ДУШЕВНО ИНТЕРВЮ С АГЛАЯ ДАТЕШИДЗЕ

Аглая Датешидзе е един от най-популярните руски психотерапевти, по образование е психиатър и танце-двигателен психотерапевт. Интервюто е на Мария Попова, автор на проекта „Душевно интервю”. Интервюто е взето, докато Мария се разхожда заедно с Аглая Датешидзе по крайбрежната улица на река Об в град Новосибирск, а залязващото слънце хвърли меки отблясъци.

Според Аглая интервюто разказва повече за нея, за текстовете й и за танците.

Всъщност то дава много повече. То е топло и вдъхновяващо и …

… казва много за известността и за нейната тъмна страна…

… казва много за начина, по който терапевтите преживяват своите кризи…

казва много за „ударите под кръста“ в професията и за справянето с тях…

… казва много за приемането на себе си… и доколко то е възможно всъщност…

… казва много за това как се избира „нашия” подход в психотерапията …

… казва много за това уязвими ли са психотерапевтите и прави ли ги тяхната чупливост по-малко ресурсни фигури?

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

Оригинално заглавие: Душевное интервью с Аглаей Датешидзе

Извлечено на 08.12.2017 г. от https://www.facebook.com/aglaya.dateshidze

~~~

Иска ми се първо да попитам за твоето име. Има ли то някаква история?

-– Името ми е гръцко, то е едно от имената на трите грации: Талия, Ефросина и Аглая. Аглая значи „блестяща”. Грациите, доколкото знам, са дъщери на Зевс, но така или иначе почти всички жени в гръцката митология са такива, така или иначе. Най-общо казано, Аглая значи блестяща и няма измъкване от това. Опитите да се боря срещу това нямат особен успех. Семейните легенди относно името ми са най-различни. Предвид че сякаш са ми сложили точното име, всеки от роднините ми смята, че точно той го е измислил. Има версия, че баба ми много е искала да се казвам така. Същата версия имат баща ми и майка ми. Всички много са го искали.

– И явно у всички тях се е получило да вземат правилното решение. Кажи нещо повече и за фамилията ти?

– Датешидзе е княжеска грузинска фамилия, в своето време моите предци са били собственици на грузинската опера. В Русия и Грузия хората с това име са малко и всички те са мои роднини, част от семейството ми. Аз съм свикнала с името си, макар че това привикване ми отне много време. В някакъв момент разбрах, че с името Аглая Датешидзе може и да не си измислям псевдоним, изобщо може и нищо да не измислям, то е готова биография. Привиквам към това име лека-полека.

– Кога за първи път се почувства известна и как се отнесе към това?

– Аз знам какво означава да почувстваш страх, болка, срам, радост, но какво значи да се почувстваш известен? Когато летя в самолета, често идват към мен и ме питат дали аз съм Аглая – учудвам се, защото аз не познавам тези хора. Когато казват, че мислят за мен, че четат за мен, това ме смущава. Когато ми възлагат много надежди, а след това се разочароват, се плаша. Когато ми изпращат творчеството си по мотиви от моето такова, се радвам. Уча се да живея с това, макар и да ми е трудно. Не е просто, когато неочаквано ти ставаш по-мащабна социална фигура, отколкото си всъщност. Сложно е, когато осъзнаеш, че хората имат повишен интерес към теб, но и повишен обем фантазии, свързани с теб. Не е просто, когато се оказва, че казаното от теб се чува от много хора.

– Преди едно интервю с теб ми се счупи компютърът. Преди едно друго интервю с теб ми се счупи лаптопът и загубих глас. Защо се случва така?

– Предполагам знаете, че има скала на травматичните преживявания – например изглежда, че сватбата или раждането на дете са прекрасни събития, но реално човек изживява огромен стрес, докато ги преживява. Ти си си мечтала за някого, мислила си, че е недосегаем, а се е оказало, че той е просто човек. В теб възниква вътрешен енергиен взрив, а техниката реагира. Има хора, които мечтаят много за различни неща, но виждат само обвивката. А всъщност какво означава да бъдеш известен? Да летиш насам-натам на всеки две седмици не е просто готино, но е и много уморително. Да водиш групи също е чудесно, но изисква много внимание, което би могъл да насочиш към себе си. Всяка крачка се заплаща по един или друг начин. Цената на известността за много хора може да не е „по джоба”. Хората не разбират това, не защото са глупави, а защото не се замислят за обратната страна. Ако помислят върху това, ще видят цялата картина на нещата.

С удоволствие чета твоите текстове, имам чувството, че са изтъкани от топлина. У мен като читател никога не се е появявал онзи неприятен послевкус. Как постигаш това?

– Хората са изтъкани от различни неща – от топлина, хлад, агресия, болка, от всичко това. Има автори, които изливат тези неща в един необработен вид в своите текстове, тогава на читателя му е нужно да филтрира – да изяде плода и да изплюе костилката. Докато други автори предварително са махнали костилките. Затова аз мисля, че въпросът не е как постигам това усещане у читателя, а по-скоро се отнася до онова, което аз филтрирам. В себе си и аз изпитвам болка и агресия (както всички останали хора), но важното е как се справям с това – правя различни практики, ходя на терапия, тропам, викам, плача. Просто не правя това публично, пред хората. На теб вероятно ти се искаше да разбереш къде можеш да откриеш розови еднорози, а аз ти разказах една съвсем различна история.

–  Точно обратното всъщност. Ти филтрираш, но при все това твоите текстове са много правдиви, честни, в тях отсъства онова захаросано усещане. Някои автори освен че са махнали костилките, са заляли текстовете си и с толкова сироп, че ти нагарча от сладост, когато ги четеш.

–  Захаросаните текстове, както и цялата такава култура са поискани от някого – затова и съществуват. А дали можем от крайбрежната улица да се спуснем право във водата?

– Можем, да, ето там са стълбите. Какво се случва в танца, което не може да се случи между клиента и терапевта, които седят един срещу друг?

–  В танца е възможен онзи обем телесна честност, който значително по-бавно се постига седейки в креслото. Докато седим, ние разговаряме, а така можем и много неща да завоалираме, понеже са в действие привичните ни поведенчески патерни. А когато хората танцуват, те са толкова честни, доколкото изобщо им е възможно да бъдат. Това не е моя идея и тя съвсем не е нова. Ако ти например танцуваш дълго и много, винаги настъпва момент, в който се уморяваш да изпълняваш заучените движения, гледаш коленете си и мислиш: ето какво било! И изобщо в танца всичко е възможно – той е пространство на магия, на изцеление. В него се случва срещата на теб самия като режисьор, като танцьор и като зрител – всички те се обединяват, когато ти танцуваш. Във всеки вид творчество се случва това.

– Ти пишеш много за приемането на себе си. Аз самата работя по това в себе си, но все още съм безкрайно далеч от приемането. Кога ще настъпи това?

– Отговорът ми е кратък: никога. Ако трябва да поясня: нашият живот и ние самите сме процес, постоянно в живота ни и с нас самите нещо се случва. Тъкмо приема себе си и неочаквано натежавам с два килограма. Или тъкмо съм приела себе си и вече имам бременен корем. Трети пример: приела съм себе си и се оказвам затворена вкъщи в майчинство. Оказва се, че приемането е непрекъснат процес и е въпрос на практика. Неотдавна общувах с колега, който отдавна е получил признание в професията. Та той казва: „Аз все още се сблъсквам със синдрома на самозванеца, питат ме кой ми е дал право да съм себе си?” В този смисъл, военният тип структури са добри например. Ти винаги знаеш какво ще се случи на следващия етап или степен. А в обикновения живот всяка крачка е риск.

–  A как ми се искаше някъде отвън да получавахме разрешение или право да се развиваме, да растем.

– Всъщност ги има онези т.н. „раци на развитието”, които задължително ще сграбчат крака ти с щипките си. Задължително ще се намерят колеги, които ще искат да те смачкат, защото конкуренцията и завистта са естествени за социума. Въпросите за конкуренцията, за сравнението са въпроси, докосващи се до самооценката и те са много болезнени. Има и колеги, които са преминали през това и ако намират достатъчно смисъл да ти помогнат, то биха го направили. Защото тези конкурентни борби тормозят всеки човек и колкото по-ясно и твърдо той се заявява пред другите, толкова повече се терзае от негативното отношение.

–  За себе си ти как си решила този въпрос, на какво се опираш?

– Ако мога да се изразя соматично, аз се опирам на тялото, на довербалния опит, на онова, което чувствам. На английски това се нарича gut feeling, guts означава черва. С вътрешностите си, с коленните си сухожилия знам, че това „може” и „трябва”, а онова – „не може” и „не трябва”. Търся референтен кръг от хора, които са готови да ме подкрепят. И филтрирам онези, които не са готови. Не защото не искам да чуя истината, а защото докато ти растеш и не достигнеш определен размер, за теб е много опасно да слушаш критики. Трудно е да изградиш собствения си скелет, ако на всички им се струва, че той трябва да се формира по друг начин. Или въобще не трябва да се формира, защото това нарушава нечии планове. Аз самата имам колеги и приятели – хора, на които мога да се опра, когато не намирам опора в себе си.

Спомням си също, че когато бях на около пет години, се оказах на един тъмен таван. Трябваше само да пристъпя към вратата, зад нея имаше светлина. Но пространството пред мен беше абсолютно черно и ми се струваше, че само да направя крачка, ще пропадна някъде в безкрайността. Аз стоя пред тази „пропаст”, знам, че там има под, но не го усещам. Разбирането, че там има под и аз вече съм ходила по него, някак ме спаси и ме спасява. Правя крачка напред и не пропадам. Така е и в живота. Случват се трудни неща, които те разбиват понякога, но ти все пак не умираш. Или умираш психически и след това се раждаш отново. Човекът не е толкова крехък, не е толкова лесно той да бъде пречупен, освен ако самият той не си помогне в това, разбира се.

След час започва твоя група. Обаче и водещият си има свои настроения, състояния. Позволяваш ли си понякога да казваш на участниците: „Днес не се чувствам добре.” Как успяваш да влезеш във форма за работа?

– А кой казва, че водещият трябва винаги да се чувства добре?

–  Доколкото аз знам, така обучават водещите психолози – че те трябва да бъдат ресурсна фигура. Иначе групата ще се развали.

–  Ресурсите могат да бъдат различни. Водещият може да бъде ресурсна фигура в това, че той не се преструва. Това, между другото, е много ценно. Моят колега Александър Ройтман понякога идва в групата по шорти. Представете си, мъж с брада, по потник и шорти. От това той не престава да е професионалист, даже обратното. Аз не водя групи по шорти, но съм максимално естества. Освен това се готвя за тренинга, полагам усилия да съм в настроение и в добро състояние – наспивам се, храня се, почивам си, разхождам се, търся помощ от колеги.

 – Помня, че след един твой тренинг поне три седмици ме боля сърцето. Как да си позволим да изпитаме страдание, да продължим да живеем и да не се разпаднем? Къде можем да се научим как да страдаме?

– Ако човек не е в контакт със своето страдание, то е много вероятно то да го срещне някъде. Примерно ще има депресивен партньор, ще се раздели болезнено с някого или ще се сблъска с много страдание около себе си и ще се опита да го разсее. За страданието са нужни време, място и най-вече – сили. Често хората развиват бизнес, строят дом, раждат деца, отглеждат ги и тогава настъпва времето на желаното спокойствие. Обаче сякаш неочаквано, на фона на пълното благополучие, те се срещат със своето страдание. Нерядко това се критикува от околните – всичко си има, за какво страда? А всъщност за страдащия е възможно това да е първият период в живота му, когато той може да бъде тъжен и да се срещне с екзистенциалните си проблеми. В частност, с проблема за обективното отсъствие на смисъл в самия живот.

– В психологията има толкова различни пътища и школи. Как човек да намери точната за себе си?

– Вячеслав Полунин седи, отпуска крака във водата и мисли. Някой друг танцува. Трети се вслушва в червата си. Друг се занимава с калиграфия и в нея намира отговорите. Аз бих изменила този въпрос на: „Каква е твоята практика? Как и по какъв начин ти се коригираш в работата?”. При мен има случаи, когато ми плащат, но не ми се ходи изобщо на работа. А се случва и да работя по нещо толкова значимо, че да не спя нощем. За мен е важно онова, което ме кара да се чувствам жива.

– Аглая, благодаря ти. Не беше толкова страшно, както си мислех

– А кое беше страшно?

Отговорността.

– Аз наскоро станах на 37 години и ми докривя. Един приятел обаче ми каза: „На 37 години най-важното е да признаеш, че не си Пушкин. Веднага ще ти мине.”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s