стотен път. Аз се страхувам за него, а то не може да разбере или запомни простички неща. Защо не може да се научи да чете?! Защо не знае как се решава тази проста задача?! Изобщо не може да запомни едно елементарно правило и постоянно прави грешки!

А всъщност лоши ученици няма! Има учители, които не могат да обясняват, които не искат да търсят различни подходи към детето, които не искат да мислят или са зациклили на един подход и не търсят други пътища. Но ако ние не можем да обясним простичките неща, значи, че няма да можем да обясним и най-важните такива.

📍 Защото устройваме показно представление „Аз съм добра майка!”

Понякога за нас да проявим строгост пред хората е възможност да покажем, че се занимаваме с децата си, че ги възпитаваме. „Аз съм строга майка, значи съм добра майка.” И ние крещим, ограничаваме, забраняваме… Все едно играем в театрална постановка. Има зрители и актьори. Има пиеса. А ние играем, влезли сме напълно в ролята си и се раздаваме, както можем. Целта е една-единствена – да покажем. Лицемерничим, а така никога няма да станем истински.

📍 Защото не можем да победим страховете си

Ние се страхуваме… Страхуваме се от всичко. В главата ни постоянно тече филм на ужасите, в който главен герой е нашето дете – може да падне от високо, да си разбие главата, да се озовем в болница, да го шият, да загуби много кръв, да стигнем до реанимация… Ето, вече сякаш чуваме сирената на „Бърза помощ” и виждаме лекарите в бели престилки с окървавени ръце. Не, по-добре да му викнем да спре навреме. Така е безопасно и сме по-спокойни. Постоянно се страхуваме за детето и… всъщност не му даваме да живее.

📍 Защото не се замисляме за последствията

Крещим на децата си, защото не се замисляме за последствията, за онова, което ще получим в крайна сметка. Не, не в сегашния момент, а по-нататък, когато детето ни престане да е дете. Ние не виждаме в него личността. Не искаме да го разберем. Дори не искаме и да опитаме да направим това…

Това съвсем не значи, че не обичаме детето си. Разбира се, че го обичаме! Просто твърде малко се замисляме за това как всъщност обичаме. Обичаме както се получи, както дойде.

Една моя позната например казваше, че не й се иска много да звъни на майка си и го прави единствено от чувство на дълг и това е така, защото майка й постоянно е недоволна от нещо и обижда по какви ли не поводи.

Може би и нас ни очаква същото в бъдеще? Може би вече порасналото ни дете ще започне да крещи по нас? Ще престане да ни слуша изобщо? Ще му се прииска да избяга от нас?

Какво ще остане в нас след това? Нищо, освен разочарование и болка.

Ето защо, докато не е късно, нека опитаме да възпитаме себе си, а не детето, да променим и шлифоваме самите нас, а не него. Защото всички ние прекрасно знаем, че „каквото посееш, това и ще пожънеш”. И ако започнем да сеем насилие, то и в крайна сметка ще получим същото по отношение на нас самите, а не това искахме от самото начало, нали?

Автор: Н. Богдан

Извлечено от: facebook.com/Ipsyholog.ru

Превод: Силвия Давидова-Иванова

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s