Мама-пленница

“И какво да правя сега, да чакам тя да порасне? Но това е невъзможно! Чувствам, че губя време!” – с тези думи плака на рамото ми преди време една моя приятелка, самотна майка, която се опитваше да се реализира в нова професия и едновременно с това да учи активно. Е, да се обучава ú беше доста трудно, все пак имаше дъщеричка на година и половина. На приятелката ми и се искаше да ходи на семинари и тренинги, все пак там можеше да се запознае с професионалисти в областта ú и да се развива в своята област. Обаче семинарите бяха дълги, примерно двуседмични. Можеше да остави детето при майка си в малкия град, но не и цели две седмици. Ако наемеше детегледачка пък, обучението щеше да ú излезе „златно”. А и как да остави това малко момиченце с непознатата лелка. Приятелката ми беше в пълно униние. Обичаше майчинството, обожаваше дъщеря си, но беше уморена до смърт от своята несвобода.

Не знаех какво да ú отговоря. Да си поплаче?… Да приеме? … Да търси заобиколни варианти? В крайна сметка тя намери вариант да посети семинара и аз искрено се радвах за нея.

Самата аз обаче в момента за пореден път преживявам това тягостно чувство на несвобода. Толкова ми е тежко, почти невъзможно ми е да приема, че имам всичко на всичко час и половина на ден за моите текстове, учене, работа.

Нека си го кажем директно. Когато вътре в теб гори желание да създаваш и нямаш помощник/детегледачка/детска градина на разположение, детето те сковава. И това е напълно нормално – чувството е сякаш си в затвор. В затвора на майчинството.

Вчера в моя фейсбук фийд ми попадна текста на някакъв там гуру по „осъзнато майчинство” (каквото и да значи това), в който тя отговаряше на въпроса какво да направи майката, ако му е трудно да стои с детето вкъщи и не му стига времето за нищо. И тази дама-гуру даваше съвети – да не превръщаме детето в център на Вселената, да се занимаваме със себе си, да се отпуснеш, да не чистим и готвим като луди, да използваме активно слинг, да караме ролери, докато караме количката. Накратко – да обичаме самите себе си, да се развличаме както можем. И тогава всичко ще ни е ОК!

„Да, да, добре?” – ми искаше да отговоря аз.

  1. Моят живот съвсем не се върти около сина ми, виж, той самият се върти около мен постоянно.
  2. Върху себе си аз работя активно и бих работила и още. Само дето нямам никакво време за това.
  3. Да се отпусна? В какво? В това, че ще отложа самореализацията си с няколко години (а може би с двайсетина години, все пак в учебните години децата пак е добре да не висят по занимални, да имат грижовни и отдадени майки вкъщи, нали това препоръчват специалистите по детско развитие?). Ами, благодаря, на мен такава идея не ми допада.
  4. Да се погрижа за себе си? Да отида на козметик, маникюрист, да си купя нови дрехи? О, моля ви, когато естественото ти очарование е изчезнало някъде скрито под торбичките под очите ти от месеците (да не кажа годините) недоспиване, всички тези съвети за кандидат-принцеси звучат налудно. А и когато шансът някой извън бебето ти (на което изобщо не му пука как изглеждаш), непознатите родители от площадката и мъжът ти (който и без това те е виждал кисела, зла, бременна, току-що родила, обезформена и пр. и още не е избягал, защото те обича всякаква) да те видят и оценят е чиста нула, някак няма и мотивация за особени грижи. Казвам го директно – на една майка в подобно изравнено състояние на духа й е абсолютно все тая дали е поддържана или не, пък вие ме линчувайте, ако искате.
  5. Да забравя за бита? Всъщност имаме домашна помощница, която идва да чисти два пъти седмично, през останалото време живеем в бардак, а времето за готвене, което ми отпуска детето (и което аз мога да понеса, преди да заспя от умора), е точно 20 минути в най-добрия случай. И?
  6. Слингът вече е в миналото, действителност с него ми се е случвало да се разхождам часове, слушайки лекции. В момента слушам аудио-лекции, докато пътешестваме с количката. Определено си е лайфхак. Обаче какво да правя с посещенията на площадките? Там са нон-стоп игри със сина ми, зорко наблюдение, докато той играе с другите деца, неизбежното общуване с останалите родители. И така слушам една аудио-лекция приблизително по седмица. Да, вариант е дълго да разхождам в количката активно бягащия новопроходил човек, но това ми се вижда същинско издевателство над него.
  7. Да правя всичко вкъщи заедно с детето? Това май беше най-добрият съвет, който някога са ми давали. Получава се криво-ляво, всички са доволни. Обаче това не може да продължава с часове – раздвояването на вниманието уморява зверски.
  8. Спасението, наречено анимационни филмчета – те са спасителни, това е истина. Обаче проблемът при нас е, че детето не ги гледа кротко, ами гледа малко, след което идва, иска да суче, после иска ябълка, вода, да постои на ръце, да пощрака по клавиатурата, след което бяга за малко. После пак идва, вика ме при себе си, ако откажа, крещи. На него му е нужно моето внимание, а него няма да го откупиш с анимации. Пък и колко филмчета може да гледа едно толкова малко дете? Понякога се е случвало да гледа до 3 часа и когато осъзнах това, ми стана адски съвестно.

И така, започнах да играя повече с детето. Обаче … признайте си, на кого му е безумно интересно да играе с прохождащо дете на неговите игри часове наред? Ама с ръка на сърцето си признайте. Ако сте от тези хора – искрено завиждам.

На мен лично след десет минути монотонно строене на кула, която след миг ще бъде разрушена, след четвърт час първобитни танци и гонене напред-назад из апартамента, направо ми увисва челюстта от скука. Навън е малко по-лесна организацията, но пак ми е убийствено скучно. Аз съм от онези хора, които обичат да поговорят, харесват ролевите игри и май това е всичко. Немите пантомими с непредсказуем край не са моя жанр. Ако искате да ме измъчите до смърт – не ми говорете със седмици или издавайте нечленоразделни звуци, гарнирани с крясъци от време на време. Като си помисля, без фейсбука ми и бедният ми мъж вечер, отдавна щях да съм полудяла.

Най-общо казано, казвам си директно и откровено – на мен ми е адски скучно да играя с детето ми на неговата възраст. Особено когато в главата ми се въртят хиляди идеи, а някъде захвърлена стои електронната ми книга с безчет нужни и безкрайно интересни материали за четене. И изобщо не ме е срам да си призная това.

И какво се получава всъщност – оказва се, че да седиш вкъщи с дете е много трудно психически. Просто „да се отпуснеш и да се наслаждаваш на неговото детство”, а всичко останало нека почака? Аз пък ще ви кажа, че жените ясно разбират, че затъпяват, докато са в майчинство, че да се занимаваш само и изключително с детето е скучно за техния мозък до невъзможност. Често точно в този период те започват да търсят себе си, да се занимават с ръкоделие, после го сменят с нещо друго – важното е да има много задачи на различни нива, само и само да работи този мозък!

А когато разбереш, че си открила своето занимание и си страстна, творческа натура, ужасно много ти се иска да се развиваш активно в него, да учиш, да растеш, да работиш, но вместо това ти се налага да чакаш детето да порасне. Докато чувстваш, че просто нямаш сили да отложиш живота си.

И това те разкъсва отвътре.

Да, ти обожаваш детето си, можеш да го целуваш от главата до петите, преди то да заспи. Кърмиш го до последно – все пак това са си вашите моменти на близост, а и така е лесно, гърдата винаги помага да настъпи тишина и спокойствие. Радваш се на неговите първи думички и нови умения, сякаш са нови олимпийски рекорди.

Но, Господи, как мечтаеш едновременно с това за почивните дни, за това да имаш детегледачка, детска градина или да дойдат най-после бабите и дядовците на това дете. Дайте ми още малко лично време, моля!

И нужно ли е да казвам изрично, че се чувстваш ужасна майка (на нея й е скучно да играе с детето, как смее – знаеш чудесно, че хорските оценки биха те зашлевили, затова и не споделяш с никого какво буквално взривява душата ти, с мъжа ти също не можеш да си искрена, защото той не разбира, неговото ежедневие е същото, каквото е било винаги, той не разбира, но съди) и същевременно с това знаеш, че си на предела на силите си в опитите да дадеш на детето си всичко, което можеш (все пак вярваш в теорията за привързаността).

Ти най-добре от всички знаеш колко много ти струва всичко това.

И да, дори плачеш от безсилие в онези дни, когато просто не издържаш повече.

Страдаш за онази свобода, която имаше преди.

Мамо-пленница, плачи.

Понякога просто няма какво друго да се направи и това е положението.ю

Можем да се прегърнем сега, сестрице моя, но само за секунда, защото той отново хленчи в стаята и трябва да бягам.


 

Източник: https://www.facebook.com/bmshkola/posts/1968395463438574

Оригинално заглавие: Мама-пленница

Автор: Юлия Сианто

Извлечено на 30.11.2017 г.

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s